Анаксагор (ок. 500-428 пр.н.е.)

Анаксагор (ок. 500-428 пр.н.е.)
Rate this post

Анаксагор Anaxagoras

Анаксагор

(ок. 500-428 пр.н.е.)

Анаксагор е роден в Малоазиатското градче Клазомена, близо до Смирна, като син на Хегесибул или Евбул и произлизал от знатен и богат род. Около 20 годишен, когато започва съперничеството и войната между гърци и перси, той се отдава на философия, тъй като нямал никакво влечение да се занимава с политически, военни и стопански въпроси. В това отношение той пръв дал прекрасен пример, как теоретическите изследвания могат да увлекат и задоволят вътрешно човека. Посветил се по-специално на астрономически и геологически изследвания. И когато го обвинявали, че заради науката забравя „нуждите и непосредствените интереси на родината си”, един упрек, който остава типичен за всички векове-той, посочвайки небето отговорил, че в същност там е истинската наша родина, и че именно той най-малко може да бъде обвинен, че я пренебрегва.

Аристотел, който учи, че удивлението, възхищението е начало на философията, ни предава и защо именно Анаксидор се отдал така старателно и безкористно на философията: той се възхищавал от красотата и хармонията в света. Когато веднъж го запитали, защо да се живее въпреки тревогите, борбите и страданията в живота-той отговорил, че да се живее е по-хубаво отколкото човек да ускори смъртта си, че живият въпреки всичко има върховна радост, тъй като може да наблюдава и изучава небето и да се възхищава на чудесната хармония в света във вселената. Проникнат от такова дълбоко разбиране на научната и философска дейност, пише професор Ив. Георгов, Анаксагор представлява един мислител, обладан от пламенен копнеж към тайната на вселената и чувстващ себе си блажен в тази своя преданост към научната работа. Затова и Еврипид, който е бил един от вдъхновените му ученици, казва за него: „Щастлив е оня мъж, който държи на изследването на истината и не гледа да увеличи страданията си с несправедливи дела, а пребъдва в съзерцания на неотстраняващия порядък на вечната вселена и иска да разбере как е произлязъл. Комутотова се е открило, нему никога не ще дойдат на ум позорни дела”. Това свидетелство е прекрасна характеристика не само за благородството на Анаксагор, но и на всеки истински философ, който с възвишените си стремежи не се вплита в дребнавостите на всекидневието и така влияе възпитателно върху другите.

След гръко-персийските войни, когато Атина станала средоточие на целия културен живот на Гърция, Анаксагор се преселва също там и прекарва повече от тридесет години в активна философска дейност и в дружба с първенците на столицата, начело със самия Перикъл. Платон в своя „Федър” съобщава, че Перикъл затова станал прочут със своето ораторско изкуство, защото от дружбата си с Анаксагор се научил на проникновено и съвършено /възвишено/ преценяване на нещата, научил се да гледа /sub specie aeteznitatis/, а това е много по-важно, отколкото цветистото построение на фразата.

По-късно Анаксагор, заради своите свободни и оригинални възгледи за света, които не са се съгласували в тогавашните практико-материалистични възгледи, бил обвинен в незачитане държавната религия и бил осъден. Какъв е бил изходът на делото? Дали е бил оправдан или хвърлен в затвора и освободен, поради личната намеса на Перикъл, не е добре известно. Известно е, обаче добре това, че за него нямало повече място в Атина и той трябвало като изгнаник да прекара последните си години в Лапсак, където е умрял към 428 година или 427 година, високо почитан от тамошните граждани-след като е дал подтик на научните им изследвания. В негова памет те издигнали паметник-жертвеник, посветен на световния разум и на мисленето.

Така и със своята дейност, както и с края на живота си, край на един истински духовен аристократ и неприет в отечеството си пророк, Анаксагор си останал за всички времена образец на предан и последователен на делото на философията мъдрец.

Философските си възгледи Анаксагор изложил в съчинение под името „peri physeos”, от което за жалост са запазени незначителни откъси, макар че е било много известно, та Платон съобщава, че за една драхма то можело да се купи в Атина. То се отличавало с благородния тон на изложението и по смелостта и оригиналността на идеите си-ново типично качество за истинския философ.

