Илиада Омир Троянската война

Илиада Омир Троянската война
Илиада Омир Троянската война
Илиада Омир Троянската война
Илиада
Rate this post

Илиада

 

ПЪРВА ПЕСЕН
ЧУМАТА
ГНЕВЪТ

Музо, възпей оня гибелен гняв на Ахила Пелеев,

който донесе безбройни беди на войските ахейски,

прати в подземното царство душите на много герои,

тях пък самите предаде за плячка на стръвните псета,

пир за грабливите птици. Тъй волята Зевсова стана,
след като в свада жестока се скараха и се разделиха

мощният цар Агамемнон и вождът Ахил богоравен.

Кой от безсмъртните беше ги хвърлил към грозната разпра?

Богът, потомък на Лета и Зевса. Разсърден на царя,

болест коварна изпрати сред стана и мряха войските,
тъй като цар Агамемнон обидил бе жреца му Хриза.

Старият Хриз бе дошъл при ахейските кораби бързи

с откуп богат да измоли от плен дъщеря си любима.

Носеше той във ръка златен жречески жезъл с венеца

на Аполон далекострелец и молеше всички ахейци,
най-много двамата братя Атриди, водачи военни:

„Вие, Атриди, и другите медноколенни ахейци!

Нека дадат боговете, които Олимп обитават,

да разрушите града на Приам и се върнете здрави!

Щерката вий ми пуснете и откуп вземете за нея,
тъй почетете сина на Кронид, Аполон далномерец!“

И съгласиха се с радостни възгласи всички ахейци

почит на Хриз да окажат и откупа скъп да приемат.

Само на цар Агамемнон това на сърце не допадна.

Грубо той жреца изгони тежки му думи надума:
„Повече да не те срещам при витите кораби, старче.

Ако останеш сега или дойдеш по-късно отново,

нито венецът на бога, ни скиптърът ще ти помогнат.

Нея аз няма да пусна, преди да я старост застигне

в моята къща във Аргос, далече от дом и родина,
все да тъче тя на стана и ложето с мен да споделя.

Хайде върви, не гневи ме, та жив да си идеш оттука!“

Тъй каза. Старецът трепна от ужас, речта му послуша.

Тръгна смълчан по брега на морето шумящо стогласно.

Щом надалече отиде, започна да моли горещо
бог Аполона, когото роди дивнокосата Лета:

„Чуй ме сега, Сребролъки, ти, който град Хриза закриляш,

браниш свещената Кила, над Тенедос властно царуваш!

Боже Сминтей! Ако някога прелестен храм съм ти вдигнал,

някога ако съм в жертва изгарял говежди и кози
бутове тлъсти, днес ти изпълни ми молбата в отплата:

с твойте стрели да изкупят данайците моите сълзи!“

Жрецът така се помоли; и Феб Аполон го послуша.

С гняв във сърцето се спусна от стръмния връх олимпийски,

носейки лък еластичен и стрелник двустранно затворен.
С ек зазвънтяха стрелите върху раменете на бога,

както разсърден вървеше, подобен на нощ непрогледна.

После той седна далече от стана и метна стрелата.

Звън страховит се понесе от лъка му сребърен вредом.

Първо убиваше богът катъри и кучета бързи,
сетне обсипа войските със свойте стрели смъртоносни;

и непрекъснато клади от мъртви нагъсто горяха.

Девет дни цели по стана летяха стрелите на бога,

а на десетия свика Ахил на събрание всички.

Бе му внушила това белоръката властница Хера,
жалеща грижно данайците, виждайки как те погиват.

След като вече дойдоха и заедно всички се сбраха,

стана Ахил богоравен сред тях и така заговори:

„Сине Атреев, аз мисля, след дългото скитане трябва

ний да се върнем дома, ако можем смъртта да избегнем,
че от войната и чумата много ахейци погиват.

Но прорицател умел или жрец да попитаме първом,

или пък съногадател – понеже сънят е от Зевса,

той да ни каже защо Аполон стреловержец е гневен,

за хекатомба или за оброк неизпълнен се сърди,
или дим жертвен от ‘отбор овце и кози той желае,

за да отбие далече от нас съдбоносната чума.“

Каза и седна Ахил, а сред тях се изправи с достойнство

Калхас, потомък на Тестор, отличният птицегадател,

който сегашно, и бъдно, и минало знаеше вещо;
той на ахейските кораби сочеше пътя към Троя

с чудното свое пророчество, дарба от Феб Аполона,.

Благонамерен към тях, заговори със думи такива:

„Зевсов любимец, Ахиле, от мен настоятелно искаш

да разтълкувам защо Аполон далномерец е гневен.
Истина аз ще ти кажа, но ти обещай ми със клетва,

че ще ме браниш усърдно със слово и с твойта десница.

Мисля, че силно сега ще разсърдя аз вожд всеизвестен,

който владее аргийците и го ахейците слушат.

Страшен е царят, когато се сърди на по-слаб от него.
Царят дори да потисне в момента гнева си опасен,

злобата дълго спотайва, догдето във мъст я превърне

в свойте гърди. Разсъди и кажи ми дали ще ме пазиш!“

А бързоногият син на Пелея така му отвърна:

„Смело кажи ни ти волята божия, както я знаеш.
Аз се заклевам пред теб в Аполона, любимец на Зевса –

него ти винаги молиш, кога на данайци предричаш.

Никой, догдето съм жив и с очите си гледам земята,

никога тука при кухите кораби няма да вдигне

тежка ръка върху тебе, дори да е сам Агамемнон,
който сега се гордее, че бил от ахейци най-мощен.“

И насърчи се тогава пророкът почитан и каза:

„Бог Аполон не за жертва или хекатомба е гневен,

ала за жреца, когото обиди Атрид Агамемнон:

щерката той му не върна и скъпия откуп отвергна.
Феб затова ни изпрати бедите и още ще праща.

Няма позорния мор от данайци да вдигне, догдето

ний не дадем светлооката дева на нейния татко

даром, без откуп, и щом хекатомба не пратим във Хриза,

за да събудим на Феб милостта със молитва смирена.“
Тъй каза Калхас пророкът и седна. Сред тях се изправи

широковластният цар Агамемнон, синът на Атрея,

злобен в сърцето си мрачно, обхванат от ярост голяма,

искри в очите му святкаха, както от огън разпален.

Първо погледна свирепо към Калхас и после продума:
„Никога нищо добро ми не каза, пророче на злото!

Винаги радост изпитваш злини и печал да прокобваш,

никога дума добра ни предрече до днес, ни изпълни.

Ето сега пред данайците ти пророкуваш злокобно,

че Аполон далнострелец неволи на всички ни праща
заради скъпите откупи за дъщерята на Хриза,

дето ги върнах обратно, понеже я силно желая

и предпочитам пред мойта законна жена Клитемнестра,

тъй като в нищо не пада по-долу момата от нея:

нито по стройност и хубост, нито по разум и сръчност.
Все пак приемам сега да я върна за общото благо.

Искам войската да бъде спасена, а не да загине.

Друга прилична награда за мен пригответе веднага,

за да не бъда без дар сред данайци – това е нередно.

Виждате всички, че мойта награда ще бъде отнета.“
А пък Ахил, бързоног и божествен, така отговори:

„Сине Атреев преславен, от всички си най-ненаситен!

Как ще получиш награда от силните духом ахейци?

Знаеш, че нямаме ние запазени общи богатства:

плячката от градове разорени нали поделихме?
Не подобава войските отново делитба да правят.

Хайде върни Хризеида на бога, а всички ахейци

тройна, четворна награда на теб ще дадем, ако само

Зевс ни помогне да сринем добре укрепената Троя.“

Властният цар Агамемнон с такива слова му отвърна:
„Богоподобни Ахиле, макар че си толкова храбър,

ти не хитрувай, защото не ще ме предумаш с измама.

Или желаеш сега да запазиш ти твойта награда,

пък ме съветваш да върна аз мойта, без дар да остана?

Нека ахейци намерят достойна награда за мене,
но равностойна да бъде, та мойта душа да зарадват.

Ако ли те не приготвят награда, аз сам ще отида

твойта да взема, на цар Одисея или на Аякса.

Люто ще бъде сърдит, при когото реша да отида.

Но да обмислим това по-подробно, ще можем и после.
Нека в морето свещено да спуснем големия кораб,

нека гребци да сберем, хекатомба богата да сложим,

руменоликата щерка на Хриза да влезе във него.

Някой ахеец, разумен в съвети, водач нека стане:

Идоменей, Одисей богоравен, Аякс исполински
или пък сам ти, Ахиле, най-страшен от всички герои,

за да смили Аполона, когато му жертва откара.“

Гневно погледна към него Ахил бързоног и отвърна:

„Користолюбецо алчен, облечен в безсрамие нагло!

Кой ли ахеец ще бъде покорен на твоите думи
в поход да тръгне след теб и с мъже да се бие геройски?

Аз не съм тука пристигнал за копиеметци троянци,

с тях да се бия, понеже не са ми във нищо виновни.

Никога те не са грабили мои коне или крави,

никога те в плодородна и воинокърмилница Фтия
жътва не са ми затрили, че нас ни делят непристъпно

низ планини гъстосенчести, пък и морето ехтящо.

Все пак със теб, кучеоки, потеглихме в твоя угода,

бранейки твоята чест и честта на Атрид Менелая

в мъст над троянци. Това не зачиташ, не смяташ за нищо,
даже заплашваш ме ти, че ще вземеш и мойта награда,

с подвизи трудни заслужена и от ахейци дарена.

Никога нямам награда, на твоята равна, когато

сринат ахейците някакъв град многолюден троянски.

Стане ли схватка жестока, победа най-славна печелят
моите силни ръце, но делба ли на плячката почне,

повече вземаш от мене, а винаги с малък, но свиден

дар се завръщам при гладките кораби, морен от боя.

Аз ще замина за Фтия, защото е много по-редно

с витите кораби в къщи да ида; и вече не искам
тук незачетен да сбирам за тебе имот и богатство.“

Мощният цар на мъже Агамемнон така му отвърна:

„Бягай веднага оттука, щом твойто сърце те подтиква!

Аз те не моля за мен да останеш. И други си имам:

те ще ме тачат достойно, а най-вече Зевс промислител.
Между царете, родени от Зевс, тебе най-много мразя,

тъй като вечно налиташ на разпри, раздори и битки.

Дето си толкова храбър, това ти е дар от безсмъртен.

Хайде дома се завръщай със кораби, с верни другари,

над мирмидонци царувай! За тебе аз няма да жаля,
нито гневът ти ме стряска. Но ето сега те заплашвам:

щом като Феб Аполон Хризеида отнема от мене,

аз ще я пратя със черния кораб и с мои другари,

а Бризеида прекрасна, наградата твоя, ще взема,

лично ще дойда във твоята шатра, та сам да узнаеш
колко по-силен от теб съм и никой от днес да не смее

равен на мен да се смята и да ми излиза насреща.“

Рече така Агамемнон, а мъка обхвана Ахила.

Ядно в гърдите космати сърцето му бе раздвоено:

трябва ли меча си остър от ножница той да извади,
другите бързо да пръсне и сам да убие Атрида,

или да спре яростта си, гнева си голям да подтисне.

Докато всичко претегляше още във своите мисли,

меча си вече издърпващ, яви се Атина от облак.

Бе я изпратила тук белоръката Хера богиня,
пазеща двамата с обич сърдечна и грижа еднаква.

Спря зад Ахила Атина, докосна косите му руси,

видима само за него, за другите беше незрима.

Трепна Ахил, изведнъж се обърна и редом съгледа

права Атина Палада – блестяха очите й страшно.
Той заговори към нея и думи крилати й каза:

„Дъще на егидодържеца Зевса, защо ми пристигна?

Искаш да видиш сама наглостта на Атрид Агамемнон?

Но ще ти кажа сега и това ще се сбъдне най-точно:

скоро със своята дързост живота си той ще погуби.“
А совоока богиня Атина така му отвърна:

„Аз от небето се спуснах да спра яростта ти безмерна,

стига да слушаш. Изпрати ме тук белоръката Хера,

пазеща двама ви с обич сърдечна и грижа еднаква.

Хайде гнева си смири, не посягай с десница към меча!
Само със думи обидни нападай го, колкото искаш!

Но ще ти кажа сега и това ще се случи по-късно:

триж по-блестящи награди ти сам ще получиш след време

заради тази обида. Но чуй ни и днес се въздържай!“

А бързоногият син на Пелея й в отговор рече:
„Трябва, богиньо, и тебе, и Хера сега да послушам

въпреки моята ярост: това по-полезно ще бъде.

Който безсмъртните слуша, и те благосклонно го слушат.“

Стисна той с тежка десница красивата сребърна дръжка,

мигом големия меч във голямата ножница върна,
кротко послуша Атина, а тя на Олимп си отиде

сред боговете в двореца на егидоносеца Зевса.

Думи обидни веднага Ахил богоравен отправи

към Агамемнон Атреев, не сдържайки никак гнева си:

„Ах ти, пияницо, с кучи очи и сърце на кошута!
Смелост ти никога нямаш да тръгнеш с войската за битка,

ни на засада да идеш с най-храбрите между ахейци.

Гибел жестока на тебе се струва такава постъпка!

Много по-лесно е впрочем в просторния стан на ахейци

дар да заграбваш от всеки, изрекъл слова срещу тебе.
Цар тунеядец, страхливец! Ти хора нищожни владееш!

Иначе, сине Атреев, за сетен път днес би обиждал.

Но се заричам и клетва велика сега произнасям,

в този се жезъл кълна, който никога няма да пусне

клони и листи, веднъж в планината отсечен от ствола,
нито ще цъфне отново, щом брадва от него е свлекла

листи, кора и върхари, а днес го държат във десници

съдници, рожби ахейски, блюстци на закона на Зевса.

Тази е моята клетва велика, която аз давам.

Всички ахейци след време ще жалят безкрай за Ахила,
Колкото и съкрушен, ти не би им помогнал тогава,

щом на рояци ще гинат от мъжеубиеца Хектор.

Горко ще страдаш тогава, душата ти мъка ще къса,

че разярен не зачете най-храбрия между ахейци.“

Каза синът на Пелея и върху земята захвърли
жезъла, с гвоздеи златни осеян обилно, и седна.

Точно отсреща Атрид се гневеше. Тогава се вдигна

Нестор от Пилос, оратор прославен със глас благозвучен.

Думи по-сладки от мед из устата му плавно течаха.

Бяха измрели от две поколения смъртните хора,
в негово време родени и заедно с него израсли

в Пилос, а вече над трето потомство царуваше Нестор.

Благонамерен към тях, заговори със думи такива:

„Горко ни! Скръб безпределна заплашва войската ахейска!

Как би се радвал Приам и чедата на царя Приама,
колко ли много троянци биха ликували дружно,

ако узнаят подробно за вашата свада опасна –

двама сте първи в съвета данайски, във битка – най-лични.

Хайде послушайте днеска – от мене сте вие по-млади.

Аз съм живял със герои, от двама ви много по-смели.
Никога те не презираха мойте полезни съвети.

Вече такива мъже не съм виждал и няма да видя,

както Дрианта, водач на войските, или Пиритоя,

също Кенея, Ексадия и Полифема божествен,

още Тезея Егеев, подобен на бог олимпийски.
Бяха най-храбри от всички мъже, на земята родени.

Бяха най-храбри мъже и с герои най-храбри се биха,

също с планински чудовища, и ги изтребваха грозно.

Бях им тогава другар, от далечния Пилос пристигнал,

чак от презморска страна – те сами ме поканиха лично.
Бих се за тях доброволно и гръд срещу гръд се сражавах.

Никой от днешните хора не би се преборил с такива.

Слушаха моите думи и следваха мойте съвети.

Хайде бъдете послушни – добре е човек да се вслушва!

Сине Атреев, макар че си властен, не вземай момата!
Нея ахейци предадоха първо във дар на Ахила.

Сине Пелеев, и ти престани да се караш със царя:

никога почит подобна до днес не е имал в народа

цар скиптроносец, комуто Кронид е изпратил прослава.

Толкова смел си, защото богиня е твоята майка!
Той пък е още по-силен, понеже мнозина владее.

Сине Атреев, гнева си смири! Настойчиво те моля.

Спирай враждата с Ахила, понеже за всички ахейци

здрава опора е той във войната, така злополучна.“

Властният цар Агамемнон във отговор тъй му продума:
„Всичко, което ни каза, и вярно, и редно е, старче!

Този мъж иска обаче да бъде от всички по-горе,

всички той сам да владее, над всички един да царува,

вожд самодържец да бъде, но никой това не приема.

А боговете всевечни нима са го храбър създали
и свобода са му дали да сипе такива обиди?“

С яд го прекъсна Ахил богоравен и тъй му отвърна:

„Бих се наричал със право страхливец и жалък негодник,

ако се бих покорявал на всичко, което говориш.

Ти заповядвай на други, но само на мен не нареждай,
никога вече на теб подчинен не желая да бъда.

Но ще ти кажа и друго, което добре да запомниш:

няма за тази девойка да вдигна ръце да се бия

с никого, даже и с тебе: вземете, каквото сте дали!

Друго от мойте богатства при моите кораби бързи
нищо не можеш насила, без моята воля, да грабнеш.

Хайде, опитай се само и всички ахейци ще видят

черната кръв да ти капе по моето копие остро.“

След като двамата тъй се пребориха с думи враждебни,

скочиха прави, съвета разпуснаха в стана ахейски.
Мълком Ахил се отправи към своята шатра и кораб.

С него вървеше Патрокъл и другите верни другари.

Цар Агамемнон накара да спуснат в морето бръз кораб,

с двадесет яки гребци, хекатомба за Феб натовари.

Руменолика мома Хризеида сам в него въведе.
Цар Одисей хитроумен за корабен вожд се покачи.

Влязоха в кораба те и поеха по пътища водни.

Заповед даде Атрид на войниците да се очистят.

Те се измиха, изляха в морето водата нечиста.

После принесоха в жертва на Феб хекатомба отбрана –
бикове, тлъсти кози край брега на морето безродно.

Жертвен дим с мирис примесен се вдигна, извит до небето.

Тъй се ахейците трудеха в стана, но цар Агамемнон

помнеше още гнева си, със който заплаши Ахила.

Ето защо нареди на Талтибия и Еврибата,
двамата негови сръчни служители и глашатаи:

„В шатъра здрав на Ахила идете и тук за ръката

хубавобуза мома Бризеида при мен доведете!

Ако ли той я не дава, аз сам ще я взема насила,

дружно с мнозина поел; и по-страшно ще бъде за него.“
Цар Агамемнон ги прати със тази сурова закана.

Тръгнаха те без сърце по брега на морето безплодно,

стигнаха до мирмидонските шатри и кораби вити.

Там го откриха край черния кораб и шатрата седнал.

Никак не им се зарадва, когато Ахил ги съгледа.
Двамата, много смутени, застанаха с почит пред него.

Нито за нещо го питаха, нито му казваха нещо.

Ала Ахил се досети веднага и пръв заговори:

„Вий, глашатаи, вестители божи и хорски, здравейте!

Близо елате, че вие не сте ми виновни за нищо.
Царят е, който ви праща за милата Бризова щерка.

Богородени Патрокле, сега изведи Бризеида,

дай да я водят! Двамината нека свидетели бъдат

пред боговете блажени, пред смъртните хора и също

пред безсърдечния цар Агамемнон, когато потрябвам
пак да избавям със сила ахейци от смърт недостойна.

Цар Агамемнон ума си загуби от гибелни мисли,

минало с бъдеще той не умее да свърже разумно,

за да останат спасени ахейците в боя съдбовен.“

Каза така. И Патрокъл послуша другаря си свиден.
Хубавобуза мома Бризеида изведе веднага,

даде да я отведат: те поеха към стана ахейски.

А дъщерята на Бриза вървеше със тях неохотно.

В сълзи отиде Ахил надалеч от другари и седна

сам на брега белопенест, загледан в морето безкрайно,
две ръце вдигна и майка си почна да моли горещо:

„Щом си ме, майко, родила да имам живот кратколетен,

с чест да ме беше поне увенчал далногръмецът мощен,

Зевс олимпийски, но той не зачете ме с никаква почит.

Днес ме обиди позорно всевластният цар Агамемнон,
сам ми наградата взе и сега я владее насила.“

Тъй каза, леейки сълзи: дочу го почтената майка,

седнала в морските бездни при своя баща многолетен.

Тя като облак изплува за миг от морето пенливо.

Седна наблизо до него, обливан все още от сълзи,
нежно с ръка го погали и почна така да говори:

„Чедо, защо ли ми плачеш? Каква ли те мъка терзае?

Хайде кажи ми, не скривай, да знаем и двамата с тебе!“

С тежка въздишка Ахил бързоног на Тетида отвърна:

„Знаеш! Защо ли на тебе, всезнаеща, аз да разказвам?
В поход към Тива свещена, град Еетионов, поехме.

Сринахме го до основи, докарахме плячката тука

и поделиха си всичко добре синовете ахейски.

С руменоликата щерка на Хриза дариха Атрида.

После сам жрецът на бог Аполон далномерец пристигна
при бързоходните кораби на меднобронни ахейци,

с откуп несметно богат дъщеря си от плен да измоли.

Носеше той във ръка златен жречески жезъл с венеца

на Аполон далнострелец и молеше всички ахейци,

най-много двамата братя Атриди, водачи военни.
И съгласиха се с радостни възгласи всички ахейци

почит на Хриз да окажат и откупа скъп да приемат.

Само на цар Агамемнон това на сърце не допадна.

Грубо той жреца изгони и тежки му думи надума.

Върна се гневен бащата, а Феб Аполон стреловержец
чу му веднага молбата, че старецът бе му любимец.

Прати той люти стрели сред аргийци и мряха войските,

в гъсти редици сразени. Стрелите на бога летяха

вредом сред ширния стан на ахейци меднохитонни.

Вещ прорицател откри ни върховната воля на бога.
Пръв настоявах да искаме милост от Феб Аполона.

Ярост обхвана Атрида, той стана от своето място,

грозни заплахи изрече и даже ги вече изпълни.

Днес светлооки ахейци изпращат със бързия кораб

в Хриза момата и дарове носят за бог Аполона.
А глашатаи дойдоха сега и от моята шатра

щерката Бризова взеха, дарена на мен от ахейци.

Ти помогни, ако можеш, на своето чедо рождено!

Хайде иди на Олимп, помоли се на Зевс, ако някак

ти си зарадвала нявга сърцето му с думи и дело.
Слушах те често в двореца на моя баща да се хвалиш

и да разказваш, че някога сред боговете безсмъртни

Зевс тъмнооблачен ти си спасила от гибел позорна.

Други безсмъртни са искали да го поставят в окови:

властната Хера, и бог Посейдон, и Атина Палада.
Ти отишла си, богиньо, избавяйки Зевс от вериги,

тъй като Сам Егеона сторък на Олимп си довела –

смъртните тъй го наричат, а пък боговете Бриарей –

той превъзхожда дори и баща си по сила огромна.

Своята слава съзнаващ, приседнал наблизо до Зевса.
Страх боговете обзел и не сложили Зевса в окови.

Ти припомни му това, прегърни му с молба коленете:

нека поиска да бъде помощник добър на троянци

и да притисне ахейци дори до морето при стана.

Гинейки, нека те всички узнаят какъв им е царят,
своята грешка да види и сам Агамемнон всевластен,

който жестоко обиди най-храбрия между ахейци.“

Леейки сълзи от горест, богиня Тетида му каза:

„Тежко ми, чедо любимо! Защо те отгледах за мъки?

Трябваше ти да ми бъдеш без плач и без скърби при Троя,
тъй като кратък живот отреден от съдбата си имаш.

Ти си сега най-нещастен и най-скоросмъртен от всички:

с орис несретна те, синко, родих във двореца Пелеев.

Аз непременно ще ида сама на Олимп многоснежен,

всичко ще кажа на Зевс гръмовержец, дано ти помогне.
При бързоходните кораби мирно сега си почивай,

гняв към ахейците имай, но в никаква битка не влизай!

Вчера отиде Кронид да гостува отвъд океана

при етиопци почтени, а с него и всички безсмъртни.

След единадесет дена той пак на Олимп ще се върне,
аз ще се кача тогава в двореца му с прагове медни,

ще го помоля смирено и вярвам, че той ще ме чуе.“

Каза така и си тръгна Тетида, остави Ахила

в яростна скръб по жената със дивно препасано тяло,

дето му бяха отнели насила и без да го питат.
А Одисей с хекатомба свещена пристигаше в Хриза.

Щом като те приближиха навътре в дълбокия залив,

тутакси сбраха платната и в черния кораб ги скриха.

Мачтата пъргаво снеха с въжета в гнездото й долу.

Кораба вкараха сръчно с веслата във тихия пристан,
хвърлиха котвата после, завързаха здраво въжата,

па на скалистия бряг на морето изскочиха всички.

Там хекатомба за Феб Аполон далномерец свалиха.

От бързоходния кораб излезе мома Хризеида.

Цар Одисей хитроумен със нея пое към олтара,
сам я предаде в ръцете на нейния татко и каза:

„Хризе! Изпрати ме мощният цар Агамемнон при тебе

щерката да ти възвърна, да дам хекатомба свещена

на Аполон за данайците, милост да молим от бога,

който докара без жал на аргийците горестни мъки.“
Тъй каза и Хризеида му връчи. Бащата със радост

щерка си мила получи. Свещената жертва веднага

те наредиха за бога встрани от олтара изваян,

своите длани измиха, зърна ечемичени взеха.

Вдигнал ръце, жрецът Хриз се помолил за тях най-усърдно:
„Чуй ми гласа, Сребролъки, ти, който град Хриза закриляш,

браниш свещената Кила, над Тенедос властно царуваш!

Както преди ме послуша, когато аз тъжен те молих,

та ме почете и тежко наказа тогава ахейци,

също и днес ти се моля, ти пак изпълни ми молбата:
хайде сега прекрати за данайците грозната гибел!“

Тази молитва изрече и Феб Аполон го послуша.

Щом се помолиха, ръснаха печен ечмик едрозърнест,

жертвите първо свалиха, заклаха и сръчно одраха.

После бедрата отрязаха, с пласт тлъстина ги покриха,
двоен слой сложиха вещо, отгоре над него месото.

Старецът върху дърва ги гореше и лееше вино,

около него стояха младежи със шишове дълги.

Щом изгориха бедрата, изядоха дроба, сърцата.

Дребно нарязаха другото, внизаха в шишове остри,
много грижливо изпекоха, всичко навреме свалиха.

След като тъй се потрудиха, седнаха те на гощавка.

Никой от нищо лишен не остана на пира им равен.

Свойта охота за вино и ядене щом утолиха,

юноши с вино напълниха кратери чак до венеца,
чаши наляха и редом раздаваха щедро на всички.

Целия ден непрестанно те молеха бога със песен,

с дивен, обреден пеан далномереца славеха дружно.

Слушайки, бог Аполон се зарадва в душата си много.

Слънцето вече залезе и мракът забули земята.
Легнаха морни накрай до въжата на черния кораб.

Щом се показа Зора розопръста и ранородена,

те си поеха назад към обширния стан на ахейци.

Феб Аполон далномерец попътен им вятър изпрати.

Мачтата вдигнаха ловко, платната й бели развиха.
Вятър изду ги в средата, вълните във пурпур кипяха

долу под кила на кораба, който се носеше вихром

все по вълните пенливи и следваше пътя си точно.

Щом като стигнаха близо до стана просторен ахейски,

черния кораб изтеглиха сръчно на стръмната суша,
крепко на мокрия пясък подпряха го с дълги подпори.

После се пръснаха всички по кораби и по палатки.

При скороходните кораби все така гневен седеше

сам бързоногият син на Пелея, Ахил богоравен.

Нито в съвета отиваше, който прославя мъжете,
нито в борбата свирепа; сърцето си мъчеше само,

седнал далеч от желаните битки и викове бойни.

След като вече настъпи дванайста зора оттогава,

дружно се върнаха пак на Олимп боговете всевечни –

Зевс бе начело. Молбата на своето чедо рождено
помнеше още Тетида. И тя от вълната изплува,

рано пое към Олимп и достигна небето огромно.

Зевса всевиждащ намери далече от другите седнал

сам на най-горния връх на Олимп многовръх и сияен.

Близо приседна, прегърна му с лява ръка коленете,
с дясна – брадата му леко докосна богиня Тетида.

Молейки Зевса Кронида всесилен, така му продума:

„Татко наш Зевс! Ако някога с реч и дела те зарадвах

сред боговете небесни, сега изпълни ми молбата:

почит отдай на сина ми, от смъртните най-кратколетен!
Мощният цар на мъже Агамемнон го люто обиди.

Сам му наградата взе и сега я владее насила.

Зевс промислителю! Ти отмъсти за скръбта на Ахила!

Дай на троянците кратка победа, догдето ахейци

моя син пак почетат и отрупат със слава голяма!“
Тъй каза. Облакосборецът Зевс не отвърна ни дума.

Дълго безмълвен седеше. А както Тетида го хвана

за коленете, така го не пусна и пак го замоли:

„Вярно и точно сега обещай и кимни ми с главата

или ми ти откажи – нали ти се не плашиш от нищо,
нека си зная, че аз съм богиня със почит най-малка.“

Облакосборецът Зевс й отвърна със тежка въздишка:

„Много е страшно, понеже ме караш във свада да вляза

с Хера, която ще почне с обидни слова да ме сърди.

Пред боговете безсмъртни тя често ме тъй оскърбява,
несправедливо разказва, че в битки подкрепям троянци.

Хайде върни се обратно, та Хера дано те не зърне!

Грижа ще имам за всичко и твойта молба ще изпълня.

Ето ще кимна с глава, за да можеш съвсем да повярваш.

Сред боговете това е най-висшата клетва от мене:
тя се не взема обратно, лъжовна не може да бъде:

винаги точно се сбъдва, щом кимна с главата за нещо.“

Каза и кимна тогава със своите вежди възчерни.

И от главата безсмъртна на Зевса божествени къдри

в миг се развяха: гигантският, стръмен Олимп се разтърси.
След като тъй се условиха, двамата се разделиха.

Тя от Олимп светлозарен се спусна във морската бездна,

Зевс си отиде в двореца. И скочиха всички безсмъртни

дружно от своите тронове, за да посрещнат Кронида.

Никой не смееше седнал да чака, а станаха прави.
Седна на трона си Зевс, ала Хера бе вече узнала,

тъй като беше видяла как с него потайно говори

сребърнонога Тетида, потомка на морския старец.

Тутакси думи хапливи продума на Зевса Кронида:

„Кой от безсмъртните днес се съветваше с тебе, коварни?
Винаги много обичаш далече и скришом от мене

тайни неща да решаваш! И никога нямаш ти смелост

сам откровено поне да ми кажеш, каквото замисляш.“

Тъй й отвърна бащата на хората и боговете:

„Херо, недей се надява да знаеш ти моите мисли!
Тежки ще бъдат за тебе, макар да си моя съпруга.

Само което е редно и други да чуят, ще знаеш

първа сред смъртните хора и сред боговете безсмъртни.

Ако далече от всички безсмъртни обмислям аз нещо,

ти не задавай въпроси, не питай отделно за него!“
А волооката властница Хера така отговори:

„Зевсе Крониде всесилен! Какви ми ти думи издума?

Ни съм те питала някога, ни съм разпитвала нещо.

Винаги ти преспокойно обмисляш, каквото желаеш.

Днес се ужасно боя да не те е предумала вече
сребърнонога Тетида, потомка на морския старец.

Рано приседна до теб и с ръка коленете ти хвана.

Плаша се аз да не би със глава да си кимнал на нея:

с почит Ахил да дариш и ахейци безброй да погубиш.“

Облакосборецът Зевс олимпийски й в отговор каза:
„Чудна си, Херо! Ти всякога всичко узнаваш и виждаш!

Нищо не можеш така да постигнеш, а само ще станеш

още по-чужда на мен, и това ще е страшно за тебе.

Ако така съм постъпил, това е угодно на мене.

Хайде покорно седни и послушай ти мойта повеля!
Даже от цял Олимп всички безсмъртни не ще ти помогнат,

щом срещу тебе насоча ръцете си непобедими.“

А волооката властница Хера във ужас изпадна.

Тутакси седна безмълвна, смири си сърцето със мъка.

И боговете небесни скърбяха в двореца на Зевса.
Хефест, прочутият майстор, подхвана така да говори

в пълна угода на майка си, хубавораменна Хера:

„Непоносимо и много печално ще бъде за всички,

ако се скарате вие двамина за смъртни човеци,

вдигайки спор сред безсмъртните. Няма да има наслада
вече на пира тържествен, щом злото сега възликува.

Моята майка съветвам, макар и сама да го знае:

нека да стане любезна със Зевса, баща ни обичан,

вече сърдит да не бъде и нашия пир не смущава.

Мълниевержецът Зевс олимпийски, щом само поиска,
би ни от тронове сринал, защото е много по-силен.

Хайде сега го смекчи със сърдечни и ласкави думи,

и Олимпиецът мигом към нас благосклонен ще стане.“

Рече така и от трона се вдигна и чаша двудръжка

Хефест подаде на своята майка и каза отново:
„Майко! Макар наскърбена, бъди търпелива, понасяй,

за да не видя с очите си тебе, любимата, бита.

Колкото и съкрушен, не ще мога на теб да помогна,

много е трудно на Зевс Олимпиеца да се противя.

Някога аз пожелах да ти бъда защитник пред него,
грабна ме той за крака и захвърли през прага небесен,

цял ден се носих в простора и заедно с бавния залез

паднах във Лемнос, и само искрица живот ми остана.

Там бях веднага прибран и спасен от мъжете синтийски.“

Тъй каза, а белоръката Хера с тъга се усмихна.
Вече усмихната, чашата взе със ръка от сина си.

Хефест започна отдясно поредом на всички безсмъртни

сладък нектар да поднася, загребвайки сръчно от кратер.

Смях неугасващ избухна между боговете блажени,

гледащи куция Хефест да шета припряно в двореца.
Целия ден на Олимп непрестанно пируваха всички.

Никой от нищо лишен не остана на пира им равен,

нито им липсваше чудната арфа на бог Аполона,

нито пък – музите, пеещи меденогласно на смени.

След като вече залезе светликът на яркото слънце,
всеки от тях се отправи към своя дворец да си легне.

Куцият Хефест, прочутият майстор, за всеки безсмъртен

беше издигнал дворец със вълшебното свое изкуство.

Мълниевержецът Зевс олимпийски в леглото отиде,

гдето почиваше често, щом сладкият сън го обори.
Той се оттегли да спи, златотронната Хера до него.

ВТОРА ПЕСЕН

СЪН

ИЗБРОЯВАНЕ НА КОРАБИТЕ

Всички блажени безсмъртни и колесничарите храбри

спяха през цялата нощ, ала сладък сън Зевса не хвана.

Само обмисляше богът как чест на Ахил да окаже,

а да погуби по-много ахейци край кораби вити.

Нему се стори накрая най-хубава следната мисъл:
гибелен сън да изпрати на цар Агамемнон Атреев.

Викна веднага Съня и крилати слова му издума:

„Бързо иди при ахейските кораби, гибелни Съне!

Влез във палатката дивна на цар Агамемнон Атреев,

всичко предай му подробно, което на тебе нареждам.
Ти му кажи да приготви за бой дългокоси ахейци:

широкодрумната Троя най-лесно сега ще превземе,

тъй като вече не спорят сами боговете безсмъртни –

достопочтената Хера с молби е предумала всички.

Много нещастия тежки очакват троянци наскоро.“
Тъй каза. Тръгна Сънят, щом заръката строга изслуша.

Скоро пристигна при бързите кораби в стана ахейски,

влезе при цар Агамемнон Атреев, когото намери

в шатрата спящ. И амброзиев сън се разливаше вредом.

Спря до главата му близо – подобен на Нестор Нелеев,
старец, почитан най-много от цар Агамемнон Атреев.

Уподобил се на Нестора, божият Сън му продума:

„Спиш ли ти, сине на смелия конесмирител Атрея?

Вождът-съветник не трябва нощта си така да проспива.

Вярват на него войските и важни дела той обмисля.
Хайде сега ме изслушай, защото съм пратеник Зевсов,

Зевс надалече от тебе, за тебе се грижи и жали.

Той нареди да приготвиш за бой дългокоси ахейци:

широкодрумната Троя най-лесно сега ще превземеш,

тъй като вече не спорят сами боговете безсмъртни –
достопочтената Хера с молби е предумала всички.

Много нещастия Зевс отреди за троянци наскоро.

Ала ти всичко това да запомниш и нека забрава

тебе не хване, щом медено-сладкият сън те напусне.“

Тъй каза. После Сънят си отиде и царя остави
сам да размисля над всичко, което не щеше да стане.

Днеска очакваше той да превземе града на Приама.

Клетият! Никак не знаеше плана на Зевса всесилен,

който реши да изпрати страдания много и мъки

в лютите битки на всички троянци и всички данайци.
Той се събуди, но божият глас се разливаше още.

Стана, приседна и почна хитона си мек да облича,

който бе скоро направен; големия плащ си наметна,

а на нозете си мощни завърза красиви сандали,

метна си през раменете и меча си сребърногвозден,
взе със ръката си жезъла бащин, нетленен во веки.

С него той тръгна из лагера на меднобронни ахейци.

А на Олимп недостъпен възлезе Зората богиня

новия ден да покаже на Зевса и всички безсмъртни.

Цар Агамемнон изпрати вестители красноречиви
да позоват на събрание хубавокоси ахейци.

Викаха много едните, а другите идваха бързо.

Първо накара да седнат в съвета разумните старци

близо до черния кораб на Нестор, владетел от Пилос.

След като всички събра, предложение хитро направи:
„Чуйте, приятели! Божият Сън бе пристигнал при мене

в тази нощ чудна, напълно подобен на Нестор божествен

както по ръст и по образ, така и по стройна осанка.

Спря до главата ми близо и думи такива ми каза:

„Спиш ли ти, сине на смелия конесмирител Атрея?
Вождът-съветник не трябва нощта си така да проспива:

вярват на него войските и важни дела той обмисля.

Хайде сега ме изслушай, защото съм пратеник Зевсов,

Зевс надалече от тебе, за тебе се грижи и жали.

Той нареди да приготвиш за бой дългокоси ахейци:
широкодрумната Троя най-лесно сега ще превземеш,

тъй като вече не спорят сами боговете безсмъртни –

достопочтената Хера с молби е предумала всички.

Много нещастия Зевс отреди за троянци наскоро.

Всичко добре да запомниш.“ Това като каза на мене,
мигом изчезна безшумно и сладкият сън ме напусна.

Нека обмислим как бихме повели на битка ахейци.

Първо сега да опитам със думи, доколкото следва,

да наредя да побягнат към нашите кораби бързи.

Вие от разни места ги задържайте тук да останат.“
Рече и после си седна. Сред тях се изправи цар Нестор,

който отдавна царуваше в древния пясъчен Пилос.

Благонамерен към тях, със такива слова заговори:

„Мили другари! Водачи, съветници мъдри аргийски!

Този сън ако ни кажеше друг от ахейците днеска,
бихме лъжец го нарекли и скоро съня ще забравим,

но е сънувал героят, признаван за пръв сред ахейци.

Нека обмислим как бихме повели на битка войската.“

Тъй каза старият Нестор и пръв от съвета си тръгна.

Дружно се вдигнаха всички царе скиптроносци, съгласни
с умния вожд на народа. Войската се сбираше вече.

Както рояци пчели зажужали излитат внезапно

от пещера в планината, все нови и нови прииждат

и се натрупват на гроздове върху цветята напролет,

вкупом едните насам, а натам гъсто другите кацат,
тъй многобройни войските от кораби и от палатки

в плътни тълпи се рояха край стръмния бряг на морето

в общо събрание. Зевсов вестител, Мълвата, вървеше

с тях и подбуждаше вред духовете. Войските се сбраха.

Бурно събрание стана, земята започна да стене,
щом като седнаха всички и глъчка отвред се понесе.

Девет вестители, викайки силно, ги спираха вече,

за да изслушат речта на царете, родени от Зевса.

С мъка най-после войската насяда по своите пейки.

Спряха да викат, а цар Агамемнон Атреев се вдигна
с жезъл в ръката, отколе изкусно направен от Хефест.

Хефест го беше предал на великия Зевс олимпийски,

Зевс след това го предаде на Хермес, вестителя пъргав,

Хермес божествен го връчи на конесмирителя Пелопс,

Пелопс го даде на царя Атрея, водач на войските:
него Атрей завеща на Тиеста, стада притежаващ.

Той го остави наследство на цар Агамемнон Атреев,

за да владее над острови много и целия Аргос.

Царят, на него подпрян, към аргийците тъй заговори:

„Мили другари, данайски герои, слуги на бог Арес!
В тежка, голяма неволя оплете ме Зевс олимпийски,

който коварно на мен обеща и ми кимна с главата

да разруша укрепената Троя и здрав да се върна.

Ето сега той замисля измама и сам ме съветва

в Аргос безславно да бягам, погубил безчислено войнство.
Всичко това е напълно угодно на Зевса надменен,

който е често събарял внушителни крепости градски,

а ще събаря и други, понеже е с власт най-голяма.

Срамно това е за нашите бъдни потомци да знаят:

толкова храбра и тъй многобройна войската ахейска
как безуспешно война е повела и тук се е била

дълго със по-малоброен противник, без никаква полза!

Ако ли ние, ахейците, също и всички троянци

клетви за вярност положим и двете войски преброиме,

ако пристигнат и всички троянци, които са живи,
ний пък ахейците в групи застанем по десет човека,

щом виночерпец троянец за всякоя група си вземем,

колко десетки ще бъдат лишени от мъж-виночерпец!

Зная, че толкова много ахейци по брой надминават

всички троянци, които града обитават. Съюзни
копиеборци те имат, от селища разни събрани.

Тези мъже ме възпират и твърде ми пречат в стремежа

Троя, града многолюден, да срина и в прах да превърна.

Девет години на Зевса всевластен отминаха бързо.

Корабни части изгниха, въжета се скъсаха вече,
нашите верни съпруги и нашите рожби невръстни

в родните къщи ни чакат напразно, а славното дело,

дето ни тука доведе, несвършено още остава.

Нека ний всички постъпим тъй, както сега ще ви кажа:

с кораби нека побегнем към нашата мила родина;
широкодрумната Троя не можем със бой да превземем.“

Каза и силно разпали сърцата в гърдите на тези,

дето не бяха в съвета и плана не чуха тогава.

В миг се раздвижи войската, тъй както вълни исполински

всред Икарийско море се надигат от Евра и Нота,
рукнали буйни от облаци, сбрани от татко ни Зевса.

Както Зефирът неспирно вълнува узрелите ниви,

щом забушува, и доземи чак класовете им свежда,

тъй се раздвижиха заедно всички ахейски войници.

С вик се понесоха в стана и прах под нозете се вдигна.
Вкупом взаимно се блъскаха по-скоро те да достигнат

близо до витите кораби и да ги спуснат в морето.

Чистеха пътя пред тях и засваляха ниски подпори,

бързаха в къщи: викът им достигна небето високо.

Щяха аргийците вече сами да си тръгнат обратно,
ако не беше продумала Хера така на Атина:

„Тежко ни, дъще безстрашна на егидодържеца Зевса!

Тъй ли във бащини къщи, във своята мила родина

всички аргийци ще бягат по морската равна повърхност?

Щ’е ли оставят за радост на царя Приам, на троянци
тази Елена аргийка? За нея мнозина ахейци

бяха убити пред Троя, далече от свидна родина.

Хайде върви сред войската на меднохитонни ахейци,

с ласкави думи задържай ти всеки герой поотделно,

кораби вити не давай да спуснат в морето за бягство!“
Тъй каза, а совоока Атина я с радост послуша.

Устремно слезе Палада от стръмни била олимпийски,

тутакси стигна при гладките кораби в стана ахейски.

Там Одисея намери, подобен на Зевса по разум.

Той не докосваше черния хубавопалубен кораб,
тъй като мъка гнетеше ума и сърцето му гордо.

А светлоока Атина наблизо застана и рече:

„Сине божествен Леартов, царю Одисей хитроумен!

Тъй ли към бащини къщи, към своята мила родина

жалки ще бягате вий с многовеслите кораби вече?
Щ’е ли остане за радост на царя Приам, на троянци

тази Елена аргийка? За нея мнозина ахейци

бяха убити пред Троя, далече от свидна родина.

Хайде иди сред войската ахейска, недей да се бавиш,

с ласкави думи задържай ти всеки герой поотделно,
кораби вити не давай да спуснат в морето за бягство.“

Тъй каза. Той разпозна по гласа, че богиня говори.

Хукна да тича веднага, захвърли си плаща разкошен,

който прибра Еврибат глашатаят, вървейки след него.

Цар Одисей, щом видя Агамемнон, сина на Атрея,
взе от ръцете му жезъла бащин, нетленен во веки,

с жезъла тръгна сред кораби на меднобронни ахейци.

Колкото срещаше славни царе и юначни войници,

Всекиго спираше той и обсипваше с ласкави думи:

„Достопочтени! На теб не прилича да бягаш страхливо!
Спри незабавно и всички войници заставяй да спират,

тъй като точно не знаеш какво е решил Агамемнон:

той ни изпитва сега, но ахейците зле ще накаже.

Всички не чухме словата, които е казал в съвета.

Гневен, дано не постъпи жестоко с войските ахейски!
Много голям е гневът на царете, родени от Зевса.

Почит той има от Зевса, обича го Зевс промислител.“

Ако пък срещнеше някой войник от народа да вика,

почваше с жезъла той да го удря и с думи да хули:

„Клети! Седи си спокойно и слушай словата на други,
много по-храбри от тебе, а ти си плашлив и невойнствен.

Нито си имал значение в битката, нито в съвета.

Всички ахейци не можем сега да царуваме тука.

Няма добро многовластие: нека един е владетел,

който получи от Зевса, сина на коварния Кронос,
жезъл и право законно над нас да царува всевластно.“

Вредом сновеше из стана и даваше тези съвети.

Рукнаха всички обратно от кораби и от палатки

с шум към площада, тъй както пенливи вълни се разбиват

с грохот о стръмния бряг и морето реве страховито.
Седнаха те настанени безмълвно на свойте седалки.

Още шумеше единствен Терсит, неумерен във думи,

който в душата си въдеше разни слова непристойни,

дързостно все предизвикваше свади без повод с царете,

стига това да разсмива събраните много аргийци.
Между дошлите при Троя ахейци той беше най-грозен:

с гърбица, куц, кривоглед, раменете му хилави бяха,

вгънати силно навътре и сведени чак до гърдите.

Имаше остра глава само с няколко щръкнали косми.

Беше най-лютият враг на Ахила и цар Одисея.
Тях ги ругаеше често, а днес Агамемнона нагло

с крясък ужасен и злоба нападна. Затуй и ахейци

върло му бяха сърдити и гневни в сърцата си горди.

Викаше гръмко, обиждаше с хулни слова Агамемнон:

„Сине Атреев, защо негодуваш, какво ли желаеш?
Твойте палатки са пълни със мед; а във шатрите имаш

‘отбор жени многобройни, които ахейците щедро

даваме първо на тебе, щом някоя крепост превземем.

Злато ли още жадуваш да ти донесе тука някой

конесмирител троянец за откуп на чедо, което
вързано ти си получил от мен или други ахейци?

Нова жена ли желаеш, в любов да прекарваш със нея,

скрил я далече от всички? За тебе, водача, е срамно

все да увличаш във гибел и зло синовете ахейски.

Жалки, презрени страхливци! Ахейки, но не и ахейци!
Нека си тръгнем със кораби в къщи, а той да остане

тука при Троя на плячката сам да се радва! Да види

полза дали му принасяме, или не служим за нищо.

Той оскърби и Ахила, герой по-юначен от него,

силом отне му наградата скъпа и сам я владее.
Но отстъпчив е Ахил и в гърдите си жлъч не запазва:

иначе, сине Атреев, за сетен път би оскърбявал!“

Каза Терсит и обиди Атрида, водач на войските.

Мигом застана пред хулника цар Одисей богоравен,

гневно към него погледна, нападна го с думи свирепи:
„Глупав дърдорко, Терсите, макар гръмогласен вития!

Спри се и вече не рипвай все ти със царете да спориш.

Смятам, че няма по-долен от тебе сред смъртните хора,

дето дойдоха при Троя със двамата братя Атриди.

Иначе нямаше ти да говориш със злост за царете,
да ги ругаеш пред всички, за връщане само да мислиш.

Точно не знаем и ние делата ни как ще завършат:

славно ли или безславно ще стигнем обратно във къщи.

Ти упорито охулваш сега Агамемнон Атреев,

тъй като много награди му дават герои данайски;
вожда известен осмиваш и укори сипеш по него.

Но ще ти кажа сега и това ще изпълня най-точно:

само да чуя отново така да дърдориш безумно,

мойта глава да не бъде върху раменете ми вече

и да не бъда баща на любимия син Телемаха,
ако те мигом не хвана и твоите дрехи не смъкна,

плаща с хитона, които ти срамните части покриват:

ще те изпратя разплакан при нашите кораби вити,

вън от съвета изгонен позорно със удари тежки.“

Рече и сам го зашиба със жезъла твърд по плещите.
Сви се Терсит и започна да плаче със сълзи обилни.

Кървава, синкава буца подпухна от златния жезъл.

Цял разтреперан тогава, Терсит най-смирено си седна,

сгърчен от болки, погледна смутено, изтри си очите.

Весело там се присмяха над него, макар натъжени.
Всеки погледна към своя съсед и така му продума:

„Виж, Одисей е извършил дела многобройни и славни,

давал е твърде полезни съвети и битки подготвял,

днеска обаче извърши пред всички най-славното дело:

този опасен хулител застави да млъкне веднага!
Наглата дързост едва ли ще кара Терсита отново

с думи обидни да хули безсрамно царете известни.“

Всички говореха тъй. Одисей, градове разрушаващ,

стана със жезъл в ръка, а сама светлоока Атина

в образа на глашатай заподканя войската да млъкне,
за да го чуят ахейските първи и крайни редици,

дружно да могат съвета му мъдър добре да обмислят.

Благонамерен към тях, заговори със думи такива:

„Сине могъщ на Атрея! Ахейците днеска желаят

да те охулят жестоко и срамно пред смъртните хора,
да не извършат делата, които сами обещаха

още по пътя от Аргос, където коне се отхранват:

щом укрепената Троя съборят, назад да отплуват.

Както невръстни деца и жени овдовели копнеят

всички задружно да тръгнат за своята мила родина.
Много е тежко войник да се върне, измъчен напразно;

даже и месец да бъде далече от свойта съпруга,

той със досада остава запрян в многовеслия кораб,

че го задържат вълните огромни и морските бури.

Вече девета година стоим пред стените на Троя.
Аз да се сърдя не мога на сбраните тука ахейци,

че негодуват ужасно край своите кораби вити.

Срамно е още да чакаме и да се върнем без полза.

Но потърпете, другари, почакайте мъничко още,

за да изпитаме вярно ли Калхас ни всичко предсказва.
Знаем какво ни предрече – свидетели вие сте всички,

дето не са ви отвлекли при Хадес свирепите Кери.

Бяха събрани в Авлида ахейските кораби гладки,

носейки мъка и гибел за царя Приам и троянци.

Там хекатомби отбрани принасяхме на боговете
около извор обилен на дивни олтари свещени,

в сянка на кичест платан, гдето бистрата струя течеше.

Чудо голямо се случи: показа се змей ненадейно,

с яркочервена гърбина, изпратен на светло от Зевса.

Той под олтара изскочи, напред пропълзя към дървото.
Имаше пиленца малки в платана, врабчета невръстни,

сгушени, тръпни от страх сред листата на клонче високо,

пиленца осем те бяха, а с майка си ставаха девет.

Всичките змеят изяде, а те все писукаха жално.

Майката близо хвърчеше, оплаквайки своите рожби.
Змеят изви се нагоре, крилото на врабката хвана.

Ала когато изяде врабчетата с тяхната майка,

богът, изпратил го там, ни разкри преголямото чудо:

мощният син на коварния Кронос превърна го в камък.

Смаяни ние стояхме от всичко, което се случи.
След като чудото стана по време на нашата жертва,

Калхас веднага започна пророчески думи да ниже:

„Вий, дългокоси ахейци, защо ли безмълвни стоите?

Зевс промислител ни прати знамение твърде голямо;

някога то ще се сбъдне и слава безсмъртна ще има.
Този змей колко врабченца изяде със тяхната майка –

пиленца осем те бяха, а с майка си ставаха девет,

толкова ние години ще водим войната за Троя:

широкодрумния град на десетата чак ще превземем.“

Тъй ни говореше Калхас и днеска това се изпълва.
Всички вий, медноколенни ахейци, от бягство се спрете,

докато дружно превземем прочутия град на Приама.“

Каза така и аргийци започнаха силно да викат.

Целият стан заехтя от високата мъжка гълчава.

Хвалеха шумно словата на цар Одисея божествен.
Нестор, геренският конник, тогава така им продума:

„Истина! Вие приказвате като деца неразумни,

нямащи никаква грижа за хода на лютата битка.

Нашите верни съюзи и клетви къде ще останат?

Биха във огън изтлели съвети и замисли мъдри,
жертви с несмесено вино и наши обети за вярност.

Спорим напразно със думи отдавна, а още не можем

средство добро да намерим, макар да сме тука от дълго.

Сине Атреев, със воля желязна, тъй както по-рано,

тръгвай да водиш аргийци във кървави, яростни битки!
Трябва със смърт да накажеш един или двама ахейци,

тайно замислящи друго: те няма успех да постигнат.

Няма към Аргос да тръгнем, преди да узнаем самички

вярно ли или лъжовно ни Зевс обещание даде.

Казвам открито, че властният Зевс ни предрече успехи
в оня ден, в който аргийци потеглиха с кораби морски,

носейки смърт неизбежна, разруха за всички троянци:

мълния хвърли отдясно и верни поличби ни прати.

Ето защо нека никой не бърза да плува за в къщи,

без да е спал във леглото с жената на някой троянец,
без да е сам отмъстил за скръбта и плача за Елена.

Ако ли някой желае тъй много дома да се върне,

само до кораба хубавопалубен да се докосне,

той ще намери по-рано от всички позорната гибел.

Сам ти, Атриде, обмисляй добре, но и другите слушай!
Има значение моята дума, която ще кажа.

Ти раздели и групирай войските по род и по племе,

род да подкрепя рода си и племето – своето племе.

Ако постъпиш така и ахейците теб те послушат,

ти ще узнаеш за всеки войник и водач на войските
кой е страхлив и юначен, че битка ще водят за свои.

Също дали и града не ще вземеш по Зевсова воля

или от страх на мъжете и липса на опитност в боя.“

Властният цар Агамемнон така отговори на Нестор:

„Старче, ти пак надминаваш в съвета чедата ахейски!
Татко наш Зевсе, богиньо Атина и ти, Аполоне,

десет такива ахейци съветници мъдри да имах,

щеше веднага да падне градът укрепен на Приама,

с устрем превзет и разсипан от нашите мощни десници.

Егидодържецът Зевс ми изпрати нещастия щедро,
тъй като той ме захвърли във разпри и спорове празни.

Двамата ние с Ахила се скарахме зле за момата

с думи враждебни; и пръв аз подхванах, жестоко разсърден.

Но ако някога двама отново съгласие стигнем,

няма да има отсрочка на злото за всички троянци.
Хайде вървете на обед, а после борбата ще почнем.

Копие нека си всеки наостри и щит си приготви,

всеки добре да нахрани сега и конете си бързи,

всеки добре да притегне за бой колесницата здрава,

целия ден непрестанно да водим омразната битка,
тъй като няма почивка да има дори и за малко,

докато нощ не настъпи, да спре яростта на мъжете.

Върху гърдите на всекиго ремъкът жилав на щита

в пот ще прогизне, ръката от копие ще отмалява,

конят му в пот ще се къпе, летящ с колесница блестяща.
Щом забележа, че някой отстъпи далече от боя,

искайки скрит да остане край витите кораби в стана,

няма грабливите птици и псетата той да избегне.“

Каза и почнаха дружно аргийците силно да викат,

както вълните бучат, в канарата крайбрежна разбити,
щом като вятърът Нот ги надигне; вълните не спират,

вихри различни ги вият и в разни посоки ги тласкат.

Станаха и се разпръснаха всички към кораби гладки,

огън запалиха в стана, започнаха те да обядват.

Всеки принасяше жертва на някой почитан безсмъртен,
молейки сам да избегне смъртта във кипящата битка.

Мощният цар Агамемнон принесе във жертва на Зевса

бик угоен петгодишен, отгледан за бога всевечен.

Свика при себе си всички най-знатни ахейски стареи:

първо разумния Нестор и властника Идоменея,
после Аяксите двама и храбрия син на Тидея,

шести герой Одисея, по разум подобен на Зевса.

Цар Менелай гръмогласен дойде без покана при него:

знаеше колко се грижи в душата си брат му обичан.

Те край бика се събраха, зърна ечемичени взеха.
Мощният цар Агамемнон започна така да се моли:

„Славен, велик, чернооблачен Зевсе, живеещ в ефира!

Слънцето нека не зайде и мрак не покрие земята,

докато аз не съборя двореца опушен Приамов,

докато не изгоря и вратите му с огън стихиен,
бронята върху гърдите на Хектор догде не разкъсам

с копие медно и много другари наблизо до него,

паднали ничком в прахта, не загризат във ужас земята.“

Каза така, но Кронид не поиска сега да го чуе:

жертвите само прие, а засили бедите несносни.
Щом се помолиха, ръснаха печен ечмик едрозърнест,

жертвите първо свалиха, заклаха и сръчно одраха.

После бедрата отрязаха, с пласт тлъстина ги покриха,

двоен слой туриха вещо и сетне над него месото.

Всичко това изгориха на клони безлистни и сухи.
С шишове сложиха дроба, сърцето над огън разпален.

Щом изгориха бедрата, изядоха дроба, сърцето.

Дребно нарязаха другото, внизаха в шишове остри,

много усърдно изпекоха, тутакси всичко свалиха.

След като тъй се потрудиха, седнаха те на гощавка.
Никой от нищо лишен не остана на пира им равен.

Свойта охота за вино и ядене щом утолиха,

Нестор, геренският конник, започна така да говори:

„Сине Атреев преславен, царю на мъже Агамемнон!

Повече тука не бива бездейни да бъдем; не трябва
още да бавим делата, които сам бог ни възлага.

Хайде сега глашатаите на меднобронни ахейци

бързо войската да свикат при нашите кораби вити,

ние задружно да тръгнем из стана обширен ахейски,

да поощрим незабавно бойците за лютата битка.“
Каза. И мощният цар Агамемнон послуша съвета.

Тутакси прати вестители красноречиви да идат

с вик гръмогласен за бой да зоват дългокоси ахейци.

Почнаха те да ги свикват и всички се сбраха веднага.

Заедно с цар Агамемнон царете, потомци на Зевса,
бързаха строя да стегнат. Сред тях се яви и Атина,

носейки скъпата, вечно нетленна, безсмъртна егида.

Горе се вееха нейните златни сто чудни пискюла,

дивно изплетени всички и струваха по хекатомба.

С нея блестейки, Атина обходи войските ахейски
да ги застави да тръгнат. И всекиму вдъхна в сърцето

смелост голяма да влезе във боя и сам да воюва.

Битката стана за тях по-желана от пътя обратен

с гладките кораби право към тяхната свидна родина.

Както пожар всепоглъщащ изгаря горите просторни
върху планинското било и огънят свети далече,

тъй от доспехите медни, когато войската вървеше,

яркият блясък премина ефира и стигна небето.

Както ята многобройни на някои прелетни птици,

жерави, гъски или дългошиести лебеди бели,
в тучна ливада във Азия, там край реката Каистър,

хвъркат насам и натам, със крилете си радостно пляскат,

с крясък се спускат надолу и цяла ливадата еква,

тъй племената ахейски от кораби и от палатки

шумно поеха в полето на бистрия, буен Скамандър:
страшно затътна земята от хората и от конете.

Толкова хиляди бяха в полето сега при Скамандър,

колкото много листа и цветя избуяват напролет.

Както огромни рояци от нагли мухи насъбрани

хвъркат с бръмчене навред из овчарските ниски кошари
пролетно време, когато ведрата се пълнят със мляко,

тъй се стълпиха в полето за бой дългокоси ахейци,

жадни без жал да погубват троянските бойни редици.

Както мъжете козари разделят стадата си лесно,

щом се размесят козите, когато отиват на паша,
тъй пълководците лесно строиха войските ахейски

в битка да тръгнат. А цар Агамемнон сред всички блестеше,

в погледа и във главата подобен на Зевс гръмовержец,

в кръста – на лютия Арес, в гърдите – на бог Посейдона.

Както сред стадо говеда бикът е най-личен от всички,
пръв отдалеч се познава веднага сред сбраните крави,

точно такъв Агамемнон по воля на Зевса бе станал,

рязко отличен от всички пръв сред герои прочути.

Хайде кажете ми, музи, дарени с дворци олимпийски,

вий сте богини и бивате вредом, и знаете всичко,
ние пък чуваме само мълвата и нищо не знаем!

Хайде кажете кои са царе и водачи данайски!

Всички не бих изброил, нито бих изредил имената,

даже да имах по десет отлични уста и езика,

даже да беше гласът ми най-силен, сърцето ми медно!
Вий, дъщери олимпийски на егидодържеца Зевса,

хайде спомнете ми колко дойдоха при Троя свещена.

Ще назова аз водачите с техните кораби само.

Смелите вождове на беотийците бяха петима:

Аркесилай, Пенелей, Протоенор и Клоний със Леит.
Те обитаваха Хирия и камениста Авлида,

Схена и Скола, дори Етеона, със урви известен,

Теспия, Грея и с много обширни поля Микалеса.

Други от тях обитаваха Харма, Илесий, Еритра,

и Елеона, и Хила, и град Петеона до Тива,
и Окалея, и град Медеона, красиво иззидан,

Копа, Етреса и твърде богата със гълъби Тисба,

и Коронея, и град Халиарт със ливади тревисти,

имаха още Платея, Глисант с население гъсто,

гдето владееха град Хипотива, прекрасно иззидан,
също свещена Онхеста, с гората на бог Посейдона,

Арна с лозя, натежали от гроздове, още Мидея,

Ниса свещена и град Антедон, надалеч от морето.

Техните кораби бяха пет пъти по десет, седяха

в тях по стотица и двадесет млади мъже беотийци.
Всички, живеещи в град Аспледон и Орхомен минийски,

водеха дружно Аскалаф и Ялмен, потомци на Арес.

Тях ги роди Астиоха в двореца на Актор Азеев,

дева свенлива; когато се качила в своята спалня,

мощният Арес преспал във леглото със нея на скрито.
Тридесет кораба вити вървяха със тях наредени.

Всички фокийци предвождаха двама – Епистроф и Схедий,

рожби на смелия духом Ифита, потомък Навболов.

Водеха воини от град Кипарис и скалистия Питон,

още от Криса свещена, Давлида и град Панопея,
жители също на град Анемория и на Хиампол,

всички, заселени чак до брега на Кефис велелепен,

още в Лилея, отдето извира Кефис бистроструен.

Черни четиресет кораба следваха тези водачи –

Схедий с Епистроф. Строили усърдно редиците бойни,
готвеха всички за битка във ляво покрай беотийци.

Бързият син на Ойлея Аякс бе водач на локрийци,

който не беше еднакъв на ръст със Аякс Теламонов,

бидейки много по-малък, възнисък, със ленена броня,

но надминаваше в бой всички елини, пък и ахейци.
Те обитаваха Кинос и град Опоент с Калиара,

Беса и Скарфа, Авгея, любимия град на народа,

Тарфа и Троний и гдето реката Боагрий протича.

Черни четиресет кораба следваха него в редици

само с локрийци, живеещи срещу свещена Евбея.
Дишащи смелост абанти владееха остров Евбея,

също Халкида, Еретрия и Хистиея лозарска,

Керинт приморски и здравата крепост на Дион евбейски,

още и тези, които живееха в Карист и Стира,

тях ги предвождаше цар Елефенор, потомък на Арес,
син Халкодонтов, известен по храброст водач на абанти.

Идваха с него абанти със плитка отзад на главата;

бяха те храбри войници, желаещи с копия остри

броните върху гърдите на много троянци да счупят.

Кораби черни четиресет следваха него в редици.
Тези, които владееха дивната крепост Атина,

област на цар Ерехтея юначен, когото отгледа

Зевсова щерка Атина: земята го беше родила.

Него Атина посели в града си, във храма си пищен.

Жертви от бикове тлъсти и агнета нему принасят
ловки атински младежи през всяка четвърта година.

Опитен в бой Менестей Петоид ги предвождаше мъдро.

Никой от смъртните хора не можеше смел като него

в бой да подрежда конете си и щитоносните воини.

Само по-старият Нестор му беше единствен съперник.
Кораби черни пет пъти по десет го следваха дружно.

От Саламин бе Аякс със дванадесет кораба бързи.

Спря ги Аякс на брега при атинските стройни редици.

Тези, които живееха в Аргос и в крепостен Тиринт,

в град Хермиона, Асина, пристанища морски и двата,
също в Трезен и Ейона, с лозя пребогат Епидавър,

млади ахейци от древна Егина и дивна Масета,

всички тях водеха цар Диомед гръмогласен и Стенел,

син благороден, обичен на славния вожд Капанея.

Трети вървеше със тях Евриал, воевода божествен,
син Мекистеев достоен, потомък на царя Талая.

Пръв сред водачите беше герой Диомед гръмогласен.

Осем десетки от кораби черни ги следваха дружно.

Всички, които живееха в чудно сградена Микена,

още в заможен Коринт, във красиво строена Клеона,
също и тези в Орнея и в Еретирея желана,

в Сикион древен, където Адраст най-напред зацарува,

във Хипересия, чак в Гоноеса ахейска висока,

всички, които владееха Егион, древна Пелена,

целия бряг на морето, обширната крепост Хелика,
тръгнаха с кораби сто, управлявани от Агамемнон.

С него вървяха отбрани войски многобройни и храбри.

Сам си облече тогава блестящите медни доспехи.

Гордо стоеше, изпъкващ най-много сред всички герои,

тъй като беше най-силен, войската му бе най-голяма.
Всички, които владееха Лакедемон с долините,

Фарис и Спарта известна и Меса със гълъби много,

всички, които населваха Брисия, Авгия мила,

също Амикла и Хелос, приморската хубава крепост,

тези, които живееха в Лаа и пазеха Ойтил,
братът на цар Агамемнон, сам цар Менелай гръмогласен,

водеше в кораби шест десетици, отделно строени.

Той сред войските вървеше, облегнат на своята дързост,

викайки всички на бой със желание неудържимо

да отмъсти за скръбта и плача за Елена аргийка.
Тези, които владееха Пилос и скъпа Арена,

Трион на брода Алфейски, красиво издигната Епи,

град Кипарисия, град Амфигения, много прочути,

Хелос, и Дорин, и Птелеос, музите гдето отдавна

срещнали Тамир от Тракия и го от песни лишили
тъкмо когато се връщал от царя Еврит ехалийски.

Той се похвалил, че музите, щерки на Зевса всесилен,

сам ще надвие със песни, когато се с него надпяват.

Гневни го те ослепили, отнели му дара да пее

и го лишили навеки от меденозвучната лира.
Тях ги предвождаше старият Нестор, геренският конник.

Деветдесет многовеслени кораба бяха със него.

Всички, родени в Аркадия под планината Килена,

близо до гроба Епитов, войници за бой ръкопашен,

също във Финеос, още в богат със стада град Орхомен,
в Рипа и Стратия, в малката и ветровита Ениспа,

още в Тегея старинна и в град Мантинея обичан,

в Стимфал които живееха, също в Парасия равна,

всички тях водеше цар Агапенор, синът на Анкея,

с кораби шест десетици: и много аркадски войници,
опитни в битки, се качиха в своите кораби вити.

Мощният цар Агамемнон самичък им даде тогава

хубавопалубни кораби, за да преминат морето,

тъй като те се не грижеха за мореходното дело.

Всички, отрасли в Бупрасий, в свещената древна Елида,
в целия кът, обграден от Хирмина и Мирсин далечен,

и от скалите Оленски, от хълма крайпътен Алезий,

бяха с четирима юначни водачи и кораби десет

бързо след всекиго плуваха, пълни със много епейци.

Бяха водачи Амфимах и Талпий, потомци на Актор:
първият син на Ктеата, а вторият син на Еврита.

Трети водач бе могъщият воин Диор Амаринков.

Беше четвърти известен водач Поликсен богоравен,

доблестен син Агастенов, потомък на царя Авгея.

Всички войски от Дулихий и острови святи Ехински,
пръснати точно насреща в морето, далеч от Елида,

тях ги предвождаше Мегес Филеев, подобен на Арес.

Нявга роди го Филей конеборец, любимец на Зевса,

който в Дулихий остана, разсърден на своя родител.

Кораби черни четиресет с него вървяха в редици.
Цар Одисей бе водач на сърцатите кефаленийци,

в мир населяващи остров Итака с гористия Нерит,

и Крокилея, и чак Егилипа, скалистата местност,

още владееха остров Закинт и земите на Самос;

всички мъже, обитаващи сушата и бреговете,
водеше цар Одисей, на Кронида подобен по разум.