Анаксагор взема за изходна точка на своето учение схващането на Парменид, че битието нито може да произлезе, нито може да изчезне. „Елините-казва той- се изразяват неправилно, като говорят за произлизане и изчезване, защото нишо не произлиза и не изчезва същинския смисъл на думата, а се съчетава или разделя от вече

съществуващите неща. Затова по-правилно е да наричаме произлизането съчетание /съединяване, сливане/, а унищожението-разделяне”. /фрагмент 17/

Така Анаксагор не само следва Парменид, но и превръща неговото абстрактно метафизическо учение за битието и небитието в реален закон за съхраняване на материята без още сам да го нарича така. Количеството на материята си остава винаги едно и също. „Трябва да се признае, казва той-че цялостта нито може да се намали, нито може да се увеличи, защото немислимо и невъзможно е да има по-малко или повече от даденото, а то е винаги равно на себе си” /фрагмент 5/

Според Анаксагор, материята не се изменя само в своето количество, но и в своето качество. Според него тя е съставена от безбройно много безкрайно делими по количество, различни по своето качество елементи, или частици, които колкото и да се делят или съчетават запазват своето различно качество. Значи елементите не са вече четири, както приемаше Емпедокъл, а са безброй много. Анаксагор ти нарича „семена на битието” /spermaton onton/ или още дялове, частици /hrimata/. В историята на философията те са известни с името, което им дал Аристотел, именно омиомерии /omoiomeri/, сиреч, еднакви по качеството си дялове. Тези омиомерии се различават един от друг по форма, цвят, вкус и миризма.

По начало елементите или семената са били напълно смесени, тъй че не се показвало никакво отделно качество „заедно бяха всички неща, заедно беше всичко”. Тъй започва съчинението на Анаксагор. Постепенно обаче елементите се обособили и взели да се проявяват с особените си качества. Но и тогава обособяването не премахва основното единство и еднаквост. Във всеки отделен предмет има преобладание на известни омиомерии, но само преобладание, защото в него има и от всички други елементи, макар и не в еднаква степен. „Не може да има съвсем отделно съществувание, ами всичко е във всичко”.

Мисълта на Анаксагор, че едното е във всичко и всичкото е в едното, поради своята дълбочина и оригиналност е бивала различно разбирана. В същност тя изразявала потенциалната неизчерпаемост на материята по отношение на качествата й. Обикновено това се пояснява от самия Анаксагор с примера за храненето. От една страна майчиното мляко в себе си носи мускули, нокти и прочие, а детето се храни само от него и все пак всичко у него расте. Ще рече, млякото има необходимите елементи за цялото тяло на детето. От друга страна майчиното мляко може да се получи от най-различни растителни, месни и млечни храни. Тогава пък обратното-от всички става едното. Подобен е и света като

цяло: от едното могат да произлязат неизброимо число и форми, качество и съединение.

За да се обясни как от първоначалното и безкачествено единство, което само потенциално е съдържало всички качества, са произлезли реалните отделните семена и техните по-нататъшни съчетания в предмети, Анаксагор приема съществуването на едно целесъобразно действащо начало, което раздвижва световното устройство. Това начало е мислещо, разумно, духовно начало или нус /nous /, както той го нарича. Диоген Лаертски изтъква като заслуга на Анаксагор тава, че той пръв приел съществуванието на духа наред с материята и в това отношение ние изразяваме сумарно учението му така „всички неща в началото бяха заедно, тогава дойде духът и създаде всемирната уредба”.

Анаксагор добре вижда, че всяко конкретно движение на материалните неща в света е вторично-дължи се на тласък от нещо друго. Затова той не спира до тук, а търси първата обща, необусловена причина на движението-на всяко движение изобщо. Според него, тази причина не бидейки тласкана от нещо друго не е материална, тя е духовна. Пример за това му дава онова движение на нашето тяло, което произлиза от външен материален тласък, а се дължи на собственото ни съзнателно решение; тези движения са разумни и целесъобразни, но са случайни и слепи. Точно тъй и във вселенски мащаб духът движи и насочва всичко целесъобразно. Той всичко прониква и оживява за разлика от материалното. Той е безкраен, деятелен, всезнаещ, всемогъщ, самодържавен и независим. Още е и непримесен с нищо друго и противоположно на него.