Следваха него дванадесет кораба червенобордни.

Волният син Андремонов Тоант бе водач етолийски.

А етолийци живееха в Оден, Плеврон и Пилена,

също в Халкида приморска и в град Калидон недостъпен.
Вече не бяха сред тях синовете на вожда Ойнея,

мъртъв Ойней бе отдавна, умря русокос Мелеагър.

С власт безгранична сега бе Тоант, господар етолийски.

Черни четиресет кораба следваха него в редици.

Славният с копие Идоменей бе водач на критяни,
волно живеещи в Кносос и в здравата крепост Гортина,

в Ликт и в Милет, и в Ликаст, белокаменна крепост известна,

още във Ритий и Фест, градове многолюдни, старинни,

тия, които живееха също в сто селища критски,

тях ги предвождаха Идоменей, знаменитият воин,
и Мерион, на убиеца бог Енеалий подобен.

Осем десетки от кораби черни ги следваха дружно.

А Тлеполем, на Херакъл потомък, висок и безстрашен,

кораби девет доведе със горди войници от Родос.

В Родос живееха всички, на три племена разделени.
Те обитаваха Линд, и Ялис, и Камир белокамен.

Славният с копие мъж Тлеполем ги предвождаше вещо.

Него роди Астиохия в брак със героя Херакъл.

Той я доведе от древна Ефира при бистър Сел’еент,

след като селища много на Зевсови люде съсипа.
А Тлеполем, щом порасна в двореца изящно иззидан,

скоро погуби любимия вуйчо Хераклов в полето,

стария вече Ликимний, достоен потомък на Арес.

Кораби той си приготви, събра и войска многобройна,

тръгна веднага да бяга в морето, преследван от всички
войнствени рожби и внуци на същия силен Херакъл.

Стигна изгнаник във Родос, понасяйки мъки големи.

Три племена там живееха, тачени много от Зевса,

който всевластно царува над всички безсмъртни и смъртни.

Щедро Кронид им изливаше неизброими богатства.
Кораби три симетрични Нирей бе докарал от Сима.

Този Нирей бе роден от Аглая и царя Харопа:

беше Нирей най-красив от дошлите данайци при Троя,

но след блестящия син на Пелея, Ахил благороден.

Плах и безсилен, войска малобройна го следваше в боя.
Всички, владеещи острови Нисир, и Крапат, и Касос,

Кос Еврипилов, дори Калиднийските острови малки,

бяха предвождани в бой от сърцатите Фидип и Антиф,

двама потомци на царя Тесала, сина на Херакъл.

Тридесет кораба вити след тях се редяха за поход.
Тия, които живееха в мир в Пеласгийския Аргос,

тия, които владееха Алос, Трехин и Алопа,

плодната Фтия и малка Елада с жени най-красиви,

тях мирмидонци, ахейци и елини всички зовяха,

имаха кораби те петдесет със Ахила начело.

Тия войски не помисляха вече за шумните битки,

тъй като нямаше кой да ги в бойни редици предвожда.

В стана при кораби черни лежеше Ахил богоравен,

гневен все още за хубавокоса мома Бризеида.

Нея си беше избрал от Лирнес след голяма победа,
след като беше съборил Лирнес и стените на Тива,

в боя погубил Минет и Епистроф, със копие славни:

бяха те рожби на царя Евена, потомък Селепов.

Тъжен за нея лежеше, но скоро той щеше да стане.

Всички, владеещи дълго Филака и китния Пирас
с храм на Деметра, град Итон, родина на дребен добитък,

Антрон приморски и град Птелеон със ливади зелени,

бяха предвождани вред от юначния Протезилая,

докато жив бе, но черната пръст го покриваше вече.

А във Филака остана жена му, сломена от скърби,
и недовършен домът му: дарданец го мигом погуби,

щом като пръв от ахейците слезе от гладкия кораб.

Имаха други водачи, но жалеха всички за него.

Тях ги поведе на битка Подаркес, потомък на Арес,

син на Ификъл Филаков, прочут със стада многобройни,
брат еднокръвен на същия Протезилай велемощен,

но на години по-малък. А по-стар и много по-храбър

беше сам Протезилай. След смъртта му войските не бяха

от пълководец лишени, но жалеха много за него.

Следваха дружно Подаркес четиресет кораба черни.
Всички, живущи във Фера на Бебското езеро бистро,

също във Беба, в Глафира и в чудно красивия Яолк,

със единадесет кораба водеше Евмел Адметов.

Евмела беше родила от царя Адмета Алкеста,

между жените богиня, най-хубава щерка на Пелий.
Всички, които живееха във Тавмакия, в Метона,

във Мелибея и в град Олизон каменист, недостъпен,

ловкият с лък Филоктет ги предвождаше с кораби седем.

Вътре във всеки от тях петдесет от гребците му бяха

опитни много във точно и смело воюване с лъка.
Но Филоктет във страдания тежки лежеше на остров

Лемнос божествен, от свойте другари ахейци оставен,

люто терзан от жестоката рана на хидра коварна.

В мъки лежеше, но скоро аргийците пак ще си спомнят

за Филоктета юначен край своите кораби бързи.
Имаха други водачи, но жалеха много за него.

Медон им стана водач, незаконният син на Ойлея;

Рина родила го бе от Ойлей, градове разрушаващ.

Всички, живеещи в Трика и в терасовидна Итома,

във Ойхалия, града на Еврит, именит ойхалиец,
водеха в бой синовете рождени на бога Асклепий,

лекари опитни – сам Махаон и герой Подалирий.

Тридесет кораба вити след тях във редици вървяха.

Всички, живеещи близо до извора бърз Хиперея,

още в Оремний, в Астерий, край бялото било на Титан,
водеше цар Еврипил, велелепният син на Евемон.

Кораби черни четиресет следваха него в редици.

Всички, живеещи в древна Аргиса и китна Гиртона,

Орта, Илона и в белия град Олоосон известен,

водеше сам Полипет, най-мъжествен и смел воевода,
син на герой Пиритоя, роден от Кронида безсмъртен.

А Полипета роди Хиподамия от Пиритоя

тъкмо когато наказа обраслите с косми кентаври:

от Пелион ги прогони и до етикийци преследва.

Сам той не тръгна, а с вожд Леонтея, потомък на Арес,
син на безстрашния Корон и внук на Кенея прославен.

Кораби черни четиресет с тях на редици вървяха.

С кораби двайсет и два бе доплувал Куней от град Кифос.

Следваха го ениенци и смелите в битки переби.

Всички, които си вдигнаха къщи край хладна Додона,
мирни, грижливи орачи на ниви покрай Титаресий,

който в Пеней си излива вълните, течащи игриво,

без да се слива със него във сребристите водовъртежи,

само отгоре му леко се плъзга, подобен на масло:

иде Пеней от водите на Стикс, най-злокобен за клетви.
А Тентредонов Протой бе водач на магнетите силни –

волно живееха те край Пеней в Пелион гъстолистен.

Знатният пъргав Протой ги предвождаше в лютите битки.

Кораби черни четиресет следваха него в редици.

Тези са всички водачи и всички царе на данайци.
Музо, кажи ми, кой беше най-храбър от всички ахейци,

кой бе с най-буйни коне от дошлите с Атридите храбри?

Евмел, потомък на Ферес, бе с двойка най-яки кобили,

стройни и вихрено бързи, подобни на птици крилати,

двете напълно еднакви на ръст, и на цвят, и на възраст.
Сребърнолъкият бог Аполон във Перея отхрани

двете кобили, които докарваха бягство във боя.

Между мъжете най-храбрият беше Аякс Теламонов,

докато още Ахил се гневеше – Ахил бе по-храбър:

първи му бяха конете, които го носеха в битки.
Ала сега той седеше при витите кораби в стана,

страшно разсърден на цар Агамемнон, водач на войските;

около стръмния бряг на морето бойците бездейни

хвърляха дискове, копия дълги, стрели за забава.

Край колесниците спрени, конете им кротко ядяха
целина блатна най-сочна и сладка за тях детелина.

Частите на колесниците, плътно покрити, лежаха

скрити в палатките царски; войските с тъга за водача

скитаха вредом из стана, не влизаха вече във битки.

Тръгна войската и сякаш пожар се развихри в полето.
Както земята застенва, щом Зевс, разярен гръмовержец,

грозно бичува със мълния около Тифон местата,

гдето е, казват, направил леглото на клетия Тифон,

тъй под нозете ахейски страхотно застена земята,

щом те потеглиха. Минаха скоро полето открито.
Вихрено бърза Ирида вестител дойде при троянци,

пратена с вести тревожни от егидодържеца Зевса.

Там пред двореца Приамов голямо събрание стана:

заедно всички стояха – и стари, и млади троянци.

Вихрено бърза Ирида наблизо застана и каза,
уподобена напълно по глас на Полита Приамов,

който бе пъргавоног съгледвач на троянци; следеше

все от високата гробна могила на цар Есиета,

дебнещ кога ще потеглят ахейци от кораби вити.

Образ Политов приела, Ирида продума тогава:
„Старче ти винаги твърде обичаш безкрайните речи,

както по време на мир; ала днеска войната бушува.

Често съм влизал във лютите битки с мъжете враждебни,

ала такава и толкова много войска не съм виждал:

хиляди, както листата в гората и пясъка морски,
вече настъпват в полето, борба да завържат пред Троя.

Хекторе, аз те съветвам усърдно така да постъпиш:

много съюзници има в големия град на Приама,

разни езици говорят далечните хора събрани.

Всеки да бъде началник на тези, които предвожда,
своите хора във строй да нарежда и води във битка.“

Тъй каза. Хектор можа да познае гласа на Ирида.

Скоро съвета разпусна; поеха за свойте доспехи,

цялата порта отвориха, с устрем забърза войската –

колесничари, пешаци; и шум неизказан се вдигна.
Има висока могила, не много далече от Троя,

нейде в полето, която се лесно обхожда от всички.

Смъртните хора я просто наричаха хълм Батиея,

а боговете безсмъртни – могила на бърза Мирина.

Там се строиха троянци със свойте съюзници верни.
Вожд на троянците бе шлемовеецът славният Хектор,

син на Приама; мнозина най-смели се готвеха вече

заедно с него да влязат със копия остри във боя.

Вожд на дарданците беше известният син на Анхиза,

царят Еней – от Анхиз го роди Афродита блестяща:
беше богинята спала със смъртен сред урви на Ида.

Дружно с Еней ги предвождаха двамата Антенориди:

вожд Архелох с Акаманта, изкусни във всякакви битки.

Всички, живеещи мирно в Зелея и близо до Ида,

бяха богати и пиеха черна вода от Езепа,
тези троянци предвождаше Пандар, синът Ликаонов.

Сам Аполон далнострелец лък даде на светлия Пандар.

Всички, живеещи в град Адрестея, в земята Апеса,

в град Питиея и чак в планината висока Терея,

водеха Адраст и Амфий, облечен във ленена броня,
двамата сина на Меропс, прочутия цар перкосийски,

който бе вещ предсказател за всичко и спираше строго

своите рожби да тръгнат на страшна и пагубна битка.

Те не го чуха, защото ги тласкаше черната гибел.

Тези, които живееха около Практий, в Перкота,
в Сест, и в Абид, и далече в божествена древна Арисба,

водеше Азий Хиртаков, прославен водач на мъжете,

Азий Хиртаков, докаран от едри коне златожълти

чак от далечна Арисба и чак от реката Сел’еент.

Водеше цар Хипотой племе с копие силно пеласги,
тези, които живееха сред плодородна Лариса,

тях ги предвождаха в бой Хипотий със Пилей войнолюбец,

двамата сина на Лет пеласгийски, потомък Тевтамов.

А пък Пейрой с Акаманта предвождаха всички тракийци,

мирно живеещи близо покрай Хелеспонт бързотечен.
Вождът на копиеборци кикони бе смелият Евфем,

син на Трезена, потомък на Кея, отхранен от Зевса.

Водеше храбро Пирехъм пеонците с лъкове вити,

с чест обитаващи град Амидон до широкия Аксий,

който разлива води превъзходни далеч по земята.
Силният вожд Пилемен от Енетия, гдето се въдят

мулета диви, доведе безброй пафлагонци юначни.

Те населяваха Китор, живееха мирно във Сесам,

имаха хубави къщи навред край реката Партений,

в Егиал, сред Еретина висока и още във Кромна.
Одий и с него Епистроф доведоха тук ализони

чак от далечна Алиба, където сребро се добива.

Мизи начело със Хромий и Еном, вещ птицегадател,

ала чрез птиците той не отбягна най-черната гибел.

Падна в реката, убит от ръцете на внука Еаков,
който във нея погуби и други отлични троянци.

Форкис с Асканий божествен доведоха фриги при Троя

чак от Аскания: искаха в стръвната битка да влязат.

А пък меонци предвождани бяха от Местъл и Антиф,

рожбите на Талемен и на езерна нимфа Гигея:
водеха в боя меонци, родени при Тмол недостъпен.

Наст бе водач на карийци, известни със говор незвучен,

имащи къщи в Милет, край Фтирон, планината гориста,

и край реката Меандър, по стръмното било Микале.

Наст с Амфимах ги предвождаха дружно във всякакви битки,
Наст с Амфимах, синове именити на вожд Номиона.

Както момиче нагизден със злато, Наст влизаше в боя.

Глупчо! Това не отблъсна от него ужасната гибел:

падна в реката, убит от ръцете на внука Еаков,

който му златото взе и отнесе във своята шатра.
А Сарпедон със почтения Главк пък доведе ликийци

чак от далечната Ликия, негде от Ксант бързотечен.

ТРЕТА ПЕСЕН

КЛЕТВИ

ТЕЙХОСКОПИЯ

ЕДИНОБОРСТВО МЕЖДУ ПАРИС И МЕНЕЛАЙ

След като двете войски се строиха със свойте водачи,

вкупом троянци се спуснаха с крясък и шум като птици;

също тъй грак се понася от жерави горе в небето,

бягащи вече от зимата и дъждовете проливни;

с писък високо летят към далечни води океански,
носейки само убийство и смърт за мъжете пигмеи;

призори щом срещу тях се отправят във битка жестока.

А пък ахейците тръгнаха мълком, но дишаха ярост,

пълни с гореща решимост във бой да се бранят взаимно.

Както мъгла в планините от южния вятър се стеле,
лоша за клети овчари, по-мила от нощ за крадеца –

виждащ пред себе си само пространство на хвърлей със камък,

тъй се надигна и прах от краката, когато вървяха:

че бързешком прекосяваха пеши полето просторно.

Щом наближиха до сблъсък, един срещу друг устремени,
сам Александър божествен излезе пред всички троянци

с кожа пантерска през рамо, с извития лък и със меча,

горд пред войските размахващ две копия с върхове медни,

всеки най-храбър аргиец приканваше в битка открита

с него да влезе и страшно сражение двама да почнат.
Цар Менелай гръмогласен, когато видя Александра

дръзко да ходи със крачки широки край свойте войници,

той като лъв се зарадва, попаднал на хубава плячка –

дива планинска коза или едър елен виторожец.

Гладен отдавна, лъвът стръвно своята жертва разкъсва,
даже и погнат от кучета бързи и яки младежи.

Тъй Менелай се зарадва, когато съзря Александра,

силно жадуващ виновника сам да накаже пред всички.

От колесницата скочи с доспехите в миг на земята.

Щом Александър видя Менелая, любимец на Арес,
в първите бойни редици, сърцето му в ужас изтръпна.

Той се отдръпна към свойте другари, смъртта да избегне.

Както човек сред планински усои, змия щом съгледа,

мигом отстъпва и цялото тяло от страх му трепери,

хуква назад и лицето му бледност мъртвешка покрива,
тъй Александър веднага се сгуши сред горди троянци,

смъртно изплашен от цар Менелая, любимец на Арес.

Хектор щом Париса зърна, обидни му думи надума:

„Парис нещастен, на вид само хубав, женкар, прелъстител!

Де да не беше се раждал, да беше загинал неженен!
Бих предпочел аз това и по-харно било би за тебе,

вместо да бъдеш тъй много презиран и мразен от всички!

Даже осмиват те вече ахейците къдравокоси:

доблестен вожд са те смятали заради твоята външност,

ала в душата си нямаш ти никаква сила и смелост!
Щом си бил толкова войнствен, защо ти преплава морето

с нашите кораби, свика за поход любими другари,

стигна при чуждото племе, защо отдалече доведе

чудно красива Елена, снаха на прочути герои:

мъка безмерна за твоя баща, за града, за народа,
за враговете ни радост, позор неизказан за тебе.

Как не можа да дочакаш ти цар Менелай гръмогласен?

Щеше да видиш чия тъй цветуща съпруга владееш!

Хубост, и къдри, и цитра – със тях Афродита дарява,

няма на теб да помогнат, когато в праха се търкулнеш.
Ала троянци са много страхливи: те иначе щяха

с камъни да те пребият за злото, което им стори.“

Богоподобният цар Александър така му отвърна:

„Хекторе, ти ме похули със право и както заслужих!

Винаги твойто сърце е подобно на остра секира,
дето разсича дърво, щом добър дърводелец изкусно

дяла за кораба кил и замахва със брадвата силно,

тъй е упорно и твърдо сърцето в гърдите ти мощни.

Но не упреквай у мене любимия дар Афродитин,

ти даровете прочути на бога недей да отхвърляш,
нам боговете ги дават, самичък ги никой не взема.

Щом ти желаеш сега с неприятеля аз да воювам,

нека във кръг да насядат троянци и също ахейци,

точно в средата изкарайте цар Менелая и мене,

за да се бием сами за Елена и всички богатства.
Който от нас победител излезе и бъде по-храбър,

нека жената със тия богатства да води във къщи.

Мир като сключите вие и клетви за вярност дадете,

мирно живейте във плодната Троя, те нека отплуват

в Аргос, прочут със коне, и в Ахея – с жени най-красиви.“
Каза, а Хектор се много зарадва от чутите думи.

Точно в средата излезе, със копие медно в ръката

почна да спира войските и всички се спряха веднага.

А дългокоси ахейци изопваха лъкове вече,

да го уцелят готови и с камъни да го замерват.
Мощният цар на мъже Агамемнон високо извика:

„Спрете, аргийци! Не стреляйте вие, ахейски младежи!

Сам пожела да говори на нас шлемовеецът Хектор.“

Тъй рече. Спряха ахейци да стрелят и млъкнаха мигом.

Хектор тогава на двете строени войски заговори:
„Слушайте вие, троянци и медноколенни ахейци,

думите на Александра, виновник за нашата свада.

Той настойчиво предлага троянци и също ахейци

свойте красиви доспехи сега на земята да сложат.

В центъра двамата с цар Менелая, любимец на Арес,
битка да почнат сами за Елена и всички богатства.

Който от тях победител излезе и бъде по-храбър,

нека жената със тези богатства да води във къщи.

Другите мир нека сключим и клетва за вярност положим!“

Каза така и останаха всички дълбоко смълчани.
Цар Менелай гръмогласен отправи им думи такива:

„Чуйте и мене сега! Най-жестока ме мъка терзае.

Мисля, че време е вече, троянци, и ние, ахейци,

мир да постигнем най-сетне, че много злини претърпяхте,

тях ги създаде вината на Парис и моята ярост.
Който от двама ни има отсъдена смърт от съдбата,

нека погине, а другите в сговор и мир заживейте!

Агнета две донесете за Слънцето и за Земята:

бяло и черно, а трето сами ще заколим за Зевса.

И доведете ни царя Приам, тука клетва да стори,
тъй като има деца вероломни и много неверни,

да не престъпят с надменност приетите клетви на Зевса:

винаги младите имат сърце лекомислено, дръзко.

Ако ли старец е с тях, той напред и назад ще обглежда,

двете страни как да имат взаимна изгода и полза.“
Тъй каза. И възликуваха всички ахейци, троянци,

лумна надежда у тях да отдъхнат от лютата битка.

Спряха конете в редици и скочиха от колесници,

свойте доспехи свалиха и сложиха върху земята

толкова близо, че малко поле там остана свободно.
Хектор веднага двамина вестители прати във Троя

агнета две да докарат и тука Приам да повикат.

Цар Агамемнон във същото време проводи Талтибий

в стана да иде при витите кораби, агне да вземе.

Той се завтурна, послушен на цар Агамемнон божествен.
При белоръка Елена със вести отиде Ирида

в образа на Лаодика, прекрасна Еленина зълва,

вярна съпруга на цар Хеликаон, сина Антеноров,

първа по хубост сред всичките щерки на царя Приама.

В стаята беше Елена и везана тъкан тъчеше,
пурпурна, двойна, в която втъкаваше многото мъки

на конеборци троянци и меднохитонни ахейци,

дълго за нея понасящи удари тежки от Арес.

А бързонога Ирида наблизо застана и рече:

„Мила невясто, ела да погледнеш дела чудновати
на конеборци троянци и меднохитонни ахейци!

Тези, които взаимно се требеха върло доскоро,

цели отдадени с ярост на гибелни битки в полето,

днес мълчаливо стоят и войната напълно е спряла,

с щитове те се подпират, в земята са копия вбили.
Сам Александър Приамов и цар Менелай гръмогласен

единоборство за тебе ще почнат със копия дълги:

на победителя в боя ще бъдеш любима съпруга.“

Каза Ирида, в душата й сладостни чувства събуди

към Менелая, към родния град и родители свидни.
Бързо Елена заметна главата си с було сребристо,

тръгна от своята спалня, проливайки горестни сълзи.

Заедно с нея вървяха и две дългополи слугини:

Етра, Питеева щерка, и голямоока Климена.

Скоро дойдоха до мястото, гдето са Скейските порти.
Мъдрият Укалегон с Антенора на кулата бяха

заедно с царя Приама, и Пантой, и с брат им Тимета,

заедно с Лампа, със Клития, с храбрия Хикетаона.

Тези старейшини горе над Скейските порти седяха.

Старост отдавна им пречеше в лютите битки да влизат,
ала отлични оратори бяха, тъй както щурците,

сгушени в шумата, гдето най-сладостни звуци занизват.

Там нависоко седяха такива троянски водачи.

Щом те видяха Елена към кулата вече да идва,

тутакси думи крилати взаимно си казаха тихо:
„Нека не съдим троянци и медноколенни ахейци,

че за такава жена те отдавна понасят неволи!

Страшно прилича по свойто лице и снага на богиня!

Ала макар и такава, тя нека дома си отплува,

повече да не остава за нас и децата ни гибел.“
Тъй си говореха те. А Приам с глас повика Елена:

„Чедо обично, щом тук си дошла, приседни ти до мене,

за да си видиш и прежния мъж, и роднини, и близки.

Ти си невинна за мен, боговете са само виновни,

дето подтикнаха тази плачевна война със ахейци.
Хайде сега назови ми по име героя огромен,

кой ли е този ахеец така благороден и снажен?

С цяла глава по-високи и други съзирам, обаче

нивга с очите си аз не съм виждал друг толкова хубав,

толкова горд и достоен: на цар по осанка прилича.“
Дивната между жените Елена така му отвърна:

„Мили ми свекре, боязън и почит дълбоко ми вдъхваш!

Трябваше грозната смърт да ме грабне тогава, когато

заедно с твоя син тръгнах, оставила къща и братя,

също и щерка невръстна, и дружки любими, цветущи.
Ала не стана така и сега се стопявам от сълзи.

Всичко поред ще ти кажа, което ме питаш, разпитваш.

Този е син на Атрея, великият цар Агамемнон:

не само вещ властелин, но и копиеборец прославен.

Девер на мен, кучеоката, беше. Но някога беше!“
Тъй каза. А възхитеният старец Приам заговори:

„Сине блажен на Атрея, любимец щастлив на безсмъртни!

Много ахейски герои ти имаш изцяло подвластни.

Някога ходих във Фригия, твърде богата със грозде,

там аз видях многобройни фригийци с коне вихрогонни,
по-рано славен народ на Отрей и Мигдон богоравен.

Сбрани стануваха те край брега на реката Сангарий.

Бях им съюзник доверен и заедно с тях се сражавах,

щом се явиха сами амазонките мъжеподобни.

Ала фригийците бяха по-малко на брой от ахейци.“
Старецът пак заразпитва, когато видя Одисея:

„Чедо обично, кажи ми какъв е и онзи ахеец.

С цяла глава е по-нисък от цар Агамемнон Атреев,

но по-широк ми изглежда във гръдния кош и в плещите.

Свойте доспехи е сложил сега на земята кърмилка,
както овен обикаля военния строй на мъжете.

Той ми напълно прилича на силен овен гъсторунен,

който обхожда голямото стадо овце белорунни.“

А пък Елена, родена от Зевса, така му отвърна:

„Този е син на Лаерта, герой Одисей хитроумен,
който израсна в земята на стръмния остров Итака.

Всякакви хитрости знае и много разумни съвети.“

Мъдрият цар Антенор проговори така на Елена:

„Жено, наистина твоите думи са верни напълно.

Някога тука пристигна при нас Одисей богоравен.
Пратеник беше за теб с Менелая, любимец на Арес.

Аз ги приех като гости и в къщи ги щедро гощавах.

Тяхната външност и мъдрост можах да изуча отблизо.

Щом се изправеха двама сред много събрани троянци,

цар Менелай бе по-личен с плещите си твърде широки,
щом като седнеха, цар Одисей по-величествен беше.

Ала когато пред всички занизаха думи и мисли,

славният цар Менелай заговори свободно и бързо,

кратко, но ясно и точно, понеже не беше бъбривец,

ни празнословец, макар на години да беше по-малък.
Щом се надигна обаче пред нас Одисей хитроумен,

мълком застана, погледна, очите заби към земята;

той не размахваше важно насам и натам своя жезъл,

без да помръдне, стоеше, подобен на прост говорител.

Би го помислил човек за сърдит и дори скудодумен.
Ала когато изкара гласа си могъщ из гърдите,

думи се сипнаха сякаш от бурни виелици снежни.

Смъртен тогава не би пожелал с Одисей да се мери.

Ний не се чудехме вече на образа на Одисея.“

Трети път пак я запита Приам, щом съгледа Аякса:
„Кой е и този ахеец тъй хубав, мъжествен и едър,

пръв сред аргийци с глава и с плещи прекомерно широки?“

А дългопола Елена, жена над жените, му рече:

„Той е Аякс исполински, велика опора ахейска.

Идоменей като бог е сред свойте критяни отсреща;
около него са сбрани и другите критски водачи.

Смелият цар Менелай го приемаше често във къщи

гост да ни бъде любезен, от Крит щом пристигнеше в Спарта.

Виждам и всички останали хубавооки ахейци:

лесно аз бих ги познала и бих ги нарекла по име.
Само двамина военни водачи не мога да видя:

конника Кастор и вожда в юмручния бой Полидевка,

моите братя, с които една ни е майка родила.

Или сами не са тръгнали в поход от милата Спарта,

или пък, стигнали тук със ахейските кораби морски,
те не желаят сега да участвуват в боя с мъжете,

че се срамуват и плашат от мойта позорна постъпка.“

Каза така, но тях скриваше вече земята богата

някъде в Спарта далечна, във тяхната свидна родина.

В Троя вестители носеха божите клетви за вярност –
агнета две и във кози мях вино, що хората радва,

плод на земята. Вестителят славен Идей най-смирено

носеше в длани блестящия кратер и златните чаши.

Той до Приама застана и с тия слова го прикани:

„Лаомедонтови сине, стани, че те викат герои
от конеборци троянци и от меднобронни ахейци,

за да положите клетва със жертва в полето на боя.

Сам Александър Приамов и цар Менелай гръмогласен

скоро двубой за Елена ще почнат със копия дълги.

Който надвие, ще вземе жената и всички богатства.
Ние пък мир като сключим и клетви за вярност положим,

да заживеем във плодната Троя, а те да отплуват

в Аргос, прочут със коне, и в Ахея – с жени най-красиви.“

Тъй каза. Старецът трепна и заповед даде: другари

верни да впрегнат конете; и мигом се те подчиниха.
Тежко Приам се покачи и опна юздите веднага.

А до Приам Антенор в колесницата пъстра се метна,

гонейки бързо конете през Скейските порти в полето.

Стигнали в стана, където троянци с ахейци стояха,

слязоха от колесницата върху земята обилна,
тръгнаха точно в средата на двете враждебни редици.

Мощният цар Агамемнон и цар Одисей хитроумен

тутакси станаха прави, а после вестители славни

сбраха животните жертвени, виното смесиха в кратер.

А на царете поредом поляха с вода на ръцете.
Сетне синът на Атрея измъкна със яка десница

ножа, висящ постоянно до дългата ножница с меча,

па от главата на агнета кичури гъсти отряза,

после ги даде на знатни троянци и знатни ахейци.

Вдигнал ръце Агамемнон, за тях се помоли високо:
„Татко наш Зевсе, царуващ на Ида, велик и преславен!

Слънце, което навсякъде гледаш и всичко дочуваш,

вие, реки, и ти, земьо, и вий, Персефона и Хадес,

дето наказвате хората, щом се заклеват лъжливо!

Вие бъдете свидетели, верните клетви пазете!
Парис Приамов в двубоя ако Менелая погуби,

нека запази Елена и всичките нейни богатства,

ние ще тръгнем обратно със нашите кораби морски.

Русият цар Менелай ако Париса в боя убие,

нека троянците върнат Елена и всички богатства;
нека платят на аргийците, както прилича, и откуп,

който за дълго да помнят и нашите бъдни потомци.

Ако Приам и децата на царя Приама не искат

откупа скъп да платят, щом загине сразен Александър,

тук ще остана тогава, за откупа пак ще воювам,
за да достигна най-сетне желания край на войната.“

Рече и с ножа преряза гърлата на агнета кротки,

после във тръпки предсмъртни ги сложи Атрид на земята,

вече бездушни, пресякъл им животрептущата сила.

Черпейки вино от кратера с чаши, възливаха щедро,
хором горещо се молеха на боговете всевечни.

Всеки ахеец и всеки троянец повтаряше често:

„Зевсе велик и преславен! И вие, блажени безсмъртни!

Първи които от нас нарушат нерушимите клетви,

техният и на децата им мозък, тъй както туй вино,
да потече по земята; с жените им други да легнат!“

Казваха тъй, но не искаше Зевс да им чуе молбата.

После започна Приам Дарданид да говори пред всички:

„Чуйте ме вие, троянци и медноколенни ахейци!

Аз ще се върна без бавене във ветровитата Троя,
сили не ще ми достигнат с очите си тука да гледам

как се сражава синът ми със цар Менелая юначен.

Зевс само и боговете безсмъртни единствени знаят

смъртният жребий кому от двамината днес ще се падне.“

Старецът рече така, в колесницата агнета сложи,
после и сам се покачи и опна юздите веднага.

А до Приам Антенор в колесницата пъстра се метна.

Двамата с устрем назад се насочиха право към Троя.

Хектор, синът на Приама, и цар Одисей богоравен

първо измериха място, където двубоят да стане,
сетне във меднокования шлем заразклащаха жребий:

кой между двамата трябва да хвърли пръв копие медно.

Всички се молеха, вдигнали свойте ръце към небето.

Всеки ахеец и всеки троянец повтаряше често:

„Татко наш Зевсе, царуващ на Ида, велик и преславен!
Който от двамата злото докара на двата народа,

нека погине и слезе в подземното царство на Хадес,

ний да завържем пък дружба и нашите клетви да спазим!“

Казваха тъй. Шлемовеецът Хектор разклащаше шлема,

без да го гледа; и жребий за Париса първом излезе.
Всички насядаха в кръг там, където на всекиго бяха

пъстрите бойни доспехи с конете му вихреноноги.

Парис божествен, съпругът на хубавокоса Елена,

връз раменете си метна блестящите свои доспехи.

Най-напред той наколенници сложи на свойте пищяли,
хубави, стегнати крепко с токи от сребро изковани.

Върху гърдите си после надяна и ризница здрава:

тя Ликаонова беше, но точно и нему прилегна.

Той през плещите обрамчи и меча си сребърногвозден,

после пое във ръката си щита огромен и плътен.
Върху главата си мощна постави шлем, вещо направен,

с гребен от конска опашка, която се вееше страшно.

Взе си и копие яко, което на длан му допадна.

Също така Менелай си обличаше светли доспехи.

След като всеки сред свойте другари в доспехи се стегна,
тръгнаха двамата смело сред двете враждебни редици,

гледайки страшно; когато ги зърнаха, уплах обхвана

в миг конеборци троянци и медноколенни ахейци.

Близо опълчени спряха на определеното място,

гневно един срещу друг заразмахваха копия остри.
Пръв дългосенното копие цар Александър запрати.

Кръглия щит на прочутия цар Менелая улучи,

ала медта не проби и върхът му се вгъна навътре.

Втори Атрид Менелай се прицели със копие медно,

след като беше отправил молитва към татко ни Зевса:
„Зевсе, стори да накажа във бой Александър божествен!

Хайде, убий го чрез мене за злото, което извърши,

за да не смее и никой от идните наши потомци

лошо да прави на дом, гостолюбно и щедро приел го.“

Каза, замахна и в миг дългосенното копие хвърли.
Кръглия щит на прочутия Парис Приамов умери.

Тежкото копие с екот премина през щита му лъскав

и през изкусно кованата броня проникна дълбоко,

та му разкъса хитона във долната част до корема.

Парис чевръсто се сведе и черната гибел отбягна.
Цар Менелай пък извади и меча си сребърногвозден,

силно замахна, удари в металния гребен на шлема.

Мигом изпусна си меча, начупен на ситни парчета;

той към небето безкрайно погледна и горко изохка:

„Татко наш Зевсе! По-зъл сред безсмъртните няма от тебе!
Вярвах, че вече наказвам аз Парис Приамов за злото,

ала сега ми се счупи огромният меч във ръцете,

хвърлих напразно и копие, без да го даже засегна.“

Втурна се, Париса сграбчи за шлема със конската грива

и го повлече назад към ахейците медноколенни.
Пъстрият ремък душеше тъй нежната шия на Парис –

ремъкът бе под брадата опънат и свързваше шлема.

Би го отмъкнал така и най-хубава слава спечелил,

ако не беше видяла това Афродита богиня.

Сряза тя ремъка жилав, направен от бикова кожа.
Шлемът опразнен остана в ръката на цар Менелая.

Той развъртя го, замахна и сред меднобронни ахейци

го запокити, а верни другари веднага го взеха.

Гневен, отново се спусна, решен да убие той Парис

с копие медно, но пак Афродита го лесно запази,
тъй като беше богиня. Покри го с мъгла непрогледна,

па го отнесе направо в уханната прелестна спалня.

После отиде да викне Елена, която намери

в стройната кула и много троянки стояха със нея.

Хвана я тя за нектарната дреха, с ръка я придръпна,
образа взела напълно на нейната стара предачка.

Някога, още догдето щастливо живееше в Спарта,

тънки й прежди предеше и беше й много обична.

Нейния образ приела, така Афродита продума:

„Скоро ела! Александър те вика да дойдеш в двореца.
Той е във спалнята вече, в леглото, направено вещо,

с хубост и дрехи сияе, и никога няма да кажеш,

че се е върнал от бой, а че свеж на хорото отива

или че той си отдъхва, щом вече е спрял да играе.“

Тъй рече тя, развълнува сърцето й тръпно в гърдите.
Ала когато погледна прекрасната божия шия,

нежната хубава гръд и очите й ярко блестящи,

трепна в уплаха Елена и думи такива издума:

„Светла богиньо, защо ли се мъчиш така да ме мамиш?

Или желаеш далеч да ме водиш във град многолюден,
център на Фригия, или дори във Меония скъпа,

там ако друг между смъртните хора на теб е любимец?

Или понеже сега Менелай победи Александра,

иска и мене, омразната, в къщи да върне обратно,

та затова си застанала тука с коварство в сърцето?
Тръгвай, при онзи седни, откажи се от пътя божествен,

нито пристъпвай с нозете си вече в Олимп белоснежен.

Винаги ти му слугувай, обсипвай го с ласкави думи,

докато сам те направи наложница или съпруга.

Няма аз там да отида – за укор достойно ще бъде,
с чужд да споделям леглото, троянките мене ще хулят.

Имам си без това аз страдания неизмерими.“

С гняв Афродита богиня така на Елена отвърна:

„Дръзка! Недей да ме сърдиш, че аз ще те ядно напусна.

Днес ще те люто намразя, тъй както преди те обичах.
Гибелна злоба ще вдъхна към теб у троянци, данайци –

двата враждебни народа: и ти ще загинеш позорно.“

Тъй каза. Ужас обхвана Елена, родена от Зевса.

Метна си було блестящо-сребристо и тръгна безмълвно,

скрита от всички троянки: богинята беше пред нея.
Щом като стигнаха вече в двореца чудесен на Парис,

двете слугини подеха домашната работа мигом,

дивната между жените отиде във своята спалня.

А Афродита, усмихната мило, повдигна креслото

и го понесе самичка, наблизо до Парис го сложи.
Седна Елена, родена от егидодържеца Зевса,

поглед отвърна встрани и съпруга си с думи упрекна:

„Ти си пристигнал от боя, а трябваше там да погинеш,

паднал от храбрия, който ми беше съпруг преди тебе!

Ти ми се хвалеше, уж си по-горен от цар Менелая
както по сила и сръчност, така и със копие остро.

Хайде повикай ти сам Менелая, любимец на Арес,

за да се биеш отново със него. Но аз те съветвам

тук да останеш, недей се сражава със цар Менелая,

тъй неразумно във битка недей да се впущаш със него,
за да не паднеш веднага пронизан със копие медно.“

В отговор Парис Приамов отправи й думи такива:

„Жено, недей наранява сърцето ми с тежки обиди,

дето сега Менелай победи с помощта на Атина.

Него и аз ще надвия – и нам богове ни помагат!
Нека в постелята вкусим сега от любовна наслада,

Огън подобен сърцето ми още до днес не познава

даже когато те грабнах от твоята Спарта обична,

благополучно със морските кораби вити доплувах

в остров Краная и вкусих за първи път твоите ласки.
Повече днеска те любя и сладък копнеж ме обзема.“

Каза, към ложето тръгна. След него пое и Елена.

Легнаха двама в леглото, със тънка резба украсено.

А Менелай сред войската сновеше подобен на хищник,

няма ли нейде да зърне пак богоподобния Парис.
Но не можа да покаже на цар Менелая юначен

Париса никой троянец и никой прославен съюзник.

Ако го бяха видели, не биха от обич го скрили:

беше на всички омразен, подобно на черната гибел.

Мощният цар на мъже Агамемнон Атреев им рече:
„Чуйте ме вие, троянци, дарданци, съюзници славни!

Явно победата грабна Атрид Менелай гръмогласен.

Вие предайте Елена и всичките нейни богатства,

както прилича, платете сега на аргийците откуп,

който за дълго да помнят и нашите бъдни потомци.“
Каза Атрид и ахейците дружно това одобриха.

 

ЧЕТВЪРТА ПЕСЕН

НАРУШАВАНЕ НА КЛЕТВИТЕ

АГАМЕМНОН ПРАВИ ПРЕГЛЕД НА ВОЙСКИТЕ

А боговете седяха на златния под при Кронида

и си говореха. Хеба нектар им поднасяше сръчно.

Весело те си подаваха златните чаши взаимно,

гледайки често надолу свещения град на троянци.

Зевс ненадейно започна да дразни почтената Хера,
с остри лукави слова присмехулно така заговори:

„Две между всички богини подкрепят Атрид Менелая:

Хера аргийка и силна защитница в битки Атина,

но са далече от боя, наслада изпитват да гледат.

В същото време сама Афродита, усмихната мило,
винаги Париса брани, смъртта отклонява от него.

Тя и сега го избави, когато той сметна, че гине.

Ала победата взе Менелай, подпомогнат от Арес.

Нека задружно обмислим как тези дела да завършат:

пак ли да вдигнем войната жестока и страшната битка,
или пък сговор да вдъхнем на двата враждебни народа.

Ако за всички безсмъртни това е приятно и драго,

нека градът на Приама остане запазен напълно,

а Менелай да си вземе обратно Елена аргийка.“

Каза така, възроптаха Атина Палада и Хера.
Седнали редом, крояха неволи за всички троянци.

Мъдра Атина остана безмълвна и нищо не рече,

много сърдита на Зевса, обзета от злоба свирепа.

Хера не скри във сърцето си своята ярост и викна:

„Зевсе Крониде безсрамен, какви ми ти думи надума?
Мигар желаеш да сториш труда ми напразен, несвършен?

В пот се обливах обилно, сама изморих си конете,

свиквайки тази войска – за Приам и децата му гибел.

Действувай! Всичките други безсмъртни това не желаем.“

Облакосборецът Зевс й отвърна със тежка въздишка:
„Клета, какво ли Приам и децата на царя Приама

толкова лошо ти правят, че тъй упорито желаеш

чак до основи да сринеш града им, красиво иззидан?

Ако би влязла през портите и през стените на Троя,

ти би изяла сурови Приама, децата на царя,
още и всички троянци – така би смирила гнева си.

Действувай, както си искаш! Но нашата свада голяма

нека не стане опасна вражда между мене и тебе.

А ще ти кажа и друго, което добре да запомниш:

ако и аз пожелая в гнева си град някой да срина,
в който живеят щастливо герои, любими на тебе,

моята ярост недей да възпираш, свободен да бъда.

Аз ти предадох града неохотно, макар без принуда.

Колкото има под слънцето и под звездите небесни

селища върху земята, в които живеят човеци,
Троя свещена за мойто сърце е най-скъпа от всички,

също Приам и народът на копиеборец Приама.

Никога моят олтар не остана без щедра гощавка,

без възлияние, нито без пушек: това е дарът ни.“

А волооката властница Хера така отговори:
„Има три града известни, които най-много обичам:

Аргос безводен, и Спарта, и широкодрумна Микена.

Сам разруши ги, когато ти станат омразни в душата.

Няма във тяхна защита да идвам и няма да преча.

Ако дори се противя и тебе възпра да ги срутиш,
пак няма нищо да сторя, понеже си много по-силен.

Само не бива трудът ми несвършен сега да остане,

тъй като аз съм богиня, родът ми е с твоя еднакъв.

Хитрият Кронос ме първа създаде и с двойна ме почит

щедро дари: със рода си и твоя съпруга да бъда.
Ти пък, Крониде всевластен, над всички безсмъртни царуваш.

Нека и двамата днеска така си отстъпим взаимно –

Хера на Зевса, а Зевс пък на Хера, и всички безсмъртни

ще ни последват. Накарай Атина веднага да влезе

в тежката битка сред всички троянци и всички ахейци.
Нека подбуди троянците първи да почнат коварно

клетвите да нарушават към славните в боя ахейци.“

Каза. И чу я бащата на хората и боговете.

Тутакси думи крилати продума на мъдра Атина:

„В стана троянски и в стана ахейски иди незабавно!
Хитро накарай троянците първи да почнат коварно

клетвите да нарушават към славните в боя ахейци.“

Тъй рече Зевс и подбуди Атина, отдавна готова.

Устремно тя се понесе от стръмния връх олимпийски,

както звездата, която синът на лукавия Кронос
праща поличба на всички моряци или на войските,

ярка звезда, от която се пръскат лъчи многобройни.

Точно такава Атина Палада слетя на земята

между войските. Когато я зърнаха, ужас обхвана

там конеборци троянци и медноколенни ахейци.
Всеки погледна към своя съсед и така му продума:

„Пак ли ще пламне войната жестока и страшната битка?

Няма ли обич и сговор да прати на двата народа

Зевс промислител, загрижен за хората в лютите битки?“

Често тъй казваше някой ахеец и някой троянец.
Взела човешкия образ на силния в бой Лаодока,

син Антеноров, Атина се смеси с войската троянска,

търсейки богоподобния Пандар сред тях да открие.

Храбрия и непорочния син Ликаонов намери

вече изстъпен напред и край него войски щитоносни,
с него дошли от далечните струи на буйния Езеп.

Близо Атина застана и думи крилати му рече:

„Сине сърцат Ликаонов, не би ли сега ме послушал?

Бърза стрела ако пратиш срещу Менелая Атреев,

ти благодарност и слава би имал сред всички троянци,
ала от всички най-много пред цар Александър Приамов.

Тутакси ти би получил блестяща награда от него,

види ли той Менелая, юначния син на Атрея,

сложен на тъжната клада, сразен от стрелата ти люта.

Хайде прати си стрелата против Менелая прославен
и обещай на прочутия с лък Аполон светозарен

да принесеш хекатомба от агнета първородени,

щом се завърнеш дома, във свещената крепост Зелея.“

Каза Атина така и склони неразумния Пандар.

В миг си извади той лъка, извит от рога на козела,
който бе някога точно в гърдите от Пандар улучен,

щом на скалата изскочи, където бе дебнат в засада.

Там го умери в сърцето; и възнак се просна козелът.

Имаше той на главата рога по шестнадесет лакти.

Опитен майстор рогата полира, на лък ги направи,
хубаво цял го излъска и сложи му кука от злато.

Този лък Пандар опъна умело, опря го в земята;

верни другари го криеха с кожени щитове здрави,

за да не го изпреварят юначните рожби ахейски

още преди да е паднал Атрид Менелай гръмогласен.
Пандар повдигна капака на тула, стрела си намери –

нова, снабдена с пера, причиняващи мъки големи.

Тази опасна стрела в тетивата намести веднага

и обеща на прочутия с лък Аполон светозарен

да принесе хекатомба от агнета първородени,
щом се завърне дома, във свещената крепост Зелея.

Хвана той волската жила и долния край на стрелата,

па тетивата допря до гръдта си, стрелата – до лъка.

Щом като силно опъна си лъка извит и огромен,

звънна рогът, тетивата отекна, политна стрелата,
с острия връх устремена да стигне войската ахейска.

Ала и теб, Менелае, те помнеха много безсмъртни,

първо на Зевс дъщерята, даряваща плячка Атина.

Спря тя пред тебе, препречи самата стрела смъртоносна

и я отби от снагата ти гола за удар, тъй както
майка отпъжда мухата от своята рожба заспала.

Там я Атина насочи, където токите от злато

пояса с бронята скрепят и ризница двойна създават.

Право във здравия пояс попадна стрелата коварна.

След като чудно красивия пояс прониза до края,
мигом тя мина през бронята, твърде изкусно скована,

плочката стигна, която на тялото беше защита,

срещу стрелите преграда; и нея прониза до края,

нежната кожа докосна и леко отгоре одраска.

Тутакси черната кръв му потече от прясната рана.
Както жена от Меония или от Кария плодна

слонова кост боядисва със пурпур за конски набузник,

дълго го пази дома си, макар че мнозина желаят

конския накит да вземат, но той си остава за царя,

скъпа украса за коня и слава за колесничаря,
също тъй, цар Менелае, със кръв са обагрени вече

твоите стройни бедра и пищяли дори до петите.

Мощният цар Агамемнон тогава от ужас изтръпна,

щом забеляза как черната кръв се от раната лее.

Също и сам Менелай гръмогласен изтръпна от ужас,
ала когато съгледа връвта и зъбците отвънка,

мигом се върна отново в сърцето му прежната смелост.

Тежко въздъхна Атрид Агамемнон, ръката му хвана,

тъй му продума – въздишаха тежко другарите с него:

„Мили ми братко! Аз клетва положих за твоята гибел,
след като тебе изпратих за нас да се биеш самичък.

Клетвите вече не спазват троянците, щом те раниха.

Няма да бъдат напразни ни клетви, ни кървави жертви,

ни възлияния с вино, ни даже обети за вярност.

Но ако Зевс олимпийски не ги е наказал веднага,
ще ги накаже по-късно и те ще платят непременно:

всеки със своя живот и със свойте деца и съпруги.

Ето аз зная добре във сърцето си и във душата:

ден ще настане, когато свещената Троя ще падне,

заедно с нея Приам и народът на царя Приама.
Високотронният Зевс, обитаващ ефира вовеки,

гневен от тази измама, ще вдигне със ярост над Троя

своята страшна егида. И всичко това ще се сбъдне.

Но и тогава ще страдам безкрайно за теб, Менелае,

ако погинеш сега и завършиш живота си земен.
Бих се завърнал с позор неизказан в безводния Аргос,

че ще си спомнят ахейците скоро за свойта родина.

И ще оставим за слава на царя Приам и троянци

наша Елена аргийка, а твоите кости ще гният

близо до Троя и без да е свършено твоето дело.
Някой надменен троянец ще скача с омраза над гроба

на Менелая прославен и думи такива ще казва:

„Нека във всичко така си насища гнева Агамемнон,

както без никаква полза доведе войската си тука!

Той се завърна във къщи, във своята свидна родина
с кораби празни, оставил убит Менелая юначен.“

Някой така ще говори; тогава дано съм загинал!“

А Менелай русокос, ободрявайки брата си, рече:

„Ти се не бой и недей да изплашваш войската ахейска!

Острата вража стрела не попадна на място опасно.
Пъстрият пояс попречи и бронята здрава под него,

също и медната плоча, със труд от мъже изкована.“

Властният цар Агамемнон Атреев така му отвърна:

„Мой Менелае обичан! дано да е вярно, що казваш!

Лекар ще види раненото място и цяр ще му сложи,
за да премахне от раната черните, хапещи болки.“

Рече така и подбуди Талтибий, божествен вестител:

„Хайде веднага повикай, Талтибие, тук Махаона,

славния син на Асклепий, почтен, безупречен целител,

за да прегледа добре Менелая, любимец на Арес.
Някой троянец или пък ликиец, изкусен в стрелбата,

с лък го улучи: за чест на троянци, за скръб на ахейци.“

Тъй каза и глашатаят речта на Атрида послуша.

Тръгна да иде във стана сред меднохитонни ахейци,

търсейки вред Махаон героя. И в миг го съгледа,
както стоеше готов, а край него войски щитоносни,

от коневъдната Трика далечна пристигнали тука.

Близо до него застана и думи крилати продума:

„Сине Асклепиев, тръгвай със мен! Агамемнон те вика,

за да прегледаш ти цар Менелая, водач на ахейци.
Някой троянец или пък ликиец, изкусен в стрелбата,

с лък го улучи: за чест на троянци, за скръб на ахейци.“

Каза така и сърцето в гърдите му той разтревожи.

Тръгнаха бързо да идат в обширния стан на ахейци.

Щом приближиха обаче до русия цар Менелая,
свариха около него събрани най-знатни водачи;

точно в средата застана герой Махаон богоравен,

тутакси дръпна стрелата от пояса плътно пристегнат;

в пътя обратен се счупиха нейните шипове остри.

Пъстрия пояс развърза и бронята здрава под него,
също и медната плоча, със труд от мъже изкована.

Раната щом му откри, где стрелата попаднала беше,

с устни изсмука кръвта и посипа целебни лекарства –

Хирон ги бе дружелюбно предал на баща му Асклепий.

Още ахейци се грижеха за Менелай гръмогласен,
а щитоносци троянци нападнаха с устрем в редици.

Боя си спомниха пак и облякоха свойте доспехи.

Вие не бихте видели там цар Агамемнон божествен

бавен, бездеен, изгубил желание да се сражава;

той непрестанно се впущаше в боя, прославящ мъжете.
Свойте коне с колесницата пъстра остави да чакат.

Силно пръхтяха конете, встрани ги задържаше с мъка

Евримедон Птолемеев Пираев, коларят известен.

Цар Агамемнон му заповед даде да бъде наблизо,

в случай, че сети умора, когато командва войските.
Тръгна пешком да прегледа той своите бойни редици.

Щом като виждаше бързи данайци в борба устремени,

спираше близо, усърдно им вдъхваше смелост със думи:

„Вие, аргийци, недейте забравя военната храброст!

Никога татко ни Зевс вероломните няма да брани.
Ала понеже са първи престъпили своите клетви,

техните нежни тела лешояди ще ръфат свирепо.

Ние пък техните мили съпруги и рожби невръстни

в плен ще откараме с кораби, срутим ли градската крепост.“

Щом като видеше други да бягат от тежката битка,
цар Агамемнон припряно ги мъмреше с яростни думи:

„Вий, самохвалци, страхливи аргийци, не се ли срамите?

Плахи защо сте се спрели, подобно на млади кошути,

дето са тичали дълго в полето обширно и морни

вече са спрели, понеже в душата си нямат геройство?
Тъй вцепенени и вие стоите, не влизате в схватка.

Може би чакате близо да дойдат троянци, където

нашите кораби съхнат край шумния бряг на морето,

за да узнаете Зевс олимпийски дали ви закриля?“

С тези съвети обхождаше своите бойни редици.
Стигна критяните царят, преминал през много фаланги.

Те покрай Идоменей си обличаха медни доспехи:

той бе сред първите, равен по мощ на глиган гороломен,

а Мерион насърчаваше задните бойни редици.

Цар Агамемнон се много зарадва, когато ги зърна.
Тутакси ласкави думи продума на Идоменея:

„От бързоконни данайци аз тебе най-много почитам

както по време на битки, така и в дела най-различни,

също на пирове, гдето най-лични аргийци размесват

в кратера вино искрящо, отбрано за знатните старци.
И ако другите хубавокоси ахейци изпиват

само частта си, то твоята чаша, подобна на мойта,

винаги пълна остава да пиеш, когато поискаш.

Тръгвай безстрашен в атака, какъвто си беше по-рано.“

Идоменей, предводителят критски, така му отвърна:
„Сине Атреев, аз винаги верен другар ще ти бъда,

както в началото бях обещал и ти кимнах с главата.

Но насърчавай и другите хубавокоси ахейци

в боя да влезем, щом своите клетви троянци не спазват.

В близкото бъдеще гибел и мъки жестоки ги чакат,
тъй като първи коварно престъпиха своите клетви.“

Каза така. Агамемнон отмина със радост в сърцето.

Много редици обходи, дойде при Аякси юначни.

Бойни доспехи обличаха, имаха много пешаци.

Както козар щом съгледа от някое било високо
облак, фучащ над морето, подгонен от западен вятър,

и отдалеч му се струва дори от катрана по-черен,

грозно пълзящ над морето и буря голяма надигащ;

тръпне пастирът от страх, в пещера си потирва стадата;

тъй и след тези Аякси се впущаха в лютата битка
гъсти редици герои, цъфтящи и богородени,

страшни със своите щитове кръгли и копия дълги.

Цар Агамемнон се много зарадва, когато ги зърна.

Той им високо извика и думи крилати продума:

„Вие, Аякси, водачи на меднохитонни аргийци!
Няма съвет да ви давам – за двама ви той не подхожда:

вие сами насърчавате свойта войска да се бие.

Татко наш Зевсе, богиньо Атино и бог Аполоне,

всички дано притежават в сърцата си храброст такава!

Скоро би паднал тогава градът укрепен на Приама,
с устрем превзет и разсипан от нашите мощни десници.“

Тъй каза, там ги остави и тръгна към други герои.

Срещна наблизо той Нестор, известен оратор от Пилос,

който подготвяше свойте другари да влязат във схватка

заедно с вожд Пелагон победител, с Аластор и Хромий,
с буйния Хемон, с Биант, предводител прочут на войските.

Нестор постави напред колесниците бойни с конете,

точно след тях нареди многобройни и смели пешаци

в боя опора да бъдат; страхливите сложи в средата,

за да воюват насила дори ако някой не иска.
Първо той заповед даде на всички бойци с колесници

свойте коне да задържат, без ред да не тичат в тълпата:

„Никой, облегнат на своето конно изкуство и сила,

да не излиза напред и с троянците сам да се бие,

ни да отстъпва, защото ще станете много по-слаби.
Който боец с колесница попадне на враг с колесница,

копие нека извади, това е най-сигурен начин.

Тъй градове и стени са рушили дедите ни славни,

имайки мъдрост такава и смелост голяма в гърдите.“

Тъй ги съветваше старецът, опитен в древните битки.
Цар Агамемнон се много зарадва, когато го зърна.

Той му високо извика и думи крилати му каза:

„Старче, да можеше както духът ти е силен в гърдите,

тъй колене невредими и мощ дълготрайна да имаш!

Но неизбежната възраст и тебе измъчва жестоко.
Трябваше другиго старост да стигне, ти млад да останеш!“

Нестор, геренският конник, така му отвърна тогава:

„Сине Атреев, бих искал да бъда юначен, тъй както

в дните, когато погубих Еревталиона божествен.

Но наведнъж боговете не дават на хората всичко:
юноша бях аз тогава, а днес старостта ме измъчва.

Но и така ще отида с бойците, полезен да бъда

с мойте съвети и думи – това е награда за старци.

Копия трябва да хвърлят по-младите, дето след мене

раснат по-годни, облегнати само на своите сили.“
Каза така. Агамемнон отмина със радост в сърцето.

Срещна сина на Петей, Менестея конеукротител.

Около него стояха атинци, съветници в битки.

Беше застанал наблизо и цар Одисей хитроумен.

Там се намираха също редиците на кефаленци.
Силния вик на борбата не бяха все още дочули,

тъй като скоро се бяха понесли във боя фаланги

на конеборци троянци и на меднобронни ахейци.

Чакаха двамата друга ахейска войска да пристигне,

за да се счепкат с троянците и да подхванат войната.
Щом ги видя Агамемнон, упрекна и двамата гневно.

Той им извика високо, крилати им думи продума:

„Сине на царя Петея, потомък на Зевса всевластен!

Също и ти, Одисее, изпълнен с опасни коварства!

Тука защо сте застанали в смут и очаквате други?
Редно за вас е да бъдете с челните бойни редици,

често да влизате храбро в разгара на лютата битка.

Двамата първи съм канил на обща, обилна гощавка,

щом като пир за старейшини ние ахейците правим.

Имаше печено много за ядене, също и чаши
с медено вино за пиене, колкото искахте двама.

Гледали бихте доволни сега дори десет ахейски

бойни редици пред вас да се бият със мед безпощадна.“

А Одисей хитроумен със гняв го погледна и рече:

„Сине Атреев, каква през зъбите ти дума излезе?
Как ти говориш, че ние отбягваме битки, когато

всички ахейци започваме бой с конеборци троянци?

Ако поискаш, и ако това ти е нужно, ще видиш

на Телемаха бащата напред срещу първите групи

на конеборци троянци. Напразно така ти говориш.“
Цар Агамемнон, когато видя Одисея разсърден,

взе си словата обратно, усмихна се кротко и каза:

„Сине божествен Лаертов, царю Одисей хитроумен!

Нито аз тебе ще хуля и нито съвет ще ти давам,

тъй като зная, че твойто сърце във гърдите ти мощни
дружески чувства питае и двамата мислим еднакво.

Тръгвай в атака! Сега ако нещо е казано лошо,

после ще видим. Дано боговете го сторят безвредно!“

Тъй рече, там ги остави, забързан към други герои.

Скоро видя Диомеда, прочутия син на Тидея,
спрял се смутен сред конете и сред колесниците здрави.

Близо до него стоеше и Стенел, синът Капанеев.

Щом го съзря Агамемнон Атреев, упрекна го остро.

Той му извика високо и думи крилати му каза:

„Тежко ми, сине на храбрия в битки Тидей конеборец!
Днеска защо ти трепериш, защо и полето оглеждаш?

Нямаше навик Тидей да се плаши и тъй да трепери,

ала се биеше той с враговете пред свойте другари.

Тъй ни разправяха тези, които го виждали в битки.

Аз го не помня, но казват, че другите той надминавал.
Някога сам бил пристигнал в Микена приятел-изгнаник

с вожд Полиника божествен, събирайки смели войници.

Готвели поход тогава към святата крепост на Тива,

молейки много да вземат съюзници славни в Микена.

Искали вече микенци да сторят, каквото ги молят,
ала Кронид ги въздържал, показвайки лоши поличби.

Щом от Микена излезли и пътя далечен поели,

стигнали чак до Азоп, с брегове във трева и тръстика,

там пък отново ахейци изпратили с вести Тидея.

Тръгнал веднага и срещнал не малко потомци на Кадъм,
сбрани на пир във двореца на силния цар Етеокъл.

Опитен в бой с колесници, Тидей не изпаднал в уплаха,

бидейки вече самичък сред много потомци на Кадъм.

Викал ги на състезание, лесно ги всички надвивал.

Толкова явно навред му помагала мъдра Атина.
Гневни били на Тидея тиванци, гонци на конете.

Хитра засада скроили, когато се връщал обратно.

Турили там петдесет най-отбрани младежи с водачи:

Меон, потомък на Хемон, подобен на бог олимпийски,

и Полифонт Автофонов, прославен във лютите битки.
Ала Тидей им приготвил позорна, нечувана гибел:

всички избил, а един само пуснал дома да се върне,

Меона волен отпратил, покорен на божи поличби.

Ето такъв бил Тидей етолиец! Но син е отгледал

в битки по-долен от него, а само на думи по-храбър.“
Тъй рече. Смелият цар Диомед не промълви му нищо,

много засрамен от силния укор на царя почитан.

Стенел, потомък на вожд Капанея, така му отвърна:

„Сине Атреев, лъжи не разправяй! Ти знаеш безспорно –

с право се смятаме ний от бащите си много по-храбри:
ние превзехме сами седмовратата крепост на Тива,

водейки малка войска пред стените, добре укрепени,

вярвайки в божи поличби и във помощта на Кронида.

Паднаха наште бащи поради дързостта си безумна.

Двамата тях не поставяй наравно със нашата слава!“
А Диомед гръмогласен със гняв го погледна и каза:

„Драги ми Стенел, мълчи и послушай ти моите думи!

Няма сега да упреквам Атрида, водач на войските,

тъй като той насърчава ахейците да се сражават.

Слава голяма ще има за него, когато ахейци
в битка погубят троянци и вземат свещената Троя.

Паднат ли в боя ахейците, мъка голяма ще има.

Двамата нека си спомним за нашата войнствена храброст!“

Каза и от колесницата скочи в прахта със доспехи.

Страшно издрънка медта на гърдите на цар Диомеда:
ужас до смърт би обхванал дори и най-смелия воин.

Както вълните, когато се удрят в брега на морето

пенести и неуморни, които Зефирът надига,

първо в морето нарастват и стават големи, опасни,

после, разбити в брега, зашумяват страхотно и вдигат
гребени много високи, изхвърляйки пяна солена,

тъй непрестанно прииждаха бойни данайски фаланги.

Всеки един пълководец командваше свойте войници,

всички останали крачеха тихо, дълбоко смълчани,

би си помислил, че тази войска да говори не може;
те се бояха от свойте водачи; доспехите пъстри

ярко блестяха, когато вървяха, строени в редици.

Както овце многобройни на твърде заможен стопанин

чакат да им издоят във кошарата бялото мляко,

блеят безспирно, дочувайки своите агънца малки,
тъй се разнасяше бойният вик на троянци из стана.

Ала не беше викът им еднакъв, речта бе различна:

смесени разни езици на много събрани народи.

Арес подбуди троянци, данайци – Атина Палада,

Ужас и Страх, и в гнева ненаситница разпра – Ерида,
родна сестра и другарка на Арес, погубващ мъжете;

малка отпърво тя тръгва, но скоро издига в небето

свойта глава, а нозете си здраво опира в земята.

Слезе тогава сред двете войски и еднаква свирепост

тя им внуши, умножавайки стона на всички войници.
Щом като двете войски се събраха на бойното място,

смесиха кожени щитове, копия остри и ярост

на меднобронни войници; а техните щитове кръгли

плътно се сблъскаха: шум и безредие мигом настана.

Там едновременно екнаха вопли на смъртно ранени
с радостен вик за победа: във кръв се окъпа земята.

Както две бурно течащи реки от планински чукари

сливат водите си силно пенливи посред долината

в грозни въртопи, понеже избликват от извори буйни,

техният шум се дочува дори от овчар в планината,
тъй се разнасяше крясък и боен ехтеж от войските.

Първи уби Антилох Ехепола, сина на Талисий,

храбър водач на троянци и винаги с първите в боя.

Най-напред в гъстата грива високо му шлема удари,

после заби във челото му своето копие медно.
Вътре в костта то проникна и мрак му забули очите.

В бурната схватка той рухна със грохот подобно на крепост.

Вожда убит улови за краката герой Елефенор,

който бе син Халкодонтов и вожд на сърцати абанти.

Влачеше мъртвото тяло, понеже желаеше много
той да му вземе доспехите: кратък му беше стремежът.

Щом Агенор го съгледа да мъкне трупа на героя,

в миг го удари жестоко със копие медно в ребрата,

вече от щита открити, и тъй подкоси му нозете.

Щом го душата напусна, борба за трупа му избухна
между троянци и много ахейци. Подобно на вълци,

те се нападаха: мъж срещу мъж се нахвърляше стръвно.

Точно тогава Аякс Теламонов уби Симоесий,

Антемионов потомък, мъж тъкмо на възраст цветуща;

майка му бе го родила край брегове симоентски,
слязла от Ида с родители нявга да видят стадата.

Ето защо Симоесий го бяха нарекли. Отплата

никак не даде на свойте родители мили, понеже

рано погина, убит от Аякса със копие остро.

Както вървеше, Аякс го прониза в гърдите отдясно;
медното копие мина направо през дясното рамо.

Падна в прахта на земята подобно на черна топола,

дето висока и стройна расте в мочурлива ливада,

а по върха й се вият красиви и кичести клони.

Майстор колар я отсича със своята лъскава брадва,
за да я свие във наплати на колесница прекрасна.

Дълго лежи на брега на реката, догдето изсъхне.

Тъй Симоесий лежеше, когато Аякс го съблече.

Антиф, синът на Приама, пристегнат със ризница светла,

хвърли в гъмжилото копие остро в Аякс Теламонов,
но не можа да улучи; рани в слабините той Левка,

храбър другар Одисеев, повлякъл трупа на героя:

падна трупът от ръцете на Левка, а той – върху него.

Цар Одисей се разсърди свирепо, че Левк е погубен.

В мед заискряла облечен, излезе пред челните в строя,
спря се наблизо и своето бляскаво копие метна,

след като вред се огледа. Троянци отстъпиха мигом,

щом се прицели; нахалост не прати той копие медно.

Демокоонта умери, сина незаконен Приамов,

който дойде от Абид, от ливадите с бързи кобили.
Гневен за своя другар, Одисей го прободе без милост

в дясното сляпо око и през лявото мина веднага

медното копие: мрак му забули очите красиви.

Шумно той рухна, доспехите звъннаха силно на него.

Първите в боя и светлият Хектор отстъпиха вкупом.
Викаха гръмко аргийци, измъкваха своите мъртви,

стигаха много напред. Аполон се разсърди тогава,

щом от Пергам ги съгледа, и с гняв на троянците викна:

„Смело напред, конеборци троянци! Недейте отстъпва!

Нямат аргийците кожа от камък или от желязо,
за да издържат на копия, дето телата разкъсват.

В боя не влиза Ахил, син на хубавокоса Тетида,

че покрай своите кораби гняв душегубен изпитва.“

Тъй им извика сърдитият бог от високата крепост.

Славната щерка на Зевса подбуждаше стръвно ахейци,
между войските сновейки, когато ги виждаше мудни.

Тука съдбата погуби Диора, сина Амаринков,

който бе смъртно ударен във десния крак над петата

с камък заострен, случайно там нейде в полето намерен.

Вождът от Енос тракийски Пирой Амбрасид го улучи.
Камъкът грозно премаза костта му и двете му жили,

падна по гръб във прахта на земята Диор Амаринков,

двете ръце си протегна към своите мили другари,

вече издишващ духа си. Към него притича пак този,

който го беше ударил, прониза го с копие в пъпа,
вън му червата изкара и мрак му забули очите.

Вождът Тоант етолиец в гърдите Пироя прободе

с медното копие: в белия дроб то проникна дълбоко.

Близо до него застана Тоант, от гръдта му издърпа

своето копие тежко; па острият меч си извади,
право в корема промуши Пироя и взе му душата.

Ала доспехите светли Тоант не можа да му смъкне:

верни тракийски другари дойдоха със копия дълги.

Едър макар и да беше, могъщ и достоен за почит,

те го отбиха: Тоант, разтреперан, във ужас отстъпи.
Тъй във прахта се простряха един до друг двама водачи –

вожд на тракийци единият, другият вожд на епейци.

Още и други мнозина лежаха в полето избити.

Всичко това не би дръзнал дошлият човек да похули,

ако без удар и рани, запазен от мед островърха,
би се намирал в средата и би го превела Атина,

взела го в миг за ръка и отбила стрелите от него,

тъй като в оня ден много троянци и много ахейци,

ничком в прахта повалени, лежаха едни върху други.

ПЕТА ПЕСЕН

ПОДВИЗИТЕ НА ДИОМЕД

Вдъхна тогава Атина Палада на цар Диомеда

сила голяма и смелост да бъде все пръв между всички

храбри аргийци и сам да спечели най-хубава слава.

Тя му запали край шлема и щита сияние вечно,

наподобило звездата, която най-ярка наесен
между звездите сияе, окъпана вдън океана.

С блясък такъв озарила главата му и раменете,

тя сред войските го тласна, где боят кипеше най-бурно.

Имаше между троянците някой си Дарес, имотен,

жрец непорочен на Хефест, баща на двамина герои:
братя Фегей и Идей, във различните битки изкусни.