„Всички други неща, казва Анаксагор, имат в себе си частици от всичко. Умът пък е безпределен, самовластен и не смесен с никаква вещ, но пребъдва сам. Защото, ако не беше отделно и би се смесвал с друго, той би се ограничил като част от другото и тогава не би могъл да владее над всичко, както е сега. Той е най-тънкото от всички неща и най-чистото и обладава напълно знание за всичко и още обладава най-велика мощ. И всичко, което има душа-голямо и малко-над друго владее умът. И над цялото кръговрата над вселената владее той, тъй че той е поставил началото на движението. Кръговъртежът отначало се започва от малко и обхваща още повече вещество. И всичко съчетано и всичко разделено и различно- всичко познава умът. И всичко, което ще бъде или е било, а сега го няма; всичко, което е сега, всичко е устроил умът, точно тъй както той е устроил самото движение, но което сега извършват звездите, слънцето и луната и отделящите се маси на въздуха и ефира.

Това движение е станало причина за тяхното отделяне. Отделя се плътното от тънкото, топлото от студеното, светлото от тъмното, сухото от влажното. И има много части. Но нищо не се отделя и не се различава от другото напълно, освен умът. Всеки ум е еднакъв, все едно голям или малък /всички умове са еднородни/. „Освен него няма нищо друго, което да би било напълно подобно на друго”./фрагмент 12/

Както виждаме Анаксагор приписва на ума и на духа фактически божествени творчески качества и го издига над всичко останало, над всички останали световни неща.

В историята на философията досега се е спорило по въпроса, как да си мислим духа: е ли той нещо не материално или е материално, само че най-тънко и господстващо, както го описва Анаксагор? Някои са били склонни да тълкуват духа като сила, подобна на любовта и враждата у Емпедокъл, или огъня на Хераклит. С това обаче се измества съществената заслуга на Анаксагор. Тя се състои не в това, че той тъй или иначе, умело или неумело е разграничил духа от материята, а в това, че в самата материя той е открил принципа на целесъобразността. За Анаксагор не е основен въпрос дали целесъобразността е иманентна или е трансцедентна на материята. Това е последен въпрос. За него основен е въпросът, има ли целесъобразност, разумност, план изобщо при световното устройство на материята или всичко е дело на сляп случай, на механичност. И неговият отговор е, че има разумност и целесъобразност / „Един изказва твърдението-казва Аристотел в своята “Метафизика”/-3/-че както в живите същества, така и в природата цари разумност и тя е причината за цялата красота и хармония в природата”/.Това е мисъл, която съпоставена с дотогавашните необмислени твърдения за пръв път откри епохата на трезвото мислене. Онзи, който пръв изказва тази мисъл, както знаем е Анаксагор. Затова и Вилхем Дилтай справедливо пише: „Със страхопочитание се приближавам до човека, който пръв обясни правилните движения на звездите с действието на един пръв разумен двигател”.

Един друг въпрос си остава доколко Анаксагор, като е открил целесъобразността и разумността в света е успял последователно и докрай да обясни чрез нея всичко. В това отношение още Платон и Аристотел му отправят упрек, че ги разочаровал. За началото на движението и устройството той потърсил съдействието на „nous”, а за по-нататъшните промени търсел обяснение в самите свойства и качества на материята. Тук се вижда непоследователността у него. В същност точно тук се е изразила философската дълбочина и обективност на Анаксагор, защото той действително много нещо обяснява чрез