Двамата сина на Дарес нападнаха цар Диомеда,

двамата със колесница, той прав на земята стоеше.

Щом наближиха до сблъсък, един срещу друг устремени,

първо Фегей със замах дългосенното копие метна.
Острото копие мина над рамото на Диомеда,

без да улучи героя. След туй Диомед се прицели.

Своето копие медно не хвърли напразно с десница:

право в гръдта го умери и от колесницата смъкна.

Слезе Идей и остави назад колесницата дивна,
но не можа да изтича в защита на брат си погубен.

Нямаше също и сам да избяга от черната гибел,

но го измъкна бог Хефест, покри го с мъгла непрогледна,

за да не бъде съсипан напълно нещастният Дарес.

Храбрият цар Диомед им разпрегна конете веднага,
заповед даде на своите да ги откарат във стана.

А пък троянци, когато видяха децата на Дарес:

първия бягащ, а втория при колесницата мъртъв,

всички се духом смутиха. Но в миг светлоока Атина

хвана ръката на буйния Арес и тъй му продума:
„Арес убиец, със кърви оцапан, стени разрушаващ!

Няма ли ний да оставим троянци сами и ахейци

с бой да решават кого промислителят Зевс ще прослави?

Нека отстъпим и нека отбегнем гнева на Кронида!“

Каза така и изведе от битката буйния Арес,
па го принуди да седне на стръмния бряг на Скамандър.

Лесно данайци обърнаха в бягство троянци и всеки

вожд порази неприятел. Пръв мощният цар Агамемнон

от колесницата смъкна цар Одий, водач хелизонски.

С копие той го удари в гърба помежду раменете,
то през гръдта му излезе, тъй както бе хукнал да бяга.

Просна се Одий, доспехите звъннаха гръмко на него.

Идоменей пък уби меониеца Феста, син Боров,

който тук беше пристигнал с войските от плодната Тарна.

Славният Идоменей го прониза със копие дълго
в дясното рамо, когато се качваше Фест в колесница;

от колесницата рухна и страшният мрак го обгърна.

Взеха му всички доспехи слугите на Идоменея.

Цар Менелай пък погуби със своето копие остро

вожда Скамандрий, потомък на Строфий, ловец ненадминат:
бе го научила много отдавна сама Артемида

всички животни, в гората отхранвани, с лък да уцелва.

Ала сега Артемида ловджийка не бе му полезна,

нито стрелбата му точна, с която той беше известен.

Славният с копие син на Атрей, Менелай гръмогласен,
ядно напред го подгони, в гърба помежду раменете

с копие той го промуши и то през гръдта му излезе.

Ничком се просна Скамандрий, доспехите звъннаха силно.

Вожд Мерион умъртви пък Ферекла, потомък на Хармон,

който с ръцете си правеше всякакви вещи изкусни,
че го обичаше много богиня Атина Палада;

той построи злополучните кораби вити на Парис,

зло причинили на него и мъка на всички троянци,

тъй като никак не знаеше волята на боговете.

Щом Мерион във полето подгони и стигна Ферекла,
с яд го прободе отдясно в бедрото и мигом премина

острият връх под костта пряко таза направо в мехура.

С вик на колени се смъкна Ферекъл, смъртта го забули.

Мегес погуби Педея, потомък на цар Антенора,

син незаконен, когото отгледа грижлива Теана
редом със своите рожби, угаждайки тъй на мъжа си.

Мегес Филеев, прочутият копиеборец, го погна,

с острото копие в миг по главата в тила го удари.

То му езика подряза и спря между белите зъби.

Падна Педей и със зъби студеното копие стисна.
Вожд Еврипил Евемонов срази Хипсенора божествен,

чедо на Долопиона безстрашен и жрец на Скамандър,

който подобен на бог Олимпиец бе тачен от всички.

Вожд Еврипил, Евемонов потомък, се спусна към него.

Както се беше затичал, улучи го в дясното рамо,
с меча си остър веднага отсече ръката му тежка.

Цялата в кърви облята, десницата падна в полето.

Алена смърт и всесилна съдба му затвори очите.

Тъй се измъчваха дълго водачите в лютата битка.

Трудно човек би узнал Диомед със кои се сражава:
битка с троянци ли води или със самите ахейци.

Той по полето се носеше както река пълноводна,

дето могъщо и буйно събаря преградите здрави.

Нито я бентове спират във нейния яростен устрем,

нито огради в нивята цветущи назад я задържат,
щом е веднъж придошла от проливния дъжд на Кронида.

Колко прекрасни дела на човека изчезват под нея!

Тъй и троянски редици погинаха от Диомеда:

не устояха пред него, макар и да бяха тъй много.

Пандар, блестящият син Ликаонов, когато го зърна
как из полето пред себе си гони редиците гъсти,

тутакси той си насочи извития лък в Диомеда.

Както нападаше, в миг го умери във дясното рамо,

в медната броня: стрелата опасна през нея премина;

плешката мощна прониза, а бронята с кръв се опръска.
Светлият син Ликаонов тогава високо извика:

„Смело нападайте, храбри троянци, гонци на конете!

Вече ранен е най-знатен ахеец и аз се надявам:

той ще се бори не дълго с мойта стрела смъртоносна,

щом Аполон ме изпрати да дойда от Ликия тука.“
Тъй се похвали, но с тая стрела не уби Диомеда,

който отстъпи към свойте коне с колесницата крепка,

спря се и тъй заговори на Стенел, сина Капанеев:

„Стенеле мили, скочи напусни колесницата бойна,

за да извадиш стрелата жестока от моето рамо.“
От колесницата Стенел се смъкна в прахта на земята,

спря се до него, стрелата измъкна от дясното рамо.

Бликна веднага червената кръв изпод яката броня.

А Диомед гръмогласен тогава така се помоли:

„Чуй ме ти, дъще всесилна на егидодържеца Зевса!
Ако на мене и татко ми нявга помощница беше

в лютите битки, сега ми помагай отново, Атино!

Дай да настигна със копие и да убия героя,

който ме първи улучи и много се хвали, че няма

дълго да гледам лъчистия блясък на ясното слънце.“
Тъй се помоли, Атина Палада послуша молбата;

тялото леко му стори, нозете, ръцете – чевръсти.

Близо до него застана и думи крилати му каза:

„Смело напред, Диомеде, във бой със троянците тръгвай!

В твойте гърди аз изпратих безстрашния дух на баща ти,
точно какъвто е имал героят Тидей щитоборец.

Мракът, преди непрогледен, ти махнах сама от очите

да разпознаваш добре боговете и смъртните хора.

Ако ли някой безсмъртен пристигне да те изкушава,

с никого от боговете всевечни недей се сражава,
но ако влезе във бой Афродита, на Зевс дъщерята,

ти нарани я без милост със твоето копие остро.“

Щом му заръча това, светлоока Атина си тръгна,

а Диомед се отправи веднага сред първите в боя.

Той и по-рано желаеше в битка да влезе с троянци,
ала сега бе обхванат от трижди по-гибелна ярост.

Както лъв, който в полето напада овце гъсторунни,

дръзко в кошарата скача, но леко ранен от овчаря,

дваж по-разпален се хвърля; овчарят побягва в заслона,

вече забравил овцете, и те изоставени тичат,
но издушени наскоро, една се до друга търкалят,

после лъвът разлютен през оградата ловко прескача;

тъй разярен и могъщ Диомед сред троянци се втурна.

Там той уби Астиной и Хипейрон, водач на войските;

първия точно срази над гърдите със копие медно,
втория в силната ключица с меча огромен удари:

рамото падна от едрия гръб и от яката шия.

Той го остави и после свали Полиид и Абанта,

рожби на Евридамант, остарелия съногадател.

Техните сънища старецът не разтълкува тогава –
цар Диомед ги уби и им смъкна доспехите светли.

Сетне се спусна към Ксанта и Тоона, рожби на Феноп,

млади и двамата още. А Феноп, измъчван от старост,

нямаше други момчета имота си да им остави.

Щом Диомед ги погуби, душата им мила изтръгна,
вопли и скръб безутешна остави на техния татко,

тъй като те се не върнаха живи от боя при него;

взеха в наследство имота на Феноп далечни роднини.

С устрем нападна тогава и двама Приамови сина:

Хромия и Ехемона – в една колесница те бяха.
Както лъв стадо говеда връхлита сред място гористо,

счупва врата на юница или пък на крава гоена,

тъй Диомед ги принуди насила да слязат за гибел

от колесницата здрава и сне им доспехите пъстри.

Даде на свои другари конете оттам да откарат.
Щом го съгледа Еней, че коси редовете троянски,

бързо във боя се втурна сред множество копия остри,

търсейки богоподобния Пандар дано да открие.

Смелия син Ликаонов, герой безупречен, намери,

спря се наблизо до него и тези му думи продума:
„Пандаре, где ти е лъкът и где са стрелите крилати –

твоята слава, която теб никой герой не оспорва?

Никой във Ликия днес не се смята по-храбър от тебе.

Ти помоли се на Зевса и пращай стрелата си в тоя,

който надвива и много злини на троянците стори,
че на мнозина прочути водачи сломи коленете.

Само дано не е някакъв бог, разлютен на троянци,

гневен за жертви свещени: че божият гняв е опасен.“

Славният син Ликаонов тогава така му отвърна:

„Драги Енее, съветнико на меднобронни троянци!
Той ми напомня по всичко юначния син на Тидея,

както му гледам аз шлема заострен и с четири върха,

пък и конете. Не зная дали не е някой безсмъртен.

Ако е храбрият син на Тидея, тъй както допускам,

сам да беснее без помощ на бог той не може. Безсмъртен
близо до него стои, раменете си скрил във мъглата,

той отклони и стрелата ми остра от вожд Диомеда.

Хвърлих я точно във него, улучих го в дясното рамо,

бързо стрелата премина направо през крепката броня.

Аз се надявах, че вече го пращам в подземното царство,
ала не съм го погубил: бог някой на нас е разсърден.

Нямам аз тука коне с колесница, в която да скоча,

а единадесет има във къщи добри колесници,

хубави, скоро направени, целите плътно покрити.

Има до всяка една колесница два коня впрегатни,
хранени твърде обилно със бял ечемик и пшеница.

Копиеборецът стар, Ликаон, във дома си разкошен

мъдри съвети ми даде за боя, когато потеглих.

Той ми поръчваше винаги от колесницата пъстра

да ръководя войските троянски в свирепите битки.
Аз не послушах баща си, а щеше полезно да бъде.

Жал за конете ми стана, от зоб да не бъдат лишени,

ако попаднем в засада, че те до насита се хранят.

Тъй си оставих конете, пешком съм пристигнал при Троя.

Имах надежда във лъка, но той се оказва безсилен.
Вече аз стрелях със него във двама най-смели ахейци:

в цар Диомеда и в цар Менелая, улучих ги точно,

кръв им потече, но само ги още по-люто разсърдих.

С лоша поличба свалих си извития лък от пирона

в оня ден, в който поведох троянци към Троя любима,
носейки помощ и радост на богоподобния Хектор.

Щом се завърна в дома си и пак със очите си видя

мойта родина, съпругата мила и нашата къща,

нека герой чуждоземец главата ми в миг да отреже,

този лък ако не счупя със свойте ръце и не хвърля
в буйния огън, защото напразно ме той придружава!“

В отговор тъй му продума Еней, предводител троянски:

„Не говори! И за в бъдеще той все такъв ще остане,

ако и двамата ние с коне в колесница не тръгнем

този човек да нападнем отблизо с оръжие тежко.
Качвай се с мен в колесницата, за да научиш веднага

колко са ловки конете на Троса; познават полето,

всякога вихром се носят, когато преследват и бягат.

Те ще ни върнат в града, ако Зевс олимпийски внезапно

слава изпрати отново на вожд Диомеда Тидеев.
Хайде, вземи незабавно юздите блестящи и бича!

Прав в колесницата аз ще стоя с Диомед да се бия,

или пък ти го пресрещай, а аз ще насочвам конете.“

Славният син Ликаонов така на Енея отвърна:

„Дръж ти юздите на двата си коня, Енее Анхизов!
По-бързо те ще препускат, когато познават коларя:

ако случайно побегнем от вожд Диомеда Тидеев,

да не запрат ужасени, сами да не искат тогава

да ни изкарат от боя, понеже гласа ти не чуват.

Яростно пръв ще нападне синът на Тидея юначен,
нас ще убие, конете ти еднокопитни ще вземе.

Карай сам свойте коне, в колесницата впрегнати двата,

с моето копие аз ще пресрещна героя връхлитащ.“

Тъй си говореха двамата във колесницата пъстра;

към Диомеда подшибнаха с устрем конете си бързи.
Щом ги съгледа блестящият Стенел, синът Капанеев,

тутакси думи крилати на цар Диомеда продума:

„Чуй, Диомеде Тидеев, от мене горещо обичан!

Виждам аз двама мъже, устремени във бой срещу тебе.

Сила те имат огромна. Единият стреля отлично –
Пандар се казва и с гордост се смята за син Ликаонов,

другият пък се нарича Еней и се хвали надменно,

че е роден от Анхиза безстрашен и от Афродита.

Нека сега с колесницата малко отстъпим и дръзко

пръв не нападай във боя, живота си да не погубиш!“
Гневно погледна към него герой Диомед и отвърна:

„Не говори ми за бягство, че нито ти мен ще предумаш,

нито е в мойта природа с измъкване да се сражавам,

ни да се крия уплашен: цветуща е моята сила.

Аз с колесница не искам – пешком ще налитам направо.
Мъдра Атина Палада не дава от страх да треперя.

Няма конете им буйни назад да се върнат от боя

даже да може от двамата някой сега да избяга.

Но ще ти кажа и друго, което добре да запомниш:

ако премъдра Атина ми прати великата слава
двамата тук да убия, запри ти конете веднага,

след като вържеш юздите добре за перилата здрави,

без да забравиш да вземеш конете на вожда Енея,

да ги откараш оттука при медноколенни ахейци.

Те са от тая порода, която Кронид гръмовержец
даде на Троса в отплата за младия син Ганимеда.

Няма по-дивни коне под зората и ясното слънце.

Царят известен Анхиз бе получил от тази порода,

скришом от Лаомедонта, довеждайки свойте кобили.

Тъй се родиха шест хубави коня в дома на Анхиза;
четири той задържа и богато ги храни на ясли,

другите два подари на Енея, та ужас да всяват.

Ако ги вземем във плен, ще спечелим най-хубава слава.“

Тъй си говореха цар Диомед и другарят му Стенел,

а враговете им близо дойдоха с конете си бързи.
Пръв на Титида продума блестящият син Ликаонов:

„Сине мъжествен и страшен на знатния воин Тидея!

С острата люта стрела не можах да ти грабна живота,

но ще опитам със копие тежко дали ще улуча.“

Каза, замахна и в миг дългосенното копие хвърли.
Право умери сина на Тидея във щита му кръгъл.

Медното копие мина през щита и бронята стигна.

Славният син Ликаонов тогава високо му викна:

„Ти си опасно ранен в слабините и дълго не можеш

тъй да понасяш; и вече ми даде победната слава!“
Без да се плаши, могъщият вожд Диомед му отвърна:

„Сбърка ти, в мен не уцели! Аз мисля, че двамата вие

битката няма да спрете, без някой от вас да загине

и да насити със своята кръв ненаситния Арес.“

Каза и копие метна, Атина го в Пандар насочи
точно в носа до окото; през белите зъби то мина.

Твърдата мед му преряза дълбоко езика от корен,

острият връх пък излезе от долната част на брадата.

Пандар със шум се събори, доспехите звъннаха с него,

лъскави, ярки; конете от уплах встрани полетяха.
Тутакси там му изхвръкна душата и мъжката сила.

Скокна Еней на земята със щит и със копие дълго,

в страх да не би да измъкнат ахейците мъртвото тяло.

Силен, подобен на лъв, обикаляше той покрай него,

своето копие, щита си кръгъл пред Пандар държеше,
викайки страшно, готов да убие от ярост човека,

който излезе насреща. Синът на Тидея надигна

камък огромен и тежък – двамина от днешните хора

него не биха понесли, а той го самичък захвърли.

Силно Енея удари във таза, където бедрото
леко се движи във ямка – наричат я хората чашка.

Чашката зле му премаза и две сухожилия скъса.

Камъкът, остър и ръбест, обели му нежната кожа.

Падна Еней на колене, подпря се с ръка на земята.

Мрак непрогледен и черен покри му веднага очите.
Царят мъжествен Еней би загинал тогава безславно,

ако не бе го видяла сама Афродита Киприда,

негова майка, родила го тук от пастира Анхиза.

Тя над любимото чедо ръцете си бели протегна,

чудните дипли на светлия пеплос пред него разгъна,
срещу стрелите защита, та мъж бързоконен данаец

да не улучи Енея и да му не вземе душата.

Тъй Афродита изнесе сина си обичан от боя.

Стенел, синът Капанеев, не беше забравил съвета,

който получи наскоро от вожд Диомед гръмогласен.
Своите еднокопитни коне настрана той отведе,

след като върза юздите добре за перилата вити,

тръгна да вземе конете Енееви хубавогриви

да ги изтегли от боя при медноколенни ахейци.

Даде ги на Деипила, любимия, предан приятел,
тачен най-много сред всички другари за верните чувства,

за да откара конете при витите кораби гладки.

Сам в колесницата скочи и хвана юздите блестящи,

Стенел насочи конете назад към сина на Тидея.

Там Диомед бе подгонил Киприда със копие медно,
знаейки, че е безсилна богиня и няма дял равен

с тези богини, които предвождат герои във битки –

нито Атина е тя, нито пък Енио градоломна.

Вред я преследва сред гъсти редици и щом я настигна,

славният син на Тидея се втурна направо към нея,
своето копие хвърли, рани я във бялата китка.

В първия миг острието разкъса й дивния пеплос,

който самите харити за нея приготвиха сръчно,

стигна до китката, водната кръв на богиня потече –

влага, която се движи из жилите на боговете,
тъй като жито не вкусват и вино искрящо не пият.

Ето защо са безкръвни и прозвище носят безсмъртни.

Горко проплака Киприда, изпусна сина си да рухне.

Феб Аполон го измъкна с ръце и покри го във облак

черен, та никой от смелите и бързоконни данайци
с копие да го не мушне, душата му да не отнеме.

А гръмогласният син на Тидея високо й викна:

„Дъще на Зевса всесилен, излез от свирепата битка!

Мигар на теб ти не стига, че слаби жени прелъстяваш?

Влезеш ли в боя отново, то аз съм напълно уверен:
после от ужас ще тръпнеш, щом само дочуеш за битка.“

Тъй каза. Много смутена тя тръгна и страдаше страшно.

А бързонога Ирида я хвана и дръпна от боя.

Болка Киприда обзе, потъмня й красивата кожа.

После наляво от боя намери жестокия Арес,
седнал във облак със своето копие, с двата си коня.

Падна сама на колени и брат си горещо помоли;

искаше двата му пъргави коня с начелници златни:

„Мили ми брате, сега помогни ми и дай си конете,

за да отида в Олимп белоснежен, с дворци за безсмъртни.
Страдам от прясната рана, която ми смъртен нанесе:

вожд Диомед би воювал сега и със татко ни Зевса.“

Тъй каза. Арес й даде конете с начелници златни.

Във колесницата влезе Киприда със мъка в душата.

С нея се качи Ирида, юздите в ръцете си грабна,
с бича подкара конете и те полетяха със радост.

Стигнаха скоро Олимп белоснежен, с дворци за безсмъртни.

Вихренобърза Ирида запря незабавно конете,

сръчно и двата разпрегна, амброзиев зоб им постави.

Падна Киприда в нозете на своята майка Диона.
Взе дъщеря си сърдечно Диона във свойте прегръдки,

нежно с ръка я погали и думи такива й каза:

„Кой от безсмъртните, свидно ми чедо, така те удари,

сякаш открито сама си направила зло непростимо?“

В миг Афродита с усмивка пленителна тъй отговори:
„Дръзкият син на Тидея нанесе ми рана в ръката,

тъй като исках от боя сама да измъкна Енея,

моето чедо, което обичам най-много от всички.

Вече троянци не влизат във лютата битка с ахейци,

ала данайците днеска се бият свирепо с безсмъртни.“
Дивната между богини Диона така й отвърна:

„Дъще! Макар наскърбена, бъди търпелива, понасяй!

Ние, мнозина безсмъртни, сме страдали доста от смъртни,

тъй като ние самите беди си нанасяме често.

Страда и Арес, когато могъщият От с Ефиалта,
рожбите на Алоей, го завързаха с яки окови.

Цели тринадесет месеца беше във медна тъмница.

Щеше дори да загине на бой ненаситният Арес,

ако прекрасната мащеха тяхна, сама Ерибея,

Хермес не бе известила и с хитрост отвлече той Арес,
вече до крайност измъчен от тежки, огромни окови.

Страда и Хера, когато Херакъл, син Амфитрионов,

бе я ранил със тризъба стрела във гърдите отдясно.

Болка едва поносима търпеше богинята Хера.

Страда и едрият Хадес от люта стрела бързолетна.
Същият смъртен, потомък на Зевса, със яд го удари

долу сред мъртви при портите и го наказа със болки.

Тръгна си той към двореца на Зевс на Олимп белоснежен,

толкова зле изтерзан, във сърцето пронизван от болки:

в рамото беше забита стрелата и мъчеше бога.
Ала Пеан му поръси с премахващи болка лекарства

раната и изцери го, понеже безсмъртен е Хадес.

Дързък, престъпен е, който злини не престава да върши,

стреляйки с лък в боговете, които Олимп обитават.

Хубавоока Атина Тидей срещу тебе изпрати.
Глупав! Синът на Тидея не знае в духа си надменен,

че кратколетен е смъртният, който с безсмъртни се бори.

Няма дома да се върне, спасен от неравната битка,

няма децата му никога „татенце“ да го наричат.

Ето защо и синът на Тидея, макар да е силен,
нека не смята, че няма по-храбър от тебе да срещне,

че дъщерята Адрастова, гордата Егалиея,

вярна съпруга на цар Диомеда конеукротител,

няма да буди с ридания своите мили слугини,

скръбна за своя законен съпруг, най-юначен ахеец.“
Каза Диона, с ръце й избърса кръвта от ръката,

китката в миг оздравя и преминаха лютите болки.

Щом като всичко Атина Палада и Хера видяха,

с думи обидни започнаха Зевса Кронида да дразнят.

Тъй совоока богиня Атина със жлъч заговори:
„Татко мой Зевсе, дали ще се сърдиш, че нещо ще кажа?

Ето Киприда примами и някоя друга ахейка

да я последва в града на троянци, които обикна.

Милвайки нежно красивата и дългопола ахейка,

тя си одраска ръката във нейната златна карфица.“
Каза. Засмя се бащата на хората и боговете,

мигом повика при себе си златна Киприда и рече:

„Дъще, военните грижи не са отредени за тебе!

Ти се отдавай усърдно на брачни дела и любовни.

Нека Атина и бързият Арес се грижат за битки.“
Докато тъй си говореха двамата – Зевс и Киприда,

цар Диомед гръмогласен нападна Енея Анхизов,

ако и вече да знаеше, че Аполон го закриля.

Нямаше никакъв страх и от бога: връхлиташе често,

за да убие Енея, доспехите славни да вземе.
Три пъти дръзко нападна, заплашвайки да го погуби,

три пъти бог Аполон му разтърсваше щита излъскан.

Щом за четвърти път той се нахвърли, подобен на демон,

Феб Аполон далнострелец страхотно му викна веднага:

„Сине Тидеев, разумен бъди, отстъпи и не искай
сам с боговете наравно да бъдеш, че никога няма

хората със боговете безсмъртни еднакви да станат.“

Каза така и синът на Тидея назад се отдръпна,

за да избяга от гневния бог Аполон далномерец.

Феб Аполон надалече от боя изнесе Енея
и във Пергам го положи, където е храмът му древен.

Хубавостреляща с лък Артемида и Лета във храма

скритом лекуваха с грижа и почит Енея Анхизов.

Бог Аполон, сребролъкият, призрак измамлив създаде,

сходен напълно с Енея, със същите бойни доспехи.
Около призрака сбрани, троянци с ахейци взаимно

върху гърдите си в боя разсичаха волските кожи –

щитове кръгли, големи и щитове леки, крилати.

Феб Аполон заговори тогава на буйния Арес:

„Арес убиец, във кърви оцапан, стени разрушаващ!
Няма ли този човек, Диомед, да прогониш от боя,

който сега и със татко ни Зевса би дръзко воювал?

Първо рани Афродита във нейната прелестна китка,

после, подобен на демон, и мене самия нападна.“

Каза така Аполон и в Пергамската крепост остана.
Злобният Арес подбуждаше вече войските троянски,

в образа на Акаманта, най-бързия вожд на тракийци.

Той призова на Приам синовете, потомци на Зевса:

„Вие, чедата на царя Приама, потомък на Зевса!

Още ли тези ахейци войските ви тук ще избиват?
Или ще чакате битка да почнат пред вашите порти?

Ето, ранен е героят, почитан наравно със Хектор –

воин Еней богоравен, синът на Анхиза мъжествен.

Нека спасим от кипежа на боя другаря си знатен!“

Тъй рече. Сила и смелост разпали у всеки троянец.
А Сарпедон заговори със думи обидни на Хектор:

„Хекторе, твоята храброст прочута къде се изгуби?

Казваше, че ще запазиш града без войска и без помощ,

само със твоите зетьове, с твоите братя рождени.

Никого тука от тях аз не мога сега да съгледам.
Те се страхуват подобно на псета от лъв ненаситен.

Ние дойдохме съюзници, всички оставаме в боя.

Също и аз съм пристигнал съюзник от много далеко:

чак от далечния Ксант пълноводен и Ликия родна.

Там си оставих любима съпруга и мъничка рожба,
също и много богатства, желани от бедните хора.

Все пак аз лично подтиквам ликийци и искам самичък

в битка да вляза с героя, а тука имот не владея,

който ахейци да грабнат или да откарат във къщи.

Ти пък бездеен оставаш и другите в бой не подканяш
да се сражават юнашки и свойте съпруги да бранят.

Паднали в мрежа опасна, която най-здраво улавя,

жертва и плячка дано да не станете на враговете!

После те лесно ще сринат и вашия град многолюден.

Трябва за всичко това да се грижиш и денем и нощем,
трябва да молиш неспирно прочути съюзни водачи

пак да воюват и срамните укори тъй да отбият.“

Каза така Сарпедон и захапа сърцето на Хектор.

Тутакси Хектор с доспехите от колесницата скочи.

Махащ две копия остри, обхождайки вредом войските,
той ги зовеше на бой и разпалваше яростна битка.

Те се обърнаха бързо, с лице към ахейците спряха.

Всички аргийци останаха и не отстъпиха в бягство.

Вятърът както отнася свещената плява в хармана,

гдето вършачи я веят, когато и златна Деметра
зърно от плява отделя при духнали вихри желани;

всички околни места, дървеса и треви побеляват;

тъй и ахейците станаха бели от прашния облак,

който с нозете си вдигнаха чак до небето конете,

щом се понесоха в боя обратно със свойте колари.
Всички троянци започнаха битка със устремна сила.

Бурният Арес покри ги с мъгла, подпомогна троянци,

тичайки вредом по волята на Аполон златомечест,

който поръча на Арес да върне духа на троянци,

тъй като беше видял, че Атина си вече отива,
мъдра помощница в тежките битки за всички данайци.

Сам Аполон изпроводи Енея от храма си пищен,

вдъхнал геройство в гърдите на вожда прочут на войската.

Скоро Еней се яви между свойте обични другари.

Радостни те го видяха, че бодър и читав си идва,
пълен със сила, но никой за нищо не го и попита,

тъй като почваше новата битка, която скроиха

Феб Аполон, и убиецът Арес, и злата Ерида.

Двамата славни Аякси и цар Одисей с Диомеда

в боя подтикваха свойте данайци, макар че войските
нямаха страх от троянската сила и вражия натиск,

ала стояха недвижни, подобни на облаци тъмни,

пръснати над планините от Зевса във време спокойно –

тихи, догдето почива мощта на Борей и на други

вихри могъщи, които, щом почнат да веят, разпръсват
черните облаци вредом със своето духане шумно.

Тъй неподвижни данайци очакваха смело троянци.

Цар Агамемнон обходи войската с такива съвети:

„Мили другари, бъдете мъже със сърца на герои!

В страшните битки един се пред други срамувайте вие!
Който войник се срамува, по-често във бой се спасява,

който от битката бяга, изгубва защита и слава.“

Каза и копие хвърли, улучи храбреца известен,

Деикоонта Пергасов, другар на Енея юначен,

тачен наравно с децата на царя Приам от троянци,
тъй като ревностен бе да се впуща сред първите в боя.

Цар Агамемнон Атреев го хласна със копие в щита,

здравият щит не отхвърли медта и тя мина през него,

стигна във долната част на корема през якия пояс.

Грохна троянецът, звъннаха гръмко доспехите с него.
В същото време Еней бе погубил най-лични данайци –

Кретон и брат му Орс’илох, потомци на царя Диокъл.

Техният татко Диокъл живееше в дивната Фера,

много заможен, той беше по род от Алфей бистроструен,

който широко тече през земята на пилосци древни.
Този Алфей е баща на Орсилох, водач на герои,

а пък Орсилох – баща на прочутия, мощен Диокъл,

а пък Диокъл – баща на сърцати момчета близнаци:

Кретон и брат му Орсилох, в различни сражения вещи.

Двамата щом възмъжаха, със своите кораби черни
тръгнаха дружно с аргийци към хубавоконната Троя

чест да печелят за цар Агамемнона и Менелая.

Ала смъртта ги настигна и двамата тука пред Троя.

Както два лъва, отраснали сред върховете планински,

кърмени нежно от майка лъвица в гора недостъпна,
грабят свирепо рогати юници, овце угоени,

опустошават кошари пастирски, догдето самички

бъдат убити със копие медно от мъжки десници;

тъй от ръцете Енееви двама близнака сломени

рухнаха върху земята, подобни на борове стройни.
Паднаха и ги пожали герой Менелай гръмогласен.

Целият в мед заискряла облечен, излезе пред всички,

махайки своето копие; Арес му вдъхна геройство,

тайно кроейки коварство – да бъде убит от Енея.

Щом го видя Антилох богоравен, потомък на Нестор,
сам пред войските излезе, изплашен за вожда народен,

да не пострада и целият труд да отиде напразно.

Двамата вече насочваха своите копия медни,

за да се бият със устрем един срещу други отблизо.

Сам Антилох бе застанал до вожда прочут на войските.
Колкото сръчен боец и да беше, Еней се отдръпна,

щом забеляза, че двама герои го чакат задружно.

След като бяха отвлекли телата във стана ахейски

и на другари предали убитите двама близнака,

те се явиха отново във първите бойни редици.
Стигнаха до Пилемена, подобен по храброст на Арес,

вожд на юначни мъже, щитоносни бойци пафлагонци.

Славният с копие цар Менелай го улучи жестоко

тъкмо във здравата ключица, както се беше изправил.

Там Антилох му погуби Мидона, колар и помощник,
син на Антимний, когато обърна конете във бягство;

с камък във лакътя той го умери. В прахта на земята

паднаха мигом юздите, със слонова кост украсени.

С меч Антилох в слепоочника с мощен замах го удари.

Хъркайки, от колесницата дивна Мидон се събори,
презглава рухна на темето и на плещите си едри.

Дълго остана така, че попадна в дълбокия пясък,

двата му коня го блъснаха силно в прахта на земята.

С бич Антилох ги закара веднага във стана ахейски.

Двамата Хектор позна сред войските и с вик ги нападна.
Всички троянски редици затичаха заедно с него:

водеха ги Енио достославна и страшният Арес.

Носеше вред Енио суматоха голяма във боя,

Арес размахваше копие дълго с ръцете си мощни.

Ту се изпречваше близо пред Хектора, ту пък зад него.
Щом го видя Диомед гръмогласен, изпадна във ужас.

Както безпомощен пътник, минаващ полето широко,

спира изплашен пред буйна река, към морето потекла,

само щом зърне шумящата пяна, назад се отдръпва,

тъй Диомед се оттегли, на свойта войска заговори:
„Мили другари, така се дивим на сърцатия Хектор,

копиеборец прочут и безстрашен във всякакви битки!

Винаги някой безсмъртен отблъсва от него бедата.

Ето сега му помага бог Арес, престорен на смъртен.

Стойте с лица към троянци и гърбом отстъпвайте само!
Никой от вас да не смее във бой със безсмъртни да влиза!“

Тъй каза, ала троянци близо до тях вече бяха.

Хектор тогава погуби Менеста и вожд Анхиала,

двама герои в една колесница и опитни в боя.

Паднаха и ги пожали героят Аякс Теламонов.
Спря се наблизо до двамата, своето копие хвърли,

точно попадна във Амфий, потомък известен Селагов,

който в Пес имаше много стада и нивя плодородни,

но го съдбата доведе да брани Приама и Троя.

Снажният син Теламонов го в пояса право уцели;
дългото копие влезе във долната част на корема.

Шумно раненият падна. Притича Аякс Теламонов,

за да му снеме доспехите светли; троянците вкупом

ръснаха копия: много от тях се забиха във щита.

Мъртвия с крак той натисна и своето копие дръпна,
но не можа да му смъкне доспехите от раменете:

беше обсипан безспирно със гъсти стрели от войските.

Той се уплаши от тесния кръг на троянците горди,

че многобройни и силни със копия идваха смело.

Снажен макар и да беше, могъщ и достоен за почит,
те го отбиха назад. И Аякс разтреперан отстъпи.

Всички аргийци така се потрудиха в боя усилен.

После съдбата насочи против Сарпедона божествен

вожд Тлеполема, потомък Хераклов, огромен и мощен.

Щом наближиха до сблъсък, един срещу друг устремени –
Зевсов син бе Сарпедон, Тлеполем бе потомък на Зевса,

пръв Тлеполем заговори на своя роднина известен:

„Цар Сарпедоне ликийски, каква ли те нужда принуди

тук да трепериш, понеже от битки съвсем не разбираш?

Лъжат, които говорят, че ти си издънка на Зевса,
тъй като много по-слаб си от тези прочути герои,

Зевсови рожби рождени, велики сред древните хора.

Казват, че точно такъв е създаден героят Херакъл,

моят юначен родител със лъвско сърце във гърдите,

който тука бе дошъл за конете на Лаомедонта
само с шест кораба вити и малко отбрани войници.

Той разруши Илион и остави площадите пусти.

Твойто сърце е плашливо, войската ти вече загива.

Мисля, че няма да бъдеш със нищо полезен на Троя.

Даже и храбър да беше, от Ликия помощ не носиш.
Скоро от мен повален, ти ще стигнеш вратите на Хадес.“

Цар Сарпедон, предводител ликийски, така му отвърна:

„Твоят баща, Тлеполеме, съсипа свещената Троя,

но заради лудостта на прочутия Лаомедонта,

който с обидни слова благодетеля силно засегна,
че му не даде конете – за тях бе пристигнал баща ти.

Казвам: сега ще настъпи смъртта ти и черната гибел.

Тежко ударен от моето копие, ти ще загинеш,

слава на мен ще дадеш, а душата си долу – на Хадес.“

Рече така Сарпедон; Тлеполем вече копие вдигна.
В миг от ръцете им литнаха техните копия дълги.

Цар Сарпедон го улучи в средата на бялата шия

и острието, донасящо болка, премина през нея.

Черната нощ непрогледна покри му очите веднага.

А Тлеполем нарани Сарпедона в бедрото отляво
и острието стремглаво проникна дълбоко навътре,

стигна костта му; бащата запази сина си от гибел.

Верни другари изнесоха цар Сарпедона от боя,

ала го мъчеше много забитото копие дълго;

никой не бе се досетил и нито помислил бе даже
да го изтръгне с ръка от бедрото, та той да се движи,

тъй като бързаха: толкова много те бяха заети.

А Тлеполема изнесоха медноколенни ахейци.

Щом го видя Одисей богоравен, герой хитроумен,

с дух издръжлив, със сърце благородно, в тревога изпадна.
Той се размисли тогава във свойта душа наболяла:

първо дали да преследва сина на Кронида всесилен,

или живота да вземе на много съюзни ликийци.

Още съдбата не беше решила за цар Одисея

сам да убие със копие мощния син на Кронида,
а мисълта му Атина насочи към други ликийци.

Там той Керана, Аластора, Хромия в боя изтреби,

Халия и Ноемона, Алкандра и с тях Пританиса.

Още мнозина ликийци сега Одисей би погубил,

ако не бе го видял шлемовеецът, славният Хектор.
Целият в мед засияла облечен, излезе пред строя,

всявайки страх у данайците. Щом като стигна наблизо,

цар Сарпедон се зарадва и жални слова му продума:

„Сине Приамов, не давай да стана аз плячка данайска!

Ти защити ме! И нека във вашия град ме напусне
моят живот кратковечен, понеже разбирам, че няма

вече да ида във къщи и в моята свидна родина,

за да зарадвам жена си любима, сина си невръстен.“

Каза така. Шлемовеецът Хектор му нищо не рече,

ала премина край него с желание страшно веднага
сам да прогони ахейците, много от тях да избие.

Сложиха верни другари герой Сарпедона божествен

скритом под чудния дъб на егидодържителя Зевса.

Дългото копие дръпна навън от бедрото на царя

смелият, силен Пелагон – другар неразделен му беше.
Свяст Сарпедон бе изгубил и мрак му забули очите.

Скоро задиша отново и свежият лъх на Борея

вдъхна живот във гръдта, пресекливо и тежко пъхтяща.

Ала аргийци пред Арес и пред меднобронния Хектор

нито избягаха в стана при своите кораби вити,
нито нападаха в боя, но бавно отстъпваха вече,

щом като бяха узнали, че Арес е между троянци.

Хектор, синът на Приама, и в бой ненаситният Арес

първи кого ли убиха, кого ли последен от всички?

Богоподобният Тевтрант, конеукротителя Орест,
копиебореца Трех етолиец и цар Еномая,

Хелен, потомък Енопов, Оресбий с блестящия пояс,

който живееше в Хила, отдаден на свойте имоти

чак до Кефиското езеро; заедно с него и други

там беотийци живееха сред плодорни полета.
Щом белоръката Хера съгледа и двамата дружно

да разгромяват жестоко аргийците в жарката битка,

тутакси думи крилати продума на мъдра Атина:

„Горко ни, дъще безстрашна на егидодържеца Зевса!

Двете напразно ний дадохме дума на цар Менелая,
щом укрепената Троя събори, назад да отплува,

ако оставим убиеца Арес така да беснее.

Нека сега си припомним за нашата мощна защита.“

Тъй каза. И совоока богиня Атина послуша

Хера, богиня почтена и щерка на славния Кронос,
тръгна веднага да впрегне конете с начелници златни.

Хеба тогава постави в желязната ос колеснична

медните две колела, дето имаха спици по осем.

Техните наплати бяха от злато, нетленни. Отгоре

медните шини прилягаха плътно – за чудо и приказ!
Сребърни бяха главините – те на оста се въртяха;

с ремъци златни и сребърни капрата бе закрепена,

имаше също и двойни перила, умело извити.

Сребърен процепът беше. На края привърза за него

златен и хубав ярем: позлатените ремъци сложи.
Хера запрегна в ярема конете си вихреноноги:

силно жадуваше яростна битка и викове бойни.

В същото време Атина, любимата щерка на Зевса,

бързо в двореца си бащин съблече ефирния пеплос,

пъстър, искрящ, който беше сама изтъкала изкусно;
сложи си здравата броня на облакосбореца Зевса,

въоръжи се с доспехите за многосълзната битка.

На раменете си метна умело ресниста егида;

както венец се извива украсата около нея:

там се откройват и Бягство, и Разпра, и Храброст, и Сила,
и на Горгона главата, чудовище зло и опасно,

грозно страшилище, чудо на егидодържеца Зевса.

Сложи си шлема със двете качулки и четири върха,

който бе златен и бе украсен със бойци на сто града.

Тя в колесницата светла се метна и взе си в ръката
копие яко, голямо, с което избива мъжете,

щом им се сърди богинята, имаща татко всесилен.

Хера веднага припряно конете си шибна с камшика.

Крепките порти небесни сами се разтвориха шумно.

Хорите пазят усърдно вратите, Олимп и небето,
за да разстилат вред облаци гъсти или да ги сбират.

Двете през портите вкараха свойте коне вихрогонни.

Зевса намериха седнал далече от всички безсмъртни

връз най-високия връх на Олимп многовръх, недостъпен.

Там си конете запря белоръката Хера богиня,
Зевса Кронид всемогъщ заразпитва така и продума:

„Зевсе, за тези злодейства защо се не сърдиш на Арес?

Колко прочути войски на ахейците Арес погуби

несправедливо и злобно? Аз страдам, а твърде спокойни

вече се радват и бог Аполон сребролък, и Киприда,
след като пратиха този безумец, що правда не знае.

Татко наш Зевсе, дали ще се сърдиш на мен, ако с удар

Ареса срамно накажа и после прогоня от боя?“

Облакосборецът Зевс отговори със думи такива:

„хайде прати срещу него Атина, даряваща плячка:
има тя навик да хвърля на Арес страдания тежки.“

Тъй каза, а белоръката Хера веднага послуша,

с бича подкара конете и радостни те полетяха

между земята огромна и звездния свод на небето.

Колкото може човек да обхване пространство със поглед,
седнал на ‘огледен връх, винотъмно море съзерцаващ,

толкова с цвилене скачат конете на двете богини.

Щом като стигнаха Троя и двете реки бързотечни,

где Симоент и Скамандър водите си бистри събират,

там белоръката Хера веднага запря си конете.
Щом ги разпрегна, наоколо пръсна мъгла непрогледна.

Бог Симоент им изпрати обилно божествена паша.

Двете богини поеха, превърнати в гълъби плахи,

страстно желаейки още да бранят мъжете аргийци.

Стигнаха място, където мнозина герои стояха,
всички събрани край цар Диомеда конеукротител,

твърде подобни на лъвове хищни, за кръв настървени,

или на диви глигани, мощта на които е страшна.

Там белоръката Хера застана и гръмко извика,

уподобена на силния Стентор, герой медногърлен,
който надвикваше сам петдесет гласовити герои:

„Срамно! Аргийци страхливци, по външност сте само достойни!

Докато идваше тука във боя Ахил богоравен,

нивга троянци не виждахме вън от Дарданските порти.

Всяваше ужас у всички със своето копие тежко,
ала сега се сражават във стана, далече от Троя.“

Тъй каза. Сила и храброст събуди у всеки ахеец.

А светлоока Атина потърси сина на Тидея

и го откри досами колесницата и до конете,

раната да си разхлажда, която му Пандар нанесе.
Пот го измъчваше чак под широкия ремък на щита.

Страдаше върло героят, ръката го люто болеше,

щом като вдигнеше ремъка, черната кръв да избърше.

Пипна ярема Атина Палада и викна високо:

„Колко ти малко приличаш на татко си, вожда Тидея!
Скромен и дребен на ръст бе Тидей, но войник бе отличен,

даже когато и аз му не давах да влиза във боя,

славата в битки да гони, тогава самичък ахейски

пратеник в Тива отиде при много и знатни кадмейци.

Аз му поръчах да седне спокойно на пир във двореца.
Както по-рано, в сърцето си имаше смелост безмерна,

викаше млади кадмейци на бой, побеждаваше вредом;

толкова явна помощница бях за Тидея Ойнеев.

Също на тебе помагам и твърде усърдно те пазя,

най-благосклонно те карам с троянците да се сражаваш.
Или голяма умора сковала е твоето тяло,

или пък страх малодушен сега те всецяло владее.

Ти не си син на Тидея, юначен потомък Ойнеев.“

Мощният син на Тидея така на Атина отвърна:

„Дъще на Зевса всесилен, богиньо, добре те познавам!
Аз ще ти кажа сърдечно и няма да крия от тебе.

Нито ме страх малодушен владее, ни даже умора,

ала аз помня съветите мъдри, които ми даде.

Ти забрани да се бия със други безсмъртни, обаче

влезе ли в бой дъщерята на Зевс Афродита, поръча
да я пронижа без милост със моето копие остро.

И затова аз отстъпих самичък и заповед дадох

всички аргийци да дойдат със мене на същото място.

Виждам, че Арес сега ръководи напълно борбата.“

А совоока Атина Палада така отговори:
„Сине Тидеев, герой Диомеде, от мене обичан!

Нямай страх нито от Арес, ни даже от други безсмъртни!

Толкова явна помощница днес ще ти бъда във боя.

Хайде нападай ти Арес с конете си еднокопитни,

удряй отблизо и без да се плашиш от буйния Арес,
този безумец, във злото изкусен, с дела вероломен!

Той обещание даде недавна на мене и Хера,

че ще се бие с троянци и сам ще подкрепя аргийци,

ала забрави това и сега подпомогна троянци.“

Тъй каза. Дръпна с ръката си Стенел и после го блъсна
от колесницата долу; покорно той скочи веднага.

Жадна за битки, Атина се качи до цар Диомеда.

От тежината заскърца пронизно оста на колата:

страшна богиня и воин отличен тя возеше в боя.

Грабна Атина Палада юздите и бича му гъвкав,
бързо нападна бог Арес с конете му еднокопитни.

Сваляше богът тогава доспехите на Перифанта,

славния син на Охезий, най-храбрия от етолийци.

В кърви опръскан, бог Арес му смъкваше всички доспехи.

Шлема на Хадес си сложи Атина, та скрита да бъде.
Щом като Арес, убиец на смъртни, съзря Диомеда,

той Перифанта огромен остави прострян на земята,

гдето го беше убил и лишил от живота му свиден,

па се насочи против Диомеда конеукротител.

Щом наближиха до сблъсък, един срещу друг устремени,
първо бог Арес запрати над конски юзди и яреми

своето копие медно, живота му с ярост да вземе.

Хубавоока богиня Атина с десница го сграбчи,

блъсна го сред колелата да мине отдолу безвредно.

Втори нападна със копие цар Диомед гръмогласен.
А пък Атина Палада насочи медта му направо

във слабините на Арес, където бе с пояс препасан.

Там го улучи и дивната кожа на бога разкъса,

дръпна си острото копие; Арес извика от болка,

както войска деветхилядна и десетхилядна вика,
щом като вече започне страхотната битка на Арес.

Ужас обхвана и всички ахейци, и всички троянци:

тъй проглушително викна на бой ненаситният Арес.

Както задава се мрак непрогледен от облаци черни,

щом като бурният вятър задуха при лятната жега,
толкова страшен се стори бог Арес на цар Диомеда,

в облаци гъсти нагоре поел към небето широко.

Бързо пристигна в Олимп недостъпен с дворци на безсмъртни,

седна до Зевса Кронида със мъка голяма в душата

и му показа кръвта си безсмъртна, която течеше.
Стенейки богът печално, крилати му думи продума:

„Татко наш Зевсе, за тези злодейства защо се не сърдиш?

Винаги ние, безсмъртните, тежки беди сме търпели,

само по лична подбуда щом правим услуги на смъртни.

Всички се сърдим на тебе – роди дъщеря неразумна,
гибелна щерка, която дела най-престъпни замисля.

Всички блажени безсмъртни, които Олимп обитават,

с теб са напълно съгласни и всеки от нас е послушен,

само Атина Палада с уста и ръка не наказваш,

ала й всичко прощаваш, понеже създаде я дръзка.
Тя и сега Диомеда, надменния син на Тидея,

прати на своя глава да беснее против боговете.

Първо рани Афродита във нейната прелестна китка,

после, подобен на демон, и мене самия нападна.

Мен ме спасиха нозете ми бързи, че инак отдавна
мъките щях да понасям сред грозните купища мъртви

или щях жив и безсилен да страдам от удари медни.“

Облакосборецът Зевс го погледна сърдито и рече:

„Бог вероломен, недей да ми плачеш, приседнал до мене!

Тебе аз мразя най-силно между боговете безсмъртни.
Винаги много обичаш ти спорове, разпри и битки.

Имаш характера опак и мъчен на майка си Хера,

тая, която със моите думи едвам укротявам.

Смятам, че толкова страдаш по нейна вина и съвети.

Дълго от болки да патиш не мога все пак да понасям.
Мой си потомък и твоята майка роди те от мене.

Ако друг някой безсмъртен те беше създал тъй омразен,

щеше отдавна да бъдеш по-долу от всички титани.“

Тъй каза и заповяда Пеан да го сръчно лекува.

Вещо Пеан му положи лекарства, премахващи болки,
раната той изцери му, понеже безсмъртен е Арес.

Както гъст сок от смокиня, във бялото мляко изсипан,

млечната течност сгъстява и бързо тя сирене става,

също тъй бързо Пеан излекува жестокия Арес.

Хеба сама го изкъпа, облече го в хубави дрехи.
Своята слава съзнаващ, приседна той близо до Зевса.

Хера аргийка и в битки помощница дръзка Атина

пак се завърнаха горе в двореца на Зевс гръмовержец,

Арес, убиец на смъртни, възпрели от мъжеубийства.

 

ШЕСТА ПЕСЕН

СРЕЩА НА ХЕКТОР И АНДРОМАХА

В страшната битка останаха само троянци с ахейци.

Бой непрестанно кипеше навред из полето обширно,

копия медни летяха поройно едно срещу друго

там между двете пенливи реки Симоент и Скамандър.

Пръв между всички Аякс Теламонов, защита ахейска,
строя троянски разкъса, на своите вдъхна надежда,

тъй като мъртъв простря най-юначния между тракийци,

родния Евсоров син, Акаманта огромен и мощен.

Първо удари високо във гъстата грива на шлема,

после заби във челото му своето копие медно.
Вътре в костта то проникна и мрак му забули очите.

А Диомед гръмогласен прониза Аксила Тевтрантов,

който в доволство живя във добре изградена Арисба,

много честит, и богат, и обичан от смъртните хора:

всички приемаше с радост в дома си, издигнат край пътя;
никой обаче от тях пред лицето на грозната гибел

в помощ не му се притече. А вожд Диомед го погуби

заедно с верния негов приятел Калесий, подкарал

в боя конете: потънаха двамата дружно в земята.

В лютия бой Евриал умъртви пък Офелтий и Дресос.
А след това се отправи към Езеп и Педас, известни

рожби на Буколиона и нимфата Абарбарея.

Син беше Буколион на прочутия Лаомедонта,

най-стар по възраст във къщи, но син извънбрачен по майка.

Буколион край стадата си легна в любов със наяда,
нимфа, която зачена и после роди му близнаци.

А Евриал им сломи храбростта и телата красиви,

после самичък им смъкна доспехите от раменете.

Смелият в бой Полипет пък лиши от живот Астиала.

С копие медно срази Одисей перкосиеца Пидит.
Славният Тевкър уби богоравния Аретаона,

сам Антилох пък прониза със своето копие Аблер,

мощният цар Агамемнон изпрати при Хадес Елата,

който живееше близо до Сатниоент бързотечен

в стръмния Педас; а Леит погуби при бягство Филака,
сам Еврипил тесалийски свали безпощадно Мелавтий.

Цар Менелай гръмогласен тогава жив хвана Адраста;

двата му коня, подплашени, тичаха диво в полето,

в храст тамарисков се блъснаха, счупиха здравия процеп

на колесницата вита; сами се засилиха после
право към Троя, нагдето и други коне полетяха.

От колесницата падна Адраст във прахта на земята

край колелата наблизо. При него веднага дотича

силният цар Менелай, дългосенното копие вдигнал.

Хвана Адраст коленете му, почна така да го моли:
„Ти пощади ми живота, Атриде, и откуп ще вземеш!

Много съкровища има в дома на баща ми имотен:

имаме злато, и мед, и изкусно ковано желязо.

Татко ми ще ти изпрати награда и откуп несметен,

ако узнае, че жив съм при вашите кораби в стана.“
Рече на цар Менелая, склони му сърцето в гърдите.

Царят бе вече готов да го връчи на своя служител,

за да го в плен отведе при ахейските кораби бързи,

но Агамемнон се втурна при него и с укор му каза:

„Цар Менелай мекушав! Ти защо съжаляваш мъжете?
В твоята къща троянците сториха хубаво дело!

Никой троянец дано не отбегне жестоката гибел

днес от ръцете ни тежки. Дано и детето, което

майката носи във свойта утроба, смъртта не избегне!

Всички във Троя дано да погинат без гроб и без слава!“
Каза героят така и сърцето на брат си предума

с вярното слово. Атрид със десница отблъсна Адраста.

Мощният цар Агамемнон без жал го рани във корема.

Падна Адраст на земята: тогава синът на Атрея

стъпи със крак на гръдта му, забитото копие дръпна.
Конникът Нестор подтикна аргийците, викайки гръмко:

„Мили другари, данайски герои, слуги на бог Арес!

Никой сега, изостанал назад, да не бърза за плячка,

за да откара във стана най-много отмъкнати вещи.

Нека избиваме днеска мъжете, а после свободно
вий ще ограбвате вражите трупове тука в полето.“

Тъй рече. Сила и смелост възбуди у всеки ахеец.

Щяха тогава троянци, надвити от храбри ахейци,

поради своята слабост в града да избягат отново,

ако не беше продумал на Хектора и на Енея
Хелен, синът на Приама, отличният птицегадател:

„Вие, Енее и Хекторе, имате повече грижи

както от всички троянци, така и от всички ликийци,

тъй като двама сте винаги първи във бой и в съвети.

Тук застанете и спрете войските пред нашите порти,
с бягане да не попаднат в ръцете на свойте съпруги,

повод да станат за радост и възгласи сред враговете.

Ала когато подбудите всичките наши фаланги,

ние, оставайки тука, ще влезем във битка с данайци,

нищо, че страдаме много: заставя ни нужда съдбовна.
Хекторе, ти пък изтичай към Троя, кажи на Хекуба,

нашата майка любима, да свика почтени троянки

в градската крепост във храма на хубавоока Атина;

с ключ да отвори вратата на своята къща, да вземе

пеплоса, който тя смята най-хубав, най-дълъг в двореца,
който самата най-много от всички одежди обича,

него да сложи върху коленете на мъдра Атина,

да обещае за жертва във храма дванадесет крави,

едногодишни, невпрягани, ако пожали Палада

нашата крепост, жените троянки, децата невръстни,
ако отблъсне от Троя свещена сина на Тидея,

дивия копиеборец, виновник за срамното бягство.

Казвам открито, че той е най-силен от всички ахейци.

Тъй се не плашихме ний от Ахила, водач на мъжете,

а пък разказват, че той е роден от безсмъртна богиня.
Страшно беснее Тидид и подобен по храброст той няма.“

Тъй каза Хелен. И Хектор послуша съвета на брат си.

В миг на земята с доспехите от колесницата скочи.

Махайки копия остри, обхождайки вредом войските,

той ги зовеше на бой и разпалваше яростна битка.
Те се обърнаха право с лице към редиците вражи.

Мигом аргийци от боя отстъпиха, спряха клането.

Сметнаха, че е пристигнал безсмъртен от звездни простори,

за да закриля троянци, които така връхлетяха.

Хектор високо извика с такива слова на троянци:
„Великодушни троянци и славни съюзници наши!

Хайде бъдете мъже и спомнете си бурната сила,

докато ида във Троя и кажа на нашите старци,

мъдри в съвети, а също на нашите верни съпруги

те боговете да молят и да обрекат хекатомба.“
Рече така шлемовеецът Хектор Приамов и тръгна.

В шията и във нозете го удряше черната кожа,

дето обшиваше края на щита му дълъг, изпъкнал.

Главк, на Хиполох синът, и безстрашният син на Тидея,

жадни за битки, се втурнаха с устрем сред двете редици.
Щом наближиха до сблъсък, един срещу друг устремени,

пръв Диомед гръмогласен продума на Главк благороден:

„Кой си ти толкова храбър, герою, сред смъртните хора?

Още не съм те съзирал във боя, прославящ мъжете;

всички троянци сега ти надмина със своята дързост,
щом дългосенното копие мое посмя да дочакаш.

Рожби на клети бащи срещу моята сила излизат.

Ако си някой безсмъртен, дошъл от небето високо,

никога аз не бих влязъл във бой с боговете небесни.

Дълъг не беше животът на царя Ликурга Дриантов,
който безумно се впусна във спор с боговете небесни.

Някога той бе разгонил кърмачките на Диониса

в Ниса свещена. Те всички захвърлиха своите тирси

върху земята, преследвани с бич от Ликурга убиец.

Бог Дионис се изплаши и в морските бездни се гмурна,
гдето го скри разтреперан Тетида във своите скути:

толкова страх го обхвана от силния вик на героя.

Всичко това разгневи боговете, живеещи леко.

Сам всемогъщият Зевс ослепи без пощада Ликурга,

който наскоро умря, ненавиждан от всички безсмъртни.
Аз не желая да влизам във спор с боговете блажени.

Щом си ти някой от смъртните, хранен с плода на земята,

близо ела да намериш без бавене своята гибел.“

Светлият син на Хиполох отвърна на цар Диомеда:

„сине юначен Тидеев, защо за рода ми разпитваш?
Смъртните хора приличат съвсем на листата в гората:

вятърът сваля едни на земята, а други напролет

свежи покарват, когато гората отново напъпва.

Хората също: едни тук се раждат, а други умират.

Искаш ли нашия род ти добре да познаеш, изслушай
всичко, което мнозина от хората знаят отдавна:

има в прочута с коне Арголида град с име Ефира,

гдето живя и Сизиф, най-лукав между всичките хора,

син на Еола, а сам бе баща на известния Главка;

тоя пък Главк бе родител на Белерофонт непорочен,
щедро дарен от безсмъртните с хубост и сила мечтана;

Прет бе замислил за него в душата си дело коварно:

той го изгони от своята област, че беше по-властен.

Зевс подчинил бе под скиптъра Претов и Белерофонта.

Ала Антея, жената на Прета, копнееше лудо
в тайна любов да се свърже със Белерофонта юначен,

но не успя да предума младежа разумен и скромен.

Наклевети го тогава пред Прета, съпруга си царствен:

„Белерофонта убий или сам да загинеш ти, Прете,

тъй като силом поиска в любов да се свърже той с мене.“
Каза това. И нечувана ярост обхвана цар Прета.

Все пак той имаше страх и не смееше да го погуби,

но го изпрати във Ликия, даде му гибелни знаци.

Прет вписа в табличка сгъната ред смъртоносни заръки:

щом я покаже на тъста му, сам да погине от него
Белерофонт. Той потегли за Ликия с божия помощ.

Благополучно пристигна до Ксант бързотечен ликийски.

Царят на плодната Ликия твърде любезно го срещна:

девет го дена гощава със девет заклани говеда.

Ала когато изгря и десета Зора розопръста,
царят попита младежа и знака поиска да види,

който му носи от Прета, от зетя далечен и верен.

Щом като царят получи прокобните знаци на зет си,

Белерофонта изпрати да смаже химерата грозна,

от боговете родена, а не от преходните хора:
с лъвска глава, със опашка на дракон, с туловище козе,

яростно бълваща струя голяма от огън разпален.

Белерофонт я срази, упован на поличба небесна.

После в сражение влезе с прочутото племе солими:

смяташе тази си битка най-тежка от битките с хора.
В третия подвиг изби амазонките мъжеподобни.

Друго коварство понесе, когато се връщаше в къщи:

царят избра от обширната Ликия храбри младежи

и ги постави в засада, но никой дома се не върна –

Белерофонт благороден безмилостно всички погуби.
Вече узнал, че е храбър потомък от род на безсмъртни,

царят го там задържа, задоми го за своята щерка,

даде му той половина от царската почит и слава,

а и ликийци го щедро дариха с земя плодородна,

чудна земя за градини и ниви, които да сее.
Рожби три беше родила жената на Белерофонта:

първо Исандър, Хиполох, след туй Лаодамия щерка.

Зевс промислител преспа с Лаодамия, дивна девица.

Тя му роди меднобронния син Сарпедон богоравен.

Щом боговете безсмъртни намразиха Белерофонта,
той се заскита самотен и блед по полето Алейско,

глождейки свойта душа, надалеч от следите на хора.

Син му Исандър погина от Арес, на бой ненаситен,

в дните, когато воюва с прочутото племе солими.

А златоюздата, зла Артемида уби дъщеря му.
Моят баща е Хиполох, за негов син аз се признавам.

Сам ме изпрати във Троя и много поръки ми даде:

винаги пръв да съм в боя и другите да надминавам,

да не посрамя рода на дедите, които безспорно

бяха най-храбри в обширната Ликия и във Ефира.
Ето рода и кръвта ми, с които се хваля пред тебе.“

Тъй каза Главк. Диомед гръмогласен се много зарадва.

Своето копие остро заби във пръстта плодородна,

меденосладки слова заговори на вожда народен:

„Истина! Ти си ми верен другар по наследство от дядо!
Царят Ойней бе приел благородния Белерофонта

гост във двореца си древен, гощава го двадесет дена.

Те си раздадоха щедро подаръци много красиви:

дядо Ойней го дари гостолюбно със пояс от пурпур,

Белерофонт му поднесе изваяна чаша от злато.
Чашата в къщи оставих, когато потеглих за Троя.

Царя Тидея не помня, понеже ме малък остави

в дните, когато погина войската ахейска пред Тива.

И затова ще ти бъда любезен хазаин във Аргос,

ти пък – на мене във Ликия, дойда ли нявга при тебе.
Нека взаимно отбягваме нашите копия тука:

много троянци и славни съюзници има за мене,

за да повалям, когото настигна, изпратен от бога.

Много ахейци остават за тебе; убивай на воля!

Нека сега си сменим лъчезарните наши доспехи,
всеки да знае, че ний сме другари по старо наследство.“

Казаха двамата, слязоха от колесниците бойни,

взеха ръцете си, клетви за вярност си дадоха дружно.

Зевс олимпийски лиши предводителя Главк от разсъдък,

тъй че смени той със цар Диомеда доспехи от злато
с медни доспехи и даде сто вола отбрани за девет.

Щом като Хектор дойде при дъба и при Скейските порти,

вкупом се сбраха край него троянски съпруги и щерки,

за да го питат за рожби и братя, съпрузи и близки.

Той заповяда на всички поред боговете да молят:
мъки горчиви надвисваха вече над много троянки.

Сам след това се завърна в прекрасния дом на Приама,

който бе вредом известен с блестящите стаи с колони;

там петдесет се намираха спални от мрамор изгладен,

всичките бяха във близко съседство, изкусно строени:
спяха във тях синовете на царя със свойте съпруги;

точно отсреща и вътре в двореца за царските щерки

имаше спални дванадесет, също сградени от мрамор,

всичките бяха във близко съседство, изкусно строени:

царските зетьове спяха във тях със законни съпруги.
Хектора вътре посрещна добрата му майка Хекуба

със Лаодика, най-първа по хубост от нейните щерки.

Тя за ръката го хвана и думи такива му каза:

„Чедо, защо изостави борбата и тука пристигна?

Сигур ви много терзаят омразните рожби ахейски,
битка повели пред Троя, а тебе сърцето те тласка

тука да дойдеш и Зевс да помолиш от градската крепост.

Чакай да ти донеса от пресладкото медено вино,

за да възлееш на татко ни Зевса и други безсмъртни,

после самичък ти полза ще имаш, щом пиеш от него.
Виното връща голямата смелост на морния воин,

както си ти изнурен, защищавайки своите близки.“

А шлемовеецът, славният Хектор, така й отвърна:

„Майко почтена, недей да донасяш приятното вино,

слаб да не стана и сам да забравя и храброст, и сила.
Страх ме е вино да лея за Зевс със ръце неумити,

нито е редно изобщо, изцапан със прах и със кърви,

помощ да моля усърдно от облакосбореца Зевса.

В храма иди на Атина Палада, даряваща плячка,

свикай почтени троянки, откарай и жертви уханни;
пеплоса, който ти смяташ най-хубав, най-дълъг в двореца,

който самата най-много от всички одежди обичаш,

него върху колената на мъдра Атина да сложиш.

Ти обещай й за жертва във храма дванадесет крави,

едногодишни, невпрягани, ако пожали Палада
нашата крепост, жените троянки, децата невръстни,

ако отблъсне от Троя свещена сина на Тидея,

дивия копиеборец, виновник за срамното бягство.

В храма иди на Атина Палада, даряваща плячка.

Аз ще потърся и Парис, на бой ще го викам да тръгне,
ако поиска да чуе. Дано го погълне земята!

Париса Зевс олимпийски отгледа за мъка голяма,

мъка за Троя, за царя Приама, за царските рожби.

Ако го видя потънал в подземното царство на Хадес,

вярвам, че мойто сърце ще забрави горчивата болка.“
Тъй каза. Влезе Хекуба в двореца, слугините свика,

тръгнаха те из града да събират почтени троянки.

В същото време Хекуба отиде в уханната стая,

гдето си пазеше пъстрите пеплоси; тях ги тъкаха

сръчни сидонки, които сам Парис божествен докара
в същото време, когато преплува морето обширно

и благородна Елена по този път в Троя доведе.

Измежду тях си хареса Хекуба за дар на Атина

най-голям пеплос, най-хубав, със шарки втъкани по него;

както звезда той блестеше и беше поставен най-долу.
Тръгна със него Хекуба, от знатни жени придружена.

Щом приближиха в акропола храма висок на Атина,

ширно отвори там дверите хубавобуза Теана,

щерка Кисеева, вярна съпруга на цар Антенора.

Нея троянци избраха за жрица на мъдра Атина.
Плачейки всички, издигнаха свойте ръце към Атина.

Хубавобуза Теана получи красивия пеплос,

сложи го на коленете на къдравокоса Атина,

гласно започна да моли така дъщерята на Зевса:

„Градозащитнице, мощна богиньо, почтена Атино!
Медното копие на Диомеда счупи незабавно!

Нека да падне той ничком наблизо до Скейските порти,

за да получиш веднага във храма дванадесет крави,

едногодишни, невпрягани, ако пожалиш, Атино,

нашата крепост, жените троянки, децата невръстни.“
Тъй се помоли Теана, обаче Атина отказа.

Всички така се помолиха на дъщерята на Зевса.

Хектор, синът на Приама, пристигна в двореца на Парис,

Парис го беше издигнал самичък с мъжете зидари,

майстори твърде известни на времето в плодната Троя.
Те му направиха вещо двореца със двор и със спалня

горе в акропола, близо до царя Приама и Хектор.

Хектор божествен в двореца му влезе със копие дълго

до единадесет лакти, а медният връх му блестеше,

плътно затегнат за здравата дръжка със пръстен от злато.
В женската стая завари той Парис сред чудни доспехи:

пробваше щитове, ризници, лъкове силно извити.

Там и Елена аргийка седеше със свойте слугини:

работи дивни поръчваше на дългополи робини.

Хектор щом брат си съгледа, обидни му думи продума:
„Клетнико! Време намери да трупаш в душата си ярост!

Гинат войските безспирно край Троя и стръмната крепост.

Заради теб се разпали жестокият бой край града ни.

Трябваше сам да се бориш и всички край тебе да мъмриш,

щом ги съгледаш да бягат страхливо от тъжната битка!
Тръгвай! Дано да не пламне градът ни от вражески огън!“

Богоподобният цар Александър така му отвърна:

„Хекторе, ти ме похули със право и както заслужих.

Всичко сега ще ти кажа, а ти ме изслушай спокойно.

В спалнята не от омраза и гняв към троянци останах,
само желаех да бъда самичък със своята мъка.

Мойта съпруга със ласкави думи към бой ме подтиква.

Мен ми се струва сега, че това по-изгодно ще бъде:

често менява победата свойте герои любимци.

Хайде почакай ме тук да си сложа доспехите бойни,
или тръгни: ще побързам след тебе и сам ще те стигна.“

Тъй каза, а шлемовеецът Хектор му нищо не рече.

С ласкави думи тогава Елена на Хектор продума:

„Мили ми девере! Девер на кучка омразна, прокобна!

Трябваше в същото време, когато ме раждала мама,
буря свирепа да духне, във дън планина да ме скрие

или в дълбока, пенлива вълна на море многошумно,

да ме погълне водата, преди да се случат злините.

Щом боговете решиха такива беди да настъпят,

нежна съпруга да станех поне на герой благороден,
който да чувствува хулите хорски, обидните думи.

Днес малодушен е Парис, такъв ще остане и после,

вярвам обаче, че той ще получи за всичко отплата.

Девере, хайде сега ти ела и седни на креслото,

тъй като мъка ти гложде душата най-много от всички
заради мене безсрамната и за вината на Парис.

Зевс олимпийски на двама ни даде печалната участ,

за да сме после прославяни ние от бъдните хора.“

А шлемовеецът, светлият Хектор така й отвърна:

„Ти ме не карай, любезно Елено, да сядам: не мога.
Мойто сърце ме припира да браня неспирно троянци:

вече те много тъгуват, че аз се отлъчих от боя.

Ала подканяй ти Парис и нека той сам да побърза,

за да ме скоро настигне, догдето в града се намирам.

Аз у дома ще отида и своите близки ще видя:
моята мила съпруга и мойто невръстно момченце.

Никак не зная дали ще се върна отново от боя,

или с ръце на ахейци безсмъртните ще ме погубят.“

Каза така шлемовеецът Хектор Приамов и тръгна.