свойствата на материята, но след като е обяснил самите и свойства теологично: като създадени от висш разум, а не случайни и като съществуващи с оглед на определни цели. А щом като е така, за него нито е възможно, нито е необходимо да започне за всяко нещо поотделно да търси, каква е неговата цел и в какво се състои неговият смисъл. Това и до ден днешен не са успели да направят всички привърженици на теологичното обяснение взети заедно. Съществен е в случая общият въпрос, дали за всяко нещо трябва да приемем, че то има разумна цел и смисъл, както и проблемът, каква именно е конкретната цел на всяко отделно нещо. На основния въпрос Анаксагор отговаря утвърдително: всичко има цел и смисъл, защото то е произлязло не случайно, а по силата на свойства и качества, които са създадени и раздвижени от висш разум. При това положение, въпрос на подробност си остава конкретното обследване на отделните цели. Дори и когато изобщо не успеем да ги открием в какво се състоят, те си остават като предпоставка и опора за ума.

В конкретност образуването и устройството на вселената станали според Анаксагор чрез движението, което умът предизвикал в първоначално единна и неподвижна материя. Така станало разпределението и формирането и в отделни неща. Първоначално се образували две големи маси от веществото, едната от земя и вода, другата от въздух и огън. При въртенето по тежките части паднали към центъра, където именно се оформили и застинала земята. Другите небесни тела са от материя подобна на земята. Те са откъртени от земята при нейното въртене. Слънцето специално е огнена каменна маса, по-голяма много пъти от Пелопонес. Месецът е подобен на земята, голям е колкото Пелопонес, населен с живи същества. Светлината се получава от слънцето. Слънчевите затъмнения произлизат от заставането на луната и други тъмни небесни тела между слънцето и земята. Лунните затъмнения произлизат от сянката на земята и от заставането на тъмните тела между земята и луната. Всички други небесни тела вземат светлина от слънцето. Земята е плосък цилиндър, който отдолу се крепи на въздух. Но се измества от него, поради скоростта на движението, което ги притиска едно към друго.

Около земята се движат небесните светила. Най-близко е луната, сетне слънцето, а най-далече са звездите.

Пораждането на живот на земята според Анаксагор станало от семена, които попаднали от въздуха чрез дъждовната вода и тинеста земя и оттам произлезли първите животни и растения. Растенията подобно на животните са живи същества с усещания и чувства, но

прикрепени на едно място. Във всичко има от всичко, освен ум, но има същества, у които има и ум. /Фрагмент 11/ Всички животни имат от него и тъй като той, както видяхме е навсякъде еднакъв, всички животни биха били еднакво умни, ако не съществуваше физически разлика в тяхното устройство. Човекът е най-мъдър измежду животните само защото притежава най-съвършените органи-ръцете.

Накрая да кажем нещо за учението на Анаксагор за познанието. Подобно на Емпедокъл той обяснява усещането чрез докосване на външните елементи до нашите сетива. Само, че докато Емпедокъл учеше, че подобното се възприема от подобното, водата на външните предмети от водата на сетивата, земята на предметите от земята на сетивата и прочие. Анаксагор учил тъкмо обратното, че възприемането става по контраст: топлото усеща студеното, тихото усеща шумното, светлото отразява тъмното, сладкото отразява киселото и горчивото и прочие. Окото е тъмно и затова на тъмния му фон личи светлият образ изобразяван от предметите денем. Нощем техните отражения са тъмни, затова не личат на тъмния фон на окото.

Между запазените фрагменти на Анаксагор няма такива, които да разглеждат по-специално религиозни и етични проблеми. Неговият „nous”, обаче както видяхме има качествата на божествен промислителен разум. За морала той няма отделна теория, но чрез личния си живот, посветен на философски проблеми и чужд на човешки страсти и слабости, е дал прекрасен пример за нравственост.

 

Сентенци от Анаксагор

Нищо не възниква от нищото.
Целият живот се явява теоретическо познание и произхождаща от него свобода.
Сама по себе всяка вещ е велика и малка.
Спускането в Ада е едно и също навсякъде.
Във всички има част от всеки.
Скъпата гробница – това е образ на състоянието обърнато в камък.
Нищо не може да се научи, не научаваме нищо, нищо не е сигурно: чувствата са ограничени, разума слаб, животът кратък.