Бързо пристигна тогава във своя дворец многолюден,
но белоръка, добра Андромаха дома не намери.

Заедно с малката рожба и хубавопола слугиня

беше на кулата спряла, ридаейки, в сълзи обляна.

Щом не завари в двореца почтената своя съпруга,

Хектор застана на прага и тъй на прислугата рече:
„Хайде, служителки верни, веднага кажете ми точно,

где белоръка, добра Андромаха отиде от къщи –

пак ли при своите зълви и гиздавополи етърви

или във храма на мъдра Атина, където и други

хубавокъдри троянки смиляват богинята страшна?“
А икономката сръчна така отговори на Хектор:

„Хекторе, щом настояваш, сега ще ти кажа най-точно:

нито при своите зълви и гиздавополи етърви,

нито във храма на мъдра Атина отиде, където

хубавокъдри троянки смиляват богинята страшна,
но се отправи към градската кула, когато научи

колко троянците страдат, каква е ахейската сила.

Хукнала тя като луда, пристигна на градската крепост:

дойката с нея вървеше и носеше в скути детето.“

Тъй икономката каза, а Хектор изскочи от къщи.
Тръгна обратно по същите улици, гладко настлани.

Мина просторния град и пристигна до Скейските порти:

трябваше скоро през тях да излезе в полето широко.

Там Андромаха, жена му любима, притича към него.

Щерка богата тя беше на храбрия Еетиона,
който живееше дълго под Плак, планината гориста,

в Тива плакийска, царуващ над много мъже киликийци.

Бе дъщеря му съпруга на меднохитонния Хектор.

Тя го пресрещна, а с нея вървеше слугинята вярна,

носейки в свойте прегръдки невръстното, мъжко детенце,
чедо обично на Хектор, подобно на ярка звездица.

Хектор го с радост зовеше Скамандър, а всички троянци –

Астианакс, че единствен защитник на Троя бе Хектор.

Той се усмихна тогава, загледан безмълвно детето.

Близо до него се спря Андромаха, проливайки сълзи.
Тя за ръката го хвана и думи такива му рече:

„Хекторе клети! Погубва те твоята храброст. Не жалиш

свойто невръстно детенце, ни мене, злочестата майка;

скоро без теб ще остана, понеже ахейците дружно

скупчени теб ще нападнат и тъй ще ти грабнат живота.
По-добре щеше да бъде в земята и аз да потъна!

Няма да има за мене утеха, когато погинеш.

Мъки ме чакат, а нямам ни татко, ни майка почтена.

С копие тежко Ахил богоравен прониза баща ми,

високопортната Тива, цветущия град киликийски,
в пепел превърна и татка ми Еетиона погуби.

Ала не взе му доспехите – жал му обхвана душата.

Тялото сложи на клада ведно със доспехите пъстри

и му издигна могила, а горските нимфи прекрасни,

щерки на Зевса всесилен, сами посадиха дървета.
Имах аз братя седмина, родени в двореца ни бащин.

Всички в деня съдбоносен отидоха долу при Хадес:

всички уби безпощадно Ахил, бързоног и божествен,

между овце белорунни и тежкокопитни говеда.

Моята майка, царица на Плакската област гориста,
пленница тука докара, плячкосал и други богатства.

После я върна обратно, взел откуп несметен за нея,

но Артемида със лък я срази във двореца ни бащин.

Хекторе, ти си ми всичко; и татко, и майка почтена,

ти си ми брат и съпруг неразделен във възраст цветуща!
Хайде смили се сега, не напущай високата кула,

да не оставиш жена си вдовица, детето – сираче.

Хайде войската задръж при смокинята дива, където

Троя е най-уязвима, стената най-лесно достъпна.

Трижди я вече нападат най-дръзки и храбри ахейци
с двамата мощни Аякси и силния Идоменея,

с двамата братя Атриди и смелия син на Тидея.

Може би вещ прорицател умело насам ги насочва

или пък техният дух ги подтиква и тъй направлява.“

А шлемовеецът, славният Хектор тогава й каза:
„Мила съпруго, това и за мене е грижа голяма,

но ме е срам от троянци и от дългополи троянки,

ако избягам далече от битката като страхливец.

Мен ми не дава сърцето, понеже съм свикнал да бъда

винаги доблестен, пръв със троянци да влизам във боя,
за да печеля най-хубава слава за мене и татко.

Вече разбирам добре във сърцето си и във душата:

ден ще настане, когато свещената Троя ще падне,

заедно с нея Приам и народът на царя Приама.

Толкова мен ме не плаши троянската бъдеща мъка,
нито съдбата на майка Хекуба и царя Приама,

нито на моите братя, които, безбройни и храбри,

скоро ще бъдат свалени в прахта от мъжете враждебни,

колкото твоята участ, когато незнаен ахеец

плачеща ще те откара, отнел свободата ти скъпа.
В Аргос робиня ще бъдеш, платно ще тъчеш ти за друга,

от Месеида или Хиперея вода ще пренасяш

волю-неволю със болка; принуда над тебе ще тегне.

Всеки ще каже, когато те види проливаща сълзи:

„Ето жената на Хектора, който по храброст бе първи
от конеборци троянци, когато се биха при Троя.“

Някой така ще говори и мъката пак ще те сграбчи,

тъй като няма да имаш съпруг да ти робството снеме.

Мъртъв дано ме покрие надгробна могила в земята,

за да не чувам вика ти и твойта неволя не виждам!“
Рече блестящият Хектор, протегна ръце към сина си.

С плач се пригуши детето в гърдите на своята дойка,

силно смутено от външния вид на баща си обичан:

светлата, лъскава мед го уплаши и конската грива,

щом я видя да се вее страхотно отгоре на шлема.
Милият татко и нежната майка за миг се засмяха.

Снажният Хектор веднага свали от главата си шлема

и на земята го сложи, излъчващ сияние ярко.

После целуна любимото чедо, в ръце го подруса

и се обърна с молитва към Зевса и други безсмъртни:
„Зевсе и други безсмъртни! Дарете сина ми обичен,

както баща си да стане известен сред всички троянци,

тъй да е силен и храбър и Троя със мощ да владее!

Нека да казват за него, когато от битка се връща:

„Той и баща си по храброст надмина.“ След тежка победа
кървава плячка да носи и своята майка да радва.“

Рече и сложи детето в ръцете на свойта съпруга.

Тя се усмихна през сълзи, пое го на пазви уханни.

Хектор това забеляза и жал му обхвана душата,

нежно с ръка я погали и думи такива й каза:
„Свидна! Недей изтезава сърцето си с толкова горест!

Мимо съдбата не може човек да ме прати при Хадес.

Смятам, че никой от хората свойта съдба не избягва:

нито героят, ни слабият, щом е роден на земята.

Хайде върви си във къщи и своята работа гледай –
стана и хурката. Карай слугините сръчно да вършат

тяхната работа къщна. За битката грижа ще имат

всички герои във Троя, но най-много аз ще се грижа.“

Хектор тъй каза и шлема си с конската грива наложи.

А пък съпругата мила си тръгна безмълвно за в къщи,
често назад се обръщаше, леейки сълзи горещи.

Щом като стигна в двореца на мъжегубителя Хектор,

вътре завари тя много от свойте покорни слугини.

Плач и ридание мигом у тях Андромаха възбуди.

Дружно слугините в къщи оплакваха живия Хектор:
смятаха вече, че няма от боя дома да се върне,

няма гнева и ръцете на лютия враг да избегне.

Парис се дълго не бави във своята къща висока;

след като бе си облякъл прочутите медни доспехи,

тръгна през Троя със устрем, уверен в нозете си бързи.
Както жребец, във обора запиран на ясли, когато

скъса въжето и тичайки, тропа с копита в полето,

гордо препуска и често се къпе в реката пенлива,

все нависоко си вдига главата и грива развява

върху плещите си мощни, уверен във своята хубост,
живо краката го носят в желани лъки за конете:

също тъй Парис се спусна от стръмната крепост на Троя,

радостен, святкащ във свойте доспехи, подобен на слънце.

Леко нозете му бързи го носеха право през Троя.

Брата си Хектора стигна, когато напускаше вече
мястото, гдето се беше простил със жена си любима.

Пръв Александър божествен така заговори на Хектор:

„Мили ми брате! Забавих те много, а бързаш да тръгнеш.

Аз не пристигнах навреме, тъй както ти беше поръчал.“

А шлемовеецът Хектор отвърна веднага на Парис:
„Брате мой! Никой човек справедлив сред почтените хора

твоето дело военно не хули, понеже си храбър,

но доброволно ти сам се отпускаш, отбягваш делата.

Страда сърцето ми, чуя ли укор за теб от троянци,

че преголеми неволи понасят те заради тебе.
Хайде сега да вървим; за това ще говорим и после,

щом като Зевс ни даде да налеем свободни в двореца

вино в препълнени кратери за боговете всевечни,

като отблъснем от Троя ахейците медноколенни.“

 

СЕДМА ПЕСЕН

ЕДИНОБОРСТВО МЕЖДУ ХЕКТОР И АЯКС

ПОГРЕБВАНЕ НА МЪРТВИТЕ

Тъй каза светлият Хектор, излезе от портите с устрем.

Заедно с него вървеше и Парис. В душата си двама

искаха колкото може по-скоро борба да започнат.

Както на чакащи дълго и жадно моряци бог праща

вятър попътен, когато са морни да порят морето
с гладки весла натежали и техните мишци отпадат,

двамата тъй се явиха, очаквани с жад от троянци.

Там Александър погуби Менестия Ареитоев,

жител на Арна, потомък на славния в бой със криваци

Ареитой и на голямооката Филомедуза.
Хектор удари със своето копие Еионея

в нежната шия под медния шлем и отне му живота.

Главк пък, синът на Хиполох, водач на мъжете ликийски,

с копие в боя улучи във рамото вожд Ифиноя

Дексиев, както се качваше във колесницата бърза.
Падна героят в прахта със разслабено, стинещо тяло.

Щом совоока богиня Атина Палада ги зърна

как най-жестоко избиват аргийците в лютата битка,

вихром се спусна направо от стръмния връх олимпийски

в Троя свещена, но бог Аполон от Пергам я съгледа,
тръгна към нея, че искаше той за троянци победа.

Двамата скоро дойдоха при стария дъб във полето.

Пръв Аполон-покровител, потомък на Зевса, й рече:

„Дъще на Зевс гръмовержец, защо ти отново припряна

тука дойде от Олимп и защо духът ти е тревожен?
Мигар сега ще дадеш на данайците пълна победа?

Никак не жалиш горките троянци, които погиват.

Но ако ти ме послушаш, то много полезно ще бъде.

Нека прекъснем за днеска войната и всякаква битка.

По-късно пак ще воюват, догдето град Троя изчезне,
тъй като двете със Хера желаете твърде отдавна

целият град на Приама да бъде съсипан до камък.“

А светлоока богиня Атина така му отвърна:

„Далекострелецо, нека тъй бъде! Със същата мисъл

тука дойдох от Олимп сред троянци и всички ахейци.
Само кажи ми, ний как да прекъснем сечта на мъжете?“

Бог Аполон-покровител, потомък на Зевса, й каза:

„Нека разпалим опасната смелост на Хектор Приамов,

за да извика той виден ахеец във единоборство,

двама, един срещу друг, да излязат във яростна схватка.
Медноколенни ахейци, обидени, в миг ще подирят

някого, за да го втикнат във бой с богоравния Хектор.“

Тъй рече и совоока богиня Атина послуша.

Хелен, любимият син на Приама, разбра незабавно

плана, допаднал напълно на двамата силни безсмъртни.
Хелен отиде наблизо до Хектор и тъй му продума:

„Хекторе, сине Приамов, по разум подобен на Зевса!

Би ли сега ме послушал? Нали сме си братя рождени?

Нека да седнат троянците, също и всички ахейци.

Сам ти извикай най-храбрия между войските ахейски,
двама един срещу друг започнете безжалостна битка.

Още съдбата ти смърт не предсказва и няма да паднеш.

Чух аз това да говорят сами боговете безсмъртни.“

Каза, а Хектор се много зарадва от чутите думи.

Гордо излезе в средата със копие медно в десница,
взе да задържа редиците, всички се спряха веднага.

Цар Агамемнон накара бойците ахейски да седнат.

Бог Аполон сребролък и богиня Атина Палада,

уподобени на ястреби-хищници, кацнаха горе

върху високия дъб на егидодържителя Зевса,
гледайки с радост войските. Фалангите гъсти седяха,

страшни с наежени щитове, шлемове, копия остри.

Както Зефирът, внезапно задухал, надига неспирно

нови и нови вълни, та морето чернее от него,

тъй и войските нащрек се вълнуваха там сред полето.
Хектор Приамов на двете враждебни войски заговори:

„Чуйте ме вие, троянци и медноколенни ахейци!

Аз ще ви кажа, каквото ме кара духът ми в гърдите.

Нашите клетви високопрестолният Зевс не изпълни,

ала замисля да стори злини и на двата народа,
докато вие превземете Троя със яките кули

или загинете при мореходните кораби бързи.

Имате вие отлични герои сред всички ахейци;

този, когото сърцето подтиква със мен да се бие,

нека пред всички излезе за битка със Хектор божествен.
Тъй аз говоря и нека Кронид да ни бъде свидетел!

Ако ли мене погуби противникът с копие остро,

мойте доспехи да вземе и в лагера да ги отвози.

Моето тяло да върне обратно във Троя, да могат

да ме поставят на клада троянци със свойте съпруги.
Ако ли аз го убия и бог Аполон ме прослави,

аз ще му взема доспехите, сам ще ги в Троя откарам,

ще ги положа във храма на Феб Аполон далномерец,

а пък трупа ще пратя при кораби с навеси дивни,

за да го турят във гроб дългокосите смели ахейци,
да му издигнат могила покрай Хелеспонта обширен.

Някога някой от бъдните хора ще казва със почит,

плувайки там с многовеслени кораби близо в морето:

„Тази могила е гроб на ахеец, отдавна загинал;

светлият Хектор го нявга във единоборство погуби.“
Тъй ще говорят, а моята слава не ще се затрие.“

Рече така и останаха всички дълбоко смълчани.

Срамно им бе да откажат и страшно им бе да приемат.

Най-после цар Менелай се изправи и с укор им викна,

хулейки ядно и стенейки горко в сърцето си мъжко:
„Тежко за вас, самохвалци! Ахейки, но не и ахейци!

Вече позор за данайци от грозен по-грозен ще следва,

щом като никой от вас не излезе в двуборство със Хектор.

Нека да станете всички на пръст и вода незабавно,

тъй като тука седите страхливи, безславни и жалки.
Ето защо аз самичък ще сложа доспехите бойни,

а боговете безсмъртни владеят победния жребий.“

Тъй каза и си облече разкошните бойни доспехи.

Тук би настанал и краят на твоя живот, Менелае,

взет от ръцете на Хектор, понеже бе много по-силен,
ако не бяха те спрели със устрем царете ахейски,

също и широковластният цар Агамемнон Атреев,

който ти хвана ръката и думи такива издума:

„Брат Менелае, потомък на Зевса, постъпваш безумно!

Глупост не бива да правиш, смири си сърцето печално!
Гневен във бой не налитай с герой по-юначен от тебе,

с Хектора, син на Приама: от него и други треперят.

Даже Ахил се уплаши да влезе със него във битка,

дето мъжете прославя, а той е по-храбър от тебе.

Хайде сега си седни между твоите верни другари;
някой герой ще изпратят ахейци в двубоя със Хектор.

Колкото да е безстрашен и жаден за кървава схватка,

все пак той с радост, повярвай, коляно ще сгъне покорно,

ако борбата опасна и тежката сеч би избягнал.“

Тъй каза цар Агамемнон, склони Менелая божествен
с реч справедлива; и брат му съвета веднага послуша.

С радост слугите свалиха доспехите светли от него.

А сред аргийците стана цар Нестор и тъй заговори:

„Горко ни! Мъка голяма заплашва земята ахейска!

Старият вече Пелей конеборец би скръбно заплакал –
сред мирмидонците мъдър съветник и чуден оратор,

който ме питаше весел отдавна във своята къща,

сам да узнае рода и предците на всички аргийци.

Днес ако чуе, че тези ахейци се плашат от Хектор,

често би вдигал ръце боговете безсмъртни да моли,
за да потъне душата му в мрачното царство на Хадес.

Татко наш Зевсе, богиньо Атино и ти, Аполоне,

млад да бях както във дните покрай Каледон бързотечен,

гдето се пилосци биха и с копие славни аркадци

близо до Фейската крепост, край буйните струи на Ярдан!
Вожд на аркадците беше Еревталион богоравен,

върху плещите си метнал доспехите ярки на вожда

Ареитоя, когото наричаха криваконосец

както мъжете, така и жените, препасани дивно,

тъй като той се не биеше с лък, ни със копие дълго,
само с желязна тояга громеше редиците вражи.

Него погуби Ликург със измама, но не и със сила:

с тая тояга смъртта не отблъсна по тясна пътека.

Ловко Ликург изпревари и с копие в миг го прониза

точно в корема; и падна той възнак в прахта на земята.
Снел му доспехите, дадени нявга от медния Арес,

често самичък Ликург ги надяваше в битки сурови.

А пък след време, когато Ликург остаря у дома си,

той ги предаде на своя помощник Еревталиона,

който, облечен във тях, предизвикваше всички най-храбри.
Те се бояха, трепереха, нямаха смелост пред него.

Мойто безстрашно сърце ме подтикна да вляза в двубоя:

бях на години най-малък от всички събрани герои.

И се сражавах със него: Атина ми даде победа.

Тъй аз погубих героя най-едър и много по-силен:
падна грамаден и риташе буйно на разни посоки.

Ако отново млад стана и прежната сила добия,

то шлемовеецът Хектор ще срещне противник достоен.

Имате вий превъзходни бойци между всички ахейци,

ала днес никой не дръзна да влезе във битка със Хектор.“
Старецът тъй ги кореше и скочиха девет водачи.

Първо се вдигна юначният цар на мъже Агамемнон,

после – могъщият син на Тидей, Диомед гръмогласен,

станаха също Аякси, дарени със сила огромна,

Идоменей ги последва и с него другарят му предан,
смел Мерион, на убиеца бог Ениалий подобен.

Тръгна след тях Еврипил, Евемонов сияен потомък,

още Тоант Андремонов и цар Одисей богоравен.

Бяха напълно готови да влязат във битка със Хектор.

Нестор, геренският конник, тогава така им продума:
„Жребий хвърлете веднага и който ще бъде посочен,

той ще зарадва със подвизи медноколенни ахейци.

Сам ще се радва в душата си, ако отбегне щастливо

смъртната, грозна опасност и лютата сеч на войната.“

Тъй каза Нестор, мъжете пък жребии с белег снабдиха,
сетне ги сложиха в шлема на цар Агамемнон Атреев.

Всички се молеха, вдигнали свойте ръце към Кронида.

Всеки говореше тъй, към небето широко загледан:

„Зевсе, ти жребия дай на Аякса или Диомеда,

или на цар Агамемнон, владетел на златна Микена!“
Нестор, геренският конник, разклащаше шлема. Изскочи

жребият пръв на Аякса, когото желаеха всички.

И глашатай го понесе отдясно навред из войските.

Той го показа на всички най-знатни ахейски водачи.

Белега те не познаха, отхвърляше жребия всеки.
Щом глашатаят, обхождайки вредом, пристигна до този,

който със белег го пусна – героят Аякс Теламонов,

той си ръката протегна и Нестор му жребия даде.

Знака погледна, позна го, възторг му изпълни душата.

Хвърли го той на земята, до свойте нозе, па извика:
„Жребият мой е, ахейци! Сърцето в гръдта ми ликува,

тъй като смятам сега да надвия юначния Хектор.

Докато сам се обличам във моите бойни доспехи,

вие през всичкото време молете бог Зевса Кронида

тихо, на себе си, звук да не чуят троянци надменни,
или пък гласно, понеже от никого ний се не плашим.

Никой не ще ме прогони от боя със сила и хитрост,

колкото той и да иска, щом същото аз не желая:

толкова глупав не съм се родил в Саламин и пораснал.“

Тъй рече. Те се замолиха дружно на Зевса Кронида.
Всеки говореше тъй, към небето широко загледан:

„Татко наш Зевсе, царуващ на Ида, велик и преславен!

Дай на Аякс да спечели победа и слава блестяща!

Ако и Хектор обичаш и грижа за него ти имаш,

дай и на двамата сила и слава, напълно еднакви!“
Шепнеха тъй, а Аякс си надяваше мед светозарна.

Щом като всички доспехи облече на своето тяло,

тръгна тогава грамаден, подобен на страшния Арес,

който се впусна сред боя с мъжете, прочути смелчаци,

пращани да се сражават от Зевс с душегубна жестокост.
Тъй се надигна Аякс исполински, защита ахейска,

с лека усмивка на строго лице и със крачки големи

стъпваше бавно, размахвайки своето копие дълго.

Радост обхвана аргийци, когато видяха едряка,

трепет ужасен прониза телата на всички троянци.
Даже сърцето на Хектора трескаво почна да бие,

ала не можеше вече назад да се върне и скрие

между войските, понеже бе сам предизвикал двубоя.

Близо пристъпи Аякс със гигантския щит като кула,

щит седмокожен и меден, направен изкусно от Тихий,
майстор кожар най-прославен, отдавнашен жител на Хила,

който приготви му някога щита огромен със седем

кожени реда, а осмия меден отгоре настави.

С него пред свойте гърди Теламонов Аякс исполински

близо до Хектор застана и тъй самохвално му каза:
„Хекторе, ти ще узнаеш от нашето единоборство

тука какви храбреци се намират сред тези данайци

и без Ахила, разбиващ войските със лъвска сърцатост!

Той си почива покрай мореходните кораби вити,

люто разсърден на цар Агамемнон, водач на войските.
Ний сме мнозина герои, достойни със теб да се бием.

Хекторе, пръвт’и започвай двубоя и лютата схватка!“

А шлемовеецът, гордият Хектор така му отвърна:

„Богороден Аякс Теламонов, водач на войските!

Мен ти недей да изпитваш тъй, сякаш съм малко момченце
или девица, която не знае делата военни.

Имам аз опит във битки и кървави мъжеубийства.

Щита си кожен умея да движа наляво и дясно.

Аз се сражавам със него без отдих и смело пред всички.

Зная да влизам в метежния бой с колесниците бързи,
зная и жестоко да водя и бой ръкопашен отблизо,

ала с измама не искам да стрелям в такъв като тебе,

след като дълго съм дебнал: открито дано те улуча!“

Рече, замахна и в миг дългосенното копие хвърли.

Тежко удари Аякса във страшния щит седмокожен,
в медния пласт го умери, а той беше осмият в щита.

Острото копие мина шестте разпокъсани слоя,

в седмата кожа заседна. А втори Аякс богоравен

с яд дългосенното копие свое направо запрати.

Точно попадна във кръглия щит на прочутия Хектор,
крепкото копие с екот премина през щита му светъл

и през изкусно кованата броня проникна дълбоко;

то му раздра и хитона във долната част до корема.

Хектор чевръсто се сведе и черната гибел отбягна.

Двамата мигом измъкнаха своите копия дълги.
Те се нападнаха стръвно, подобно на лъвове хищни

или на диви глигани, със ярост и мощ несломима.

Хектор уцели му щита в средата със копие остро,

ала медта не прониза, върхът се преви и огъна.

После се спусна Аякс и замахна във щита на Хектор,
с копие щита проби и отблъсна героя нападащ.

Шията зле му засегна и рукнаха кърви възчерни.

Но шлемовеецът Хектор Приамов не спря да се бие,

малко отстъпи назад и с ръката яка подигна

камък огромен, възтъмен и ръбест, лежащ сред полето,
тежко удари Аякса във страшния щит седмокожен

тъкмо в средата: и цялата медна обковка отекна.

Вдигна Аякс Теламонов с ръцете си камък по-едър.

Сила безмерна напрегна, размаха го и запокити.

В миг воденичният камък разкъса на Хектора щита,
а коленете му болно засегна. Притиснат от щита,

Хектор се възнак събори, но бог Аполон го изправи.

Щяха сега да се бият със мечове в бой ръкопашен,

ако не бяха дошли глашатаи на Зевс и на смъртни,

двамата мъдри вестители – лично Тидей и Талтибий:
първият беше троянец, а вторият беше ахеец.

Всеки си скиптъра вдигна сред двамата видни герои.

Опитен в мъдри съвети, Идей заговори тогава:

„Рожби любими! Сега прекратете войната и боя.

Облакосборецът Зевс ви и двама еднакво обича.
Двамата вие сте смели; това го разбираме всички.

Вече е нощ и разумно е всеки нощта да зачита.“

А пък Аякс Теламонов така на Идея отвърна:

„Нека повтори, Идее, това и юначният Хектор,

тъй като сам призова храбреците на бой ръкопашен.
Пръв да престане: и аз ще последвам, щом той те послуша.“

А шлемовеецът, славният Хектор, така му отвърна:

„Тъй като имаш от бога, Аяксе, и снажност, и сила,

също и мъдрост, а с копие пръв си сред всички ахейци,

нека прекъснем за днеска двубоя и грозната битка.
После отново ще почнем, догде божество всемогъщо

нас раздели и победа даде на една от страните.

Вече е нощ, а разумно е всеки нощта да зачита.

Тъй ще зарадваш ти всички ахейци при кораби вити,

ала най-много другари и близки, каквито ти имаш.
Аз ще се върна във Троя, великия град на Приама,

за да зарадвам троянци и хубавополи троянки –

тия, които ще дойдат във храма за мен да се молят.

Двама да се зачетем със подаръци скъпи за спомен.

Всеки ахеец и всеки троянец така да говори:
„Биха се люто и двамата със смъртоносна омраза,

но си отидоха, свързани с дружба и обич взаимна.“

Тъй каза Хектор и меча си сребърногвозден му даде,

заедно с ножница дълга и с ремък, изящно изрязан.

А подари му Аякс своя бляскав и пурпурен пояс.
После се те разделиха. Аякс към ахейците тръгна,

в същото време и Хектор отиде сред свойте троянци.

Радостни те го видяха да идва запазен и бодър,

вече спасен от ръцете и дивия гняв на Аякса.

В Троя поведоха този, когото не чакаха вече.
В срещния лагер ахейци поведоха също Аякса

при Агамемнон божествен, ликуващ от тази победа.

Щом се събраха във шатрата на Агамемнон Атреев,

мощният цар Агамемнон принесе във жертва на Зевса

бик угоен, петгодишен, отгледан за бога безсмъртен.
Те го одраха, насякоха всичко на малки парчета.

После го дребно нарязаха, внизаха в шишове остри,

твърде усърдно изпекоха и го навреме свалиха.

Щом като свършиха жертвата, седнаха те на гощавка.

Никой от нищо лишен не остана на пира им равен.
Широковластният цар Агамемнон, синът на Атрея,

много почете Аякса с гърба на закланата жертва.

Свойта охота за вино и ядене щом утолиха,

старецът Нестор започна пред сбраните мъдрост да ниже:

той и по-рано им даваше често полезни съвети.
Благонамерен към тях заговори със думи такива:

„Сине Атреев и вие, водачи, на всички ахейци!

Мъртви са вече мнозина от къдравокоси ахейци.

Черната кръв им проля покрай хубавоструен Скамандър

бурният Арес; душите им слязоха долу при Хадес.
Трябва да спреш от войната ахейците в ранното утро,

с мулета и със волове убитите нека превозим

тука във стана и нека поставим телата на клада

близо до лагера с цел да откараме белите кости

в къщи на техните рожби, когато дома се завърнем.
С пръст от полето да вдигнем до кладата обща могила,

да съградим покрай нея и крепост висока със кули,

вярна защита за нас и за нашите кораби вити.

На крепостта да направим и плътно прилепнали порти,

за да излизат през тях колесниците леки за битка.
Нека отвън пред стената и ров изкопаем дълбоко,

който отвред да възпира и пеши, и колесничари:

лагера да не нападат със пристъп троянците горди.“

Тъй каза Нестор и всички водачи това одобриха.

Горе в троянската крепост, пред царския дом на Приама,
ставаше бурен и шумен съвет на мъжете троянски.

Пръв пред събраните мъдрият цар Антенор произнесе:

„Чуйте ме вие, троянци, дарданци, съюзници славни!

Аз ще ви кажа, каквото в гърдите духът ме подтиква.

Хайде да върнем Елена аргийка и всички богатства,
тях да откарат Атриди във къщи: свещените клетви

ний нарушихме, нечестно се бием; и никаква полза

няма да имаме, щом не изпълним, каквото ви казвам.“

Тъй рече вождът и седна; сред тях се изправи тогава

Парис божествен, съпругът на хубавокоса Елена,
който започна във отговор думи крилати да ниже:

„Ти, Антеноре, говориш неща, неприятни за мене.

Можеш и нещо по-умно от тези слова да измислиш.

Щом сериозно и прямо изказваш това във съвета,

ясно е, че боговете ти взеха разумната мисъл!
На конеборци троянци сега ще призная направо:

аз заявявам открито – Елена не мога да върна!

Всички богатства, които докарах във къщи от Аргос,

аз съм съгласен да дам и от моите други да пратя.“

Тъй рече Парис и седна. Сред тях се изправи веднага
кроткият старец Приам, на безсмъртните равен по разум.

Благонамерен към тях заговори със думи такива:

„Чуйте ме вие, троянци, дарданци, съюзници славни!

Аз ще ви кажа, каквото в гърдите духът ме подтиква.

Хайде сега да вечеряте в Троя тъй както по-рано.
Нощната стража помнете и всички да бъдете будни!

Рано Идей да отиде при гладките кораби вражи,

нека повтори на цар Агамемнона и Менелая

думите на Александър, виновник за лютата свада.

Нека им каже той тези разумни слова: ако искат
боя злозвучен да спрем и телата да сложим на клада.

После отново ще почнем, докле божество всемогъщо

нас раздели и победа даде на една от страните.“

Тъй рече. Всички го слушаха, бяха със него съгласни.

Седнаха те да вечерят във стана троянски по групи.
Рано Идей се отправи към витите кораби вражи.

Всички данайци, потомци на Арес, намери събрани

близо зад бързия кораб на цар Агамемнон Атреев.

Спря по средата Идей глашатаят и викна високо:

„Сине Атреев и вие, водачи на всички ахейци!
Царят Приам и троянските вождове знатни ме пращат

тук да повторя – дано да ви бъде приятно и драго –

думите на Александър, виновник за нашата битка:

всички богатства, които със кораби в Троя докара –

как не погина тогава, преди да се случи бедата! –
вече готов е да върне и други да прати от свойте,

само жената законна на цар Менелая прославен

няма да върне, макар че троянци безспир настояват.

Още това предложение искат сега да направя:

боя злозвучен да спрем и телата да сложим на клада.
После отново да почнем, докле божество всемогъщо

нас раздели и победа даде на една от страните.“

Каза така и останаха всички дълбоко смълчани.

Цар Диомед гръмогласен най-сетне така им продума:

„Никой сега да не взема богатствата на Александър,
нито Елена, понеже безумният даже разбира:

смъртната гибел е вече решена за клети троянци.“

Тъй рече. Всички ахейски водачи със вик одобриха

твърдото слово на конесмирителя вожд Диомеда.

Цар Агамемнон тогава продума така на Идея:
„Чуваш самичък, Идее, словата на смели ахейци!

Както на тебе отвръщат, така и на мен ми допада.

Аз одобрявам да бъдат изгаряни нашите мъртви:

нищо дължимо на мъртвите ние не бива да бавим,

щом като те са умрели, веднага ги в огън изгарят.
Зевс да им бъде свидетел, съпруг гръмовержец на Хера!“

Каза и скиптъра царски си вдигна към всички безсмъртни.

А пък Идей се завърна обратно във Троя свещена.

Бяха троянци събрани със свойте съюзни дарданци,

чакайки нетърпеливо Идей да пристигне от стана.
Той си дойде и, изправен в средата, вестта им предаде.

Там се приготвяха вече троянци така да постъпят:

мъртви едни да докарват, а други – дърва от гората.

Бързаха също аргийци при своите кораби черни:

мъртви едни да докарват, а други – дърва от гората.
Слънцето беше огряло полята с лъчите си нови,

от океана бездънен възлязло високо в небето.

Тъкмо тогава се срещнаха двата враждебни народа.

Те разпознаваха мъчно чии са убитите воини.

Първом с вода им измиваха черната кръв от телата,
ронейки сълзи горещи; в коли ги товареха мълком.

Царят Приам забраняваше строго троянци да плачат.

Тихо и скръбно те слагаха мъртви тела върху клади.

Щом изгориха телата, поеха към Троя свещена.

Също тъй в другия лагер и медноколенни ахейци
тъжни в сърцата си слагаха мъртви тела върху клади.

Щом изгориха телата, поеха към стана ахейски.

Още сред сумрака нощен, преди да изгрее Зората,

около кладата бяха събрани най-знатни ахейци;

обща могила грижливо издигнаха с пръст от полето,
па съградиха край нея и крепост висока със кули,

вярна защита за тях и за техните кораби кухи.

На крепостта те направиха плътно прилепнали порти,

за да излизат през тях колесниците леки за битка.

Вънка наблизо край нея и ров изкопаха в земята,
много широк и дълбок, с колореди набити по него.

Тъй дългокоси ахейци в зори се потрудиха в стана.

А боговете седяха при мълниевержеца Зевса,

гледайки чудните крепости на меднобронни ахейци.

Пръв Посейдон земетръсец с такива слова заговори:
„Татко наш Зевсе! Дали на земята безкрайна остана

смъртен да казва сега на безсмъртните своите мисли?

Или не виждаш, че вдигнаха тук дългокоси ахейци

крепост пред своите кораби, ров изкопаха край нея,

и не принесоха те хекатомба на нас боговете?
Нейната слава ще стигне, догдето Зората достига,

другата крепост забравят, която със Феб Аполона

зидахме с мъка голяма за Лаомедонта героя.“

Облакосборецът Зевс му отвърна със тежка въздишка:

„Ти, земетръсецо, боже всесилен, какво ми продума?
Нека се плаши от тези им замисли друг олимпиец,

който далече отстъпва пред тебе по сила и хитрост!

Твоята слава ще стигне, догдето Зората достига.

Хайде по-смело! Щом хубавокоси ахейци се върнат

заедно с витите кораби в своята мила родина,
ти крепостта разруши, потопи я напълно в морето,

морския бряг засипи ти отново със пясък и камък,

за да изчезне навеки великата крепост ахейска.“

Докато тъй си говореха Зевс с Посейдон земетръсец,

светлото слънце потъна, ахейската крепост се вдигна.
В лагера тлъсти волове заклаха, вечеряха всички.

В същото време пристигнаха кораби с вино от Лемнос,

пратени щедро от царя Евнея, Язонов потомък,

дето го бе Хипсипила родила от вожда Язона.

Беше изпратил той вино искрящо по мери хиляда
на Менелай и на цар Агамемнон, чеда на Атрея.

Къдравокоси ахейци купуваха вино от Лемнос,

плащайки някои с мед и със лъскаво светло желязо,

други – със кожи одрани и с тлъсти големи говеда,

трети – със роби. Тогава разкошна гощавка започна.
Ядоха цялата нощ дългокоси ахейци с охота.

Ядоха също троянци със свойте съюзници в Троя.

Зевс промислител замисляше вече злини за ахейци,

грозно гърмейки в небето: и бледен ги ужас обхвана.

Върху земята изливаха вино от своите чаши,
никой не пиеше, без да възлее на Зевса всесилен.

После си легнаха тихо и сладкият сън ги обори.

ОСМА ПЕСЕН

СЪБРАНИЕ НА БОГОВЕТЕ

ПРЕКЪСНАТА БИТКА

В плащ минзухарен Зора се разпръсна навред по земята.

Мълниевержецът Зевс бе събрал на съвет боговете

горе на най-извисения връх на Олимп многобърдест.

Тъй заговори им той, а безсмъртните слушаха мълком:

„Чуйте ми словото днес, богове и богини всевечни.
Аз ще ви кажа, каквото диктува духът ми в гърдите.

Никой от всички безсмъртни – ни бог всемогъщ, ни богиня,

да не прекъсва речта ми, а слушайте ревностно вие,

за да извърша веднага без пречка решеното дело.

Щом забележа, че някой прикрито желае да иде
в помощ било на троянци, било на данайци във боя,

той на Олимп ще се върне, позорно ударен от мене;

или пък сам ще го хвана и хвърля във мрачния Тартар,

който далеч под земята лежи в най-дълбоката бездна;

там се намират железните порти и прагът им меден –
ниско под Хадеса, колкото земната твърд под небето, –

там ще узнае, че аз съм най-силен от всички безсмъртни.

Хайде сами се опитайте и разберете на дело:

златна верига спуснете високо от свода небесен,

заедно вий, богове и богини, теглете я мощно!
Няма да смъкнете долу върховния Зевс промислител,

колкото крепко да опвате и да се мъчите дружно.

Ала когато самичък и аз бих поискал да дръпна,

с вас наведнъж ще изтегля земята и още морето.

После веригата мога да вържа за връх олимпийски:
цялата дивна вселена в ефира сама ще увисне.

Толкова аз съм по-силен от всички безсмъртни и смъртни.“

Каза така и останаха всички много смълчани,

хвърлени в смут от речта му, че той им говореше страшно.

Най-сетне тъй възрази совоока богиня Атина:
„Татко наш Зевсе Крониде, най-мощен от всички безсмъртни!

Знаем отлично, че твоята сила е непобедима,

но съжаляваме много и копиеборци данайци;

те ще погинат наскоро, сломени от орис сурова.

Както нареждаш, от битките ще се въздържаме вече,
само съвети полезни ще даваме пак на аргийци,

всички във бой да не паднат, понеже си много разсърден.“

Облакосборецът Зевс й се усмихна и тъй й отвърна:

„Мило дете! Тритогения! Смела бъди! Сериозно

аз не говоря, но искам към теб благосклонен да бъда.“
Тъй заяви и завчас в колесницата впрегна конете,

вихрени, меднокопитни, развяващи гриви златисти.

Златни одежди облече, пое и камшика си златен,

с дивно изкуство направен, и сам в колесницата скочи.

С бича подшибна конете и те полетяха охотно
между земята обширна и звездния свод на небето.

Скоро дойде в многоизворна Ида, на звярове майка,

в Гаргар, където той имаше лес и олтар благовонен.

Спря си конете бащата на хората и боговете.

Щом ги разпрегна, наоколо ръсна мъгла непрогледна.
Своята слава съзнаващ, приседна високо на Ида,

вгледан в троянския град и в ахейските кораби вити.

А дългокоси ахейци се бяха нахранили вече

в своите шатри и бързо обличаха бойни доспехи.

Също за бой се тъкмяха отсреща в града си троянци
по-малобройни; но петимни в лютата битка да влязат

поради нужда върховна да бранят деца и съпруги.

Цялата порта отвориха, с устрем войските поеха –

колесничари, пешаци; тътнеж неизказан се вдигна.

Щом като двете войски наближиха полето на боя,
смесиха кожени щитове, копия остри и ярост

на меднобронни герои; и техните щитове кръгли

силно се сблъскаха: шум и безредие грозно настана.

Сляха се там едновременно вопли на смъртно ранени

с радостен вик за победа: и в кръв се окъпа земята.
Докато беше зора и свещеният ден все растеше,

гъсто стрелите валяха и гинеха в боя войските.

Щом като слънцето стигна зенита на свода небесен,

тъкмо тогава Кронид заопъва везните си златни:

сложи в блюдата два жребия, носещи гибелна участ
на конеборци троянци и меднохитонни ахейци.

Вдигна везните, съдбовният ден на ахейци се спусна.

Смъртният жребий ахейски достигна земята кърмилка,

а пък троянският жребий политна дори до небето.

Зевс всемогъщ загърмя изведнъж буреносно от Ида,
прати светкавица ярка в ахейските плътни редици.

Смаяни те я видяха и бледен страх всички обхвана.

Там не останаха Идоменей, нито цар Агамемнон,

нито юначните двама Аякси, слугите на Арес.

Нестор геренски, защитник ахейски, единствен остана.
Стори това по принуда, че кон му пострада жестоко.

Парис божествен, съпругът на хубавокоса Елена,

коня опасно рани със стрела във тила към главата,

гривата дето започва – във най-уязвимото място.

Конят подскочи от болка, стрелата във мозъка влезе.
Той се замята със нея, подплаши конете във верига.

Тъкмо пресегна цар Нестор да среже с меч конския ремък,

вихрено там долетяха конете стремглави на Хектор,

возейки право през схватката дръзкия син на Приама.

Старецът Нестор живота си щеше сега да загуби,
ако не бе го съгледал герой Диомед гръмогласен.

Вик проглушаващ нададе, подбуждайки цар Одисея:

„Сине божествен Лаертов, царю Одисей хитроумен!

Где през тълпата ти бягаш, подобно на воин страхливец?

Никой дано не улучи гърба ти при твоето бягство!
Спри се за миг да отблъснем от стареца дивия Хектор!“

Тъй каза. Нищо не чу Одисей издръжлив и божествен,

а продължи да търчи към ахейските кораби кухи.

Цар Диомед се отправи самичък сред първите в боя.

Спря пред конете на Нестор, сина сладкодумен Нелеев,
па му извика високо и думи крилати изрече:

„Старче! Наистина много те мъчат по-млади войници!

Твоята сила отслабна и тежка те старост налегна,

немощен ти е коларят, конете ти вече са бавни.

Качвай се с мен в колесницата, за да узнаеш на дело
колко са яки конете на Троса: познават полето,

винаги бързо се носят – когато преследват и бягат.

Скоро ги взех от Енея, виновник за срамното бягство.

Двамата наши колари за твоите да се погрижат,

с моите нека нападнем сега конеборци троянци,
за да узнае и Хектор как копие медно размахвам.“

Тъй каза. Нестор, геренският конник, веднага послуша.

Силният Стенел и храбрият Евримедонт незабавно

взеха под своите грижи кобилите морни на Нестор,

който при цар Диомед в колесницата здрава се качи.
Старецът Нестор пое със десница юздите блестящи,

плесна със бича конете и стигнаха близо до Хектор.

А Диомед се прицели във Хектор, връхлитащ отсреща,

но не улучи във него, рани му коларя усърден,

Ениопея, рождения син на Тебея юначен,
който държеше юздите: умери го право в гърдите.

Рухна коларят в прахта, а конете поеха обратно;

там начаса му излитна душата и мъжката сила.

Горестна мъка обхвана сърцето на Хектор за него.

Скръбен макар и да бе за другаря си, той го остави,
после без бавене самоотвержен колар си подири,

тъй без водач не останаха дълго конете му буйни.

Скоро откри дръзновения Архептолема Ифитов.

Хектор го взе в колесницата бърза, юздите му даде.

Щеше беда да настане, опасни дела да се случат
и като агнета в Троя да бъдат запрени троянци,

ако не беше бащата на хората и боговете.

Гръмна Зевс грозно и мигом слепяща светкавица прати.

Тя пред конете на цар Диомеда удари в земята.

Огън страхотен от пламнала сяра се вдигна високо.
Свиха се към колесницата двата подплашени коня,

старецът Нестор Нелеев изпусна юздите блестящи.

Ужас обзе му душата, той рече на цар Диомеда:

„Сине Тидеев! Насочвай конете веднага към бягство!

Или съвсем не разбираш, че Зевс ти отказва победа?
Зевс олимпийски дарява днес слава на Хектор божествен.

Стига да иска, той може по-късно и нас да прослави.

Никой човек не променя всесилната воля на Зевса –

даже най-храбрият, тъй като Зевс е най-мощен от всички.“

Цар Диомед гръмогласен така отговори на Нестор:
„Всичко, което ти каза, разумно и редно е, старче!

Болка несносна без жал ми терзае духа и сърцето –

Хектор след време ще каже в съвета пред всички троянци:

„С уплах от мене синът на Тидея избяга във стана.“

Тъй ще се хвали; тогава дано ме земята погълне!“
Нестор, геренският конник, така на Тидея отвърна:

„Сине на мощния воин Тидея, какво ми продума?

Нека синът на Приам те нарича страхлив и безсилен,

нито троянците, нито дарданците ще му повярват,

нито дори и съпругите на щитоносни троянци,
тъй като ти си повалил мъжете им млади и яки.“

Каза така и подкара за бягство конете сред боя.

В същото време войските троянски и Хектор Приамов

сипеха с вик нечовешки по него стрели смъртоносни.

А шлемовеецът, славният Хектор, високо му викна:
„Сине Тидеев! Данайците храбри те тачеха много

с почетно място, със тлъсти меса и препълнени чаши!

Вече не ще те почитат: сега на жена заприлича!

Бягай далече, девице страхлива! Без моята воля

никога няма да стъпиш на нашите крепостни кули,
няма жените ни в плен да откараш: на смърт ще те пратя!“

Тъй рече. Цар Диомед колебливо за миг се размисли

как да обърне конете и в боя да влезе отново.

Три пъти той се реши във сърцето си, вече готово,

три пъти гръмна от стръмната Ида Кронид промислител,
давайки знак на троянци за пълна победа във боя. Хектор възкликна така, призовавайки всички троянци:

„Вие, троянци, ликийци, бойци ръкопашни дарданци!

Смели бъдете, другари, спомнете си бойната доблест!

Зная, че Зевс обеща благосклонно да прати за мене
пълна победа и слава голяма, а скръб за данайци.

Глупави! Те построиха стените за своя отбрана,

слаби, нищожни стени – да възпрат храбростта ми не могат.

Леко конете ми буйни дълбокия ров ще прескочат.

Ала когато пристигна при техните кораби гладки,
всеки ахеец ще има да помни опасния огън,

кораб след кораб ще паля и сам ще избивам аргийци,

хукнали в ужас край тях, задушени от пушек пожарен.“

Викна така и към свойте коне се обърна със думи:

„Етоне, Ксанте, обични Подарге, божествени Лампе!
Дайте ми днеска достойна отплата за всичките грижи,

че Андромаха, потомка на храбрия Еетиона,

винаги вам първо слагаше меденосладка пшеница,

смесваше вино за пиене, щом пожелаехте само,

после – на мене, съпругът й нежен на възраст цветуща.
Дружно препускайте, бързайте – щита на Нестор да грабнем,

щита със слава, която сега небесата достига.

Той е направен от злато, и дръжките също са златни.

От раменете на цар Диомеда конеукротител

чудната броня да смъкнем, скована изкусно от Хефест.
Ако доспехите вземем, надежда голяма ще имам:

тази нощ още ахейци със кораби бързи ще бягат.“

Каза така самохвално и властната Хера разсърди.

Тя се на трона раздвижи, накара Олимп да трепери,

па заговори направо на мощния бог Посейдона:
„Ти, земетръсецо, боже всесилен! Сърцето в гръдта ти

никак не жали за клети данайци, които погиват!

Те ти откарват в Хелика и в Ега богати награди,

все дарове най-приятни, а ти пък въздай им победа!

Ако поискаме ние, които данайците браним,
в бой да отблъснем троянци и спрем гръмовержеца Зевса,

той би тъгувал самотно, приседнал на Ида гориста.“

Бог Посейдон земетръсец ядосан на Хера отвърна:

„Дръзкоезична си, Херо! Какви ми слова наговори?

Никак не бих пожелал да се бием със Зевса Кронида
ний боговете, понеже е много по-силен от всички.“

Хера и бог Посейдон си разменяха думи такива.

Цялото място, което край кулата ровът обгражда,

беше натъпкано плътно с коне и мъже щитоносци.

Хектор Приамов, подобен на буйния Арес, ги беше
всички нагъсто наблъскал, че Зевс му изпрати прослава.

Щеше сега да запали той стройните кораби с огън,

ако не беше внушила на цар Агамемнона Хера

в миг да подтикне войските, при все, че самият цар бдеше.

Тръгна Атрид към палатки и кораби гладки ахейски
с дългата пурпурна мантия върху ръката си мощна,

спря се до кораба чер и огромен на цар Одисея,

който бе тъкмо в средата – на двете страни да го чуят

както до ширния шатър на вожда Аякс Теламонов,

тъй и до шатъра бял на Ахила, които далече
в края стануваха, сигурни в своята смелост и сила.

Там Агамемнон извика високо да чуят данайци:

„Срамно! Аргийци страхливи! Вий само на вид сте юначни!

Где са хвалбите ви горди, че ний сме най-храбри от всички!

Някога вие на Лесбос говорехте тъй самохвално,
лакомо гълтайки вкусно месо от рогати волове,

пиейки хубаво вино от кратери, пълни догоре:

всеки щял в бой да излезе на сто или двесте троянци!

Днеска стоим недостойни дори за един от троянци!

Нашите кораби Хектор самичък сега ще подпали.
Татко наш Зевсе велики! Кого от царете всевластни

с тази беда ти наказа и взе му чутовната слава?

Никъде аз не отминах чудесните твои олтари,

щом се отправих на поход насам с многовеслия кораб.

Бутове тлъсти говежди изгорих на всички олтари,
вече потеглил да срина вече укрепената Троя.

Татко Крониде всесилен! Сега изпълни ми молбата!

Ти помогни да побегнем, спаси ни от близката гибел,

не позволявай ахейци да паднат във бой от троянци!“

Тъй каза. Зевс се смили над Атрида, окъпан във сълзи.
Кимна му, че ще запази войската, не ще я погуби.

Тутакси прати орела, най-веща в предсказване птица,

в ноктите с младо еленче, родено от бърза кошута.

Пусна еленчето точно в олтара прекрасен на бога,

гдето ахейци принасяха жертви за Зевс прорицател.
Мигом, когато видяха, че птицата иде от Зевса,

боя си спомниха те и нападнаха жарко троянци.

Никой от всички данайци, които там бяха, не може

да се похвали, че своите буйни коне е прехвърлил

по-рано от Диомеда през рова и в боя е влязъл.
Първом уби Диомед Агелая, потомък Фридмонов,

който обърна за бягство конете си право към Троя.

Както се беше възвил, във гърба сред плещите могъщи

с копие беше пронизан и то през гърдите излезе.

От колесницата падна, доспехите звъннаха с него.
После се впуснаха в боя двамината братя Атриди,

храбрите двама Аякси, известни със сила страхотна,

сетне се вдигнаха Идоменей и другарят му предан,

смел Мерион, на убиеца бог Ениалий подобен,

после герой Еврипил, лъчезарният син Евемонов.
Тевкър пристигна девети, опъвайки лък еластичен.

Мигом застана зад щита голям на Аякс Теламонов.

Щом пък Аякс си отместваше щита, и Тевкър веднага

диреше с поглед троянец, в когото стрела да насочи:

рухваше всеки улучен, душата си вече загубил.
Тевкър се връщаше после, тъй както детенце при майка;

брат му Аякс Теламонов го криеше с щита си светъл.

Първо кого ли погуби тогава невинният Тевкър?

Първо уби Офелеста, Орсилох и клетия Ормен,

Детора, Хромия, богоподобния мъж Ликофонта,
Амопаона, сина Полиеменов, и Меланипа.

Всички накуп ги свали на земята, кърмилница наша.

Мощният цар Агамемнон Атрид се зарадва, щом зърна

как покосява той с лъка троянските бойни фаланги.

Близо до Тевкър отиде и думи такива му каза:
„Мили ми Тевкре, юнак Теламонов, водач на войските!

Стреляй така, та да станеш спасител на всички данайци,

гордост за твоя баща Теламона, че той те отхрани

в своята къща от малък, макар да си син незаконен.

Ти го прославяй, при все че е много далече оттука.
Аз ще ти кажа сега и това ще се случи най-точно:

егидодържецът Зевс и Атина щом само поискат,

чак до основи ще срина добре построената Троя,

пръв ще получиш след мене най-почетна, ценна награда:

може триножници, може впрегатни коне с колесница
или жена хубавица да ляга в постелята с тебе.“

А непорочният Тевкър отвърна на цар Агамемнон:

„Сине Атреев прославен! Защо ли ме ти насърчаваш?

Сам аз не спирам, доколкото сила у мене остава.

След като ние отблъснахме вече троянци към Троя,
аз ги пресрещам със мойте стрели и убивам мъжете.

Осем стрели островърхи изпратих срещу враговете.

Всички те бяха забити в тела на юначни младежи,

но да улуча не мога това побесняло зло куче.“

Каза и друга стрела той със лъка си метна към Хектор:
имаше силно желание да го умери. Обаче

Хектора той не уцели, но лошо засегна в гърдите

Горготион, благороден и доблестен син на Приама.

Него родила бе майка, доведена тук от Езима,

прелестна Кастианира, по външност същинска богиня.
Както и мак във градина встрани наклонява главица,

станала тежка от семе и росна, предпролетна влага,

тъй и троянецът сведе глава, натежала от шлема.

Тевкър и друга стрела зазвънтяла изпрати към Хектор:

имаше силно желание да го улучи веднага.
Сбърка отново, че бог Аполон му отблъсна стрелата.

Право в гърдите прониза излезлия смело във боя

Архептолема, коларя безстрашен на Хектор Приамов.

От колесницата той се събори, конете обратно

хукнаха; там му излитна душата и мъжката сила.
Жалба голяма обхвана сърцето на Хектор за него.

Скръбен макар и да бе за другаря си, той го остави.

И заповяда на близкостоящия брат Кебриона

мигом да вземе юздите, и той го послуша с готовност.

Хектор пък от колесницата скочи със шум на земята,
викайки страшно, и взе със ръката си камък огромен,

впусна се право към Тевкър, желаейки да го убие.

Тевкър извади опасна стрела от колчана си хубав,

тури я на тетивата. Когато си лъка опъна,

сам шлемовеецът Хектор със камъка зле го удари
в крехката ключица, дето отделя врата от гърдите.

Мястото там е опасно и нежно. С ръбатия камък

той тетивата му скъса и китката в миг му се схвана.

Тевкър прегъна колени, ръката му лъка изпусна.

Никак Аякс не остана нехаен към брата си паднал:
той се затича при него, покри го със щита огромен.

Вдигнаха Тевкра тогава двамина приятели верни:

родният Ехиев син Мекистей и Аластор божествен.

Те го понесоха в стана ахейски, той стенеше тежко.

Зевс олимпийски отново внуши на троянците смелост.
Право в дълбокия ров те подгониха вкупом ахейци.

Хектор сред първите беше, ликуващ със своята сила.

Както зло куче, когато преследва с нозете си бързи

лъв или дива свиня и отзад ги захапва в бедрата,

бдейки, най-зорко се пази от тях да не свърнат към него,
също тъй Хектор преследваше сам дългокоси ахейци,

сваляше всеки назад изостанал; те бягаха в ужас.

В бягство преминаха рова дълбок с колореди по него.

Много лежаха убити от силни ръце на троянци,

другите чакаха близо до своите кораби в стана.
Смелост взаимна си вдъхваха, после с ръце към небето

всеки се молеше твърде усърдно на всички безсмъртни.

Хектор се движеше вредом с конете си хубавогриви,

имащ очи на Горгона или на убиеца Арес.

Щом ги съгледа богинята Хера, обхвана я жалост.
Тутакси думи крилати продума на мъдра Атина:

„Горко ни, дъще безстрашна на егидодържеца Зевса!

Няма ли да се погрижиш за гинещи клети ахейци?

Скоро ще бъдат съвсем разгромени от орис сурова

поради силата само на воин, вилнеещ без мярка –
Хектор Приамов, извършил във боя злини многобройни.“

А совоока богиня Атина така й отвърна:

„Той би загубил отдавна и смелост, и сила голяма,

смъртно сразен от ръце на аргийци във свойта родина,

ала баща ми беснее, изпълнен със мисли лукави,
винаги дързък, престъпен и пречка на моите цели.

Той е забравил, че аз съм спасявала често Херакъл,

който бе грозно измъчван от брат си, герой Евристея.

Щом се Херакъл обърнеше с плач към небето за помощ,

тутакси Зевс ме провождаше, за да му бъда в защита.
Но ако аз бях разбрала това с проницателен разум,

още когато бе пратен в подземното царство на Хадес,

за да изкара триглавото куче от мрачния Ереб,

нямаше той да избегне водите на Стикс тъмноструен.

Зевс ме сега ненавижда и слуша зова на Тетида.
Тя му целуна нозете, с ръка му докосна брадата,

молейки чест да даде на Ахил, градове разрушаващ.

Някога пак ще ми казва „обичана“ и „светлоока“.

Хайде сега ти запрягай конете ни еднокопитни!

Аз ще отида в двореца на егидодържеца Зевса,
ще се приготвя за битка със медноблестящи доспехи.

Искам да видя дали шлемовеецът Хектор Приамов

ще се зарадва, когато излезем в полето на боя.

Или пък някой троянец край кораби бързи ахейски

сам ще насити с месата си тлъсти и псета, и птици.“
Тъй каза и белоръката Хера веднага послуша.

Хера, богиня почтена и щерка на славния Кронос,

тутакси тръгна да впрегне конете с начелници златни.

В същото време Атина, любимата щерка на Зевса,

мигом съблече в двореца си бащин ефирния пеплос,
пъстър, искрящ, който беше сама изтъкала изкусно,

сложи си здравата броня на облакосбореца Зевса,

въоръжи се с доспехите за многосълзната битка.

Тя в колесницата огнена скочи и грабна в десница

копие тежко, огромно, което изтребва мъжете,
щом е на тях разярена богинята с татко всесилен.

Хера подкара с камшика конете си неудържими.

Медните порти небесни сами се разтвориха шумно.

Хорите пазят усърдно вратите, Олимп и небето,

за да разстилат вред облаци гъсти или да ги сбират.
Двете през портите погнаха свойте коне вихрогонни.

Щом ги съгледа от Ида, Кронид се разсърди ужасно.

Той златокрила Ирида изпрати подире им с вести:

„Бърза Иридо, иди и върни ги обратно! Не давай

да продължават, че в битката ний ще се срещнем за лошо.
Но ще ти кажа сега и това ще се сбъдне най-точно:

сам ще пречупя нозете на двата им коня във верига,

тях ще съборя в прахта, колесницата светла ще счупя.

Двете тогава за десет години не ще излекуват

лютите рани, които нанася гърмът ми страхотен;
тъй ще узнае Атина кога се е била с баща си.

Аз не се толкова много гневя и ядосвам на Хера:

има тя навик да пречи на всичко, което нареждам.“

Тъй каза. Вихренонога Ирида забърза със вести.

Тръгна от Ида висока към стръмния връх олимпийски.
Двете пресрещна при първите порти в Олимп многобърдест,

спря ги веднага, предаде им точно словата на Зевса:

„Где сте поели? Защо ви беснее сърцето в гърдите?

Не позволява Кронид да помагате днес на аргийци.

Зевс ви заплашва така и заканата той ще изпълни:
сам ще прекърши нозете на двата ви коня във верига,

вас ще събори в прахта, колесницата светла ще счупи,

двете тогава за десет години не ще изцерите

лютите рани, които нанася гърмът му страхотен;

тъй ще узнаеш, Атино, кога си се била с баща си.
Той не се толкова много гневи и ядосва на Хера:

има тя навик да пречи на всичко, което той казва.

Ала ти, кучко безсрамна, ще бъдеш най-долна богиня,

ако би дръзнала копие в Зевса Кронида да хвърлиш.“

Тъй рече шеметно бърза Ирида и в миг си отиде.
Хера тогава продума на мъдра Атина Палада:

„Тежко ни, дъще безстрашна на егидодържеца Зевса!

Аз не желая за смъртни със Зевс да воюваме двете!

Нека едните погинат, а другите нека живеят,

както се случи. Кронид да обмисля свободно делата
и да решава за всички троянци и всички данайци.“

Тъй каза Хера, обърна конете си еднокопитни.

Хорите пуснаха с радост конете им хубавогриви,

после ги вързаха здраво на ясли, с амброзия пълни,

а колесницата те прислониха край навеса светъл.
Седнаха в своите тронове златни и двете богини;

тъжни дълбоко в сърцата си бяха сред всички безсмъртни.

Зевс пък от Ида с конете и плавната в бяг колесница

стигна Олимп и дойде при престолите на боговете.

Славният бог Посейдон земетръсец разпрегна конете,
а колесницата вкара в заслона, покривка й метна.

Зевс гръмовержец едва на престола си златен приседна,

и затрепера със тътен под него Олимп недостъпен.

Само Атина и Хера седяха далече от Зевса:

нито му дума продумваха, нито го питаха нещо.
Ала Кронид начаса се досети и пръв заговори:

„Вие, богини Атино и Херо, защо сте печални?

Дълго не сте били в битка, прославящи вредом мъжете,

за да громите троянци, които презирате злостно.

Моята сила и мойте могъщи ръце са такива,
че олимпийците сбрани задружно не ще ме прогонят.

Тръпки на ужас побиха телата ви дивно красиви,

без да сте още видели войната, делата й тежки.

Но ще ви кажа сега и това ще се сбъдне най-точно:

с гръм поразени, вий нямаше със колесницата светла
тук, на Олимп, да се върнете, где боговете живеят.“

Тъй каза и възроптаха Атина Палада и Хера:

Редом седяха, замисляйки мъки за всички троянци.

Мъдра Атина остана безмълвна и нищо не рече,

много сърдита на Зевса, обзета от злоба свирепа.
Хера не скри във сърцето си своята жлъч и промълви:

„Сине най-страшен на Кронос, какви ми ти думи издума?

Знаем отлично, че твоята сила е непобедима,

но съжаляваме много и копиеборци данайци.

Те ще погинат наскоро, сломени от орис сурова.
Както нареждаш, от битките ще се въздържаме вече,

само съвети полезни ще даваме пак на аргийци,

всички във бой да не паднат, понеже си много разсърден.“

Облакосборецът Зевс отговори на свойта съпруга:

„Херо почитана и волоока! Ти утре ще видиш,
ако поискаш, как Зевс всепобеден без милост погубва

цялата силна войска на аргийците копиеборци.

Буйният Хектор не ще се откаже от лютата битка,

без да принуди Ахил бързоног да пристигне от стана.

В този ден те ще се бият край своите кораби вити
около мъртвото тяло на клетия паднал Патрокъл.

Тъй е решено. А никак не страдам, че ти си сърдита,

даже в гнева си да стигнеш до другия край на земята

и на морето, където отдавна са Япет и Кронос.

Те се не радват на чудния блясък на ясното слънце,
нито на лекия полъх – край тях е дълбокият Тартар.

Скитайки, там да отидеш, не бих се за тебе загрижил,

тъй като няма от тебе по-нагла богиня сред всички.“

Тъй каза, а белоръката Хера му нищо не рече.

Яркият блясък на слънцето вдън океана потъна,
влачейки тъмната нощ на земята богата и плодна.

Слънцето беше залязло за мъка на всички троянци,

мрачната нощ се яви за ахейците триж по-желана.

Свика блестящият Хектор събрание между троянци

по-надалече от кораби вражи, до Ксант водовъртен,
гдето се виждаше празно поле, без тела на убити.

От колесниците слезли, мъжете го слушаха мълком.

Хектор божествен говореше с копие дълго в ръката

до единадесет лакти, а медният връх му блестеше,

плътно затегнат за здравата дръжка със пръстен от злато.
Той се на него подпря и така на троянци продума:

„Чуйте ме вие, троянци, дарданци, съюзници славни!

Днес, щом погубя ахейци и техните кораби, смятах

пак да се върнем ликуващи във ветровитата Троя,

ала нощта изпревари, запази напълно аргийци
с техните кораби, спрени на стръмния бряг на морето.

Нека да бъдем покорни на черната нощ и на мрака,

да си приготвим вечеря. Конете си хубавогриви

тук разпрегнете веднага, храна изобилна им дайте!

Скоро от Троя докарайте тлъсти овце и говеда,
с тях не забравяйте вино, което душите ни радва,

също и хляб от дома си, и много дърва от гората

струпайте, за да запалим всенощни високи огньове.

Техният блясък да стига небето до ранната утрин,

за да не би да се впуснат без шум дългокоси ахейци
в бягство сред тъмната нощ по широкия гръб на морето;

да се не качат спокойно във своите кораби празни.

Всеки данаец дома да се върне със собствена рана,

тежко ударен от копие или стрела смъртоносна,

скочил набързо във кораба, и да се вече страхуват
пак с копиеборци троянци да почнат война многосълзна.

Нека в града съобщят глашатаи, любимци на Зевса:

всички веднага – от юноши до беловласите старци –

вкупом да дойдат на кулите богостроени във Троя.

Нашите млади жени да запалят големи огньове –
всяка във своята къща. А стражата крепка да бъде,

за да не влезе в града ни засада, щом липсва войската.

Както аз казвам, така нека бъде, юначни троянци!

Тези са мойте наръки, които сега са полезни!

В ранни зори ще говоря отново на храбри троянци.
Аз със надежда се моля на Зевс и на други безсмъртни:

сам да прогоня от Троя съдбовните псета ахейски –

Керите тук ги изпратиха с техните кораби черни.

Ала да пазим усърдно и себе си в тази нощ тъмна!

Утре във ранни зори, защитени от медни доспехи,
битка свирепа да почнем край техните кораби гладки.

Сам ще узная дали гръмогласният син на Тидея

ще ме отблъсне от стана ахейски към нашата крепост,

или пък ще го убия и кървава плячка ще взема.

Утре той сам ще покаже геройство, щом смело посрещне
моето копие остро; но аз се надявам, че утре,

щом като слънце изгрее, той с първите мъртви ще легне,

тежко ударен, а с него ще паднат мнозина ахейци.

Нека да бъда безсмъртен и млад да остана во веки,

за да ме почитат наравно с Атина и бог Аполона,
толкова, колкото сигурна иде смъртта за аргийци!“

Тъй им говореше Хектор, троянците бяха съгласни.

Те от ярема изпрегнаха свойте коне изпотени,

за колесницата всеки ги върза със ремъци здрави.

Скоро от Троя докараха тлъсти овце и говеда,
с тях не забравиха вино, което душата ни радва.

Хляб от дома си донесоха, много дърва насъбраха.

И хекатомба отбрана принесоха в дар на безсмъртни.

Мирис приятен от жертвите стигаше чак до небето,

но боговете блажени не искаха да го приемат,
тъй като мразеха върло свещената Троя, Приама,

също народа на славния копиеборец Приама.

Цялата нощ престояха в полето на боя троянци,

горди във своите мисли, и палеха много огньове.

Колкото светли звезди се разсипват на свода небесен
около ясния месец, когато е времето тихо,

виждат се всички скали, долини, върхове недостъпни,

а от небето навред се разстила ефирът безкраен,

трепкат безброй светила и овчарят се радва сърдечно,

толкова много троянски огньове блестяха пред Троя
между ахейския лагер и бистрите Ксантови струи.

Хиляди буйни огньове горяха, край всеки седяха

по петдесет от троянци, огрени от яркия пламък.

Бял ечемик и лимец непрестанно ядяха конете

край колесниците: чакаха всички Зора светлотронна.

 

ДЕВЕТА ПЕСЕН

ПРАТЕНИЦИ ПРИ АХИЛ

МОЛБИ

Тъй охраняваха стана троянци, а вече ахейци

тръпнеха в ужас смразяващ, придружник на бягство позорно.

Мъка безмерна разтърси и всички най-храбри герои.

Както вълнуват морето дълбоко, богато със риба,

злият Борей и Зефир – ветровете тракийски студени,
дето внезапно връхлитат, и черни вълни се надигат,

шумно изхвърляйки куп водорасли от морското дъно, –

тъй се вълнуваше бурно духът във гърдите ахейски.

Цар Агамемнон Атреев, пронизан от скръб безпределна,

вредом сновеше и свойте вестители звънкоречиви
пращаше бързо да свикат съвета на всички водачи,

тихо, поименно. С първите сам се стараеше много.

Седнаха тъжни мъжете в съвета, а цар Агамемнон

стана, проливайки сълзи, подобно на извор клокочещ,

който излива възтъмни води от скала недостъпна.
С болка въздъхна Атрид и така на аргийци продума:

„Мили другари, водачи, съветници мъдри аргийски!

В тежка, голяма неволя оплете ме Зевс олимпийски,

който коварно ми бе обещал и с главата си кимнал,

щом укрепената Троя превзема, назад да отплувам.
Ето сега той замисля измама и сам ми внушава

да се завърна безславно във Аргос след толкова жертви.

Всичко това е напълно угодно на Зевса надменен,

който е често събарял безчислени крепости градски,

а ще събаря и още, понеже владее над всички.
Хайде това да изпълним, каквото сега ще предложа:

нека побегнем със кораби в нашата свидна родина,

широкодрумната Троя не можем със бой да превземем.“

Каза така и останаха всички дълбоко смълчани.

Дълго стояха безмълвни печалните рожби ахейски.
Цар Диомед гръмогласен най-сетне така проговори:

„Пръв възразявам, Атриде, на твоите думи безумни,

както е редно, царю, във съвета: недей да се сърдиш!

Първо обиди ти моята смелост пред всички данайци,

тъй като тук ме нарече невойнствен, безсилен. Но колко
вярно е всичко това, знаят млади и стари аргийци.

Само с едно те прослави синът на коварния Кронос:

даде ти царската власт, за да бъдеш почитан от всички,

ала не даде ти храброст, която е сила могъща.

Вярваш ли, клетнико, че синовете прочути ахейски
тъй са страхливи и слаби във битките, както говориш?

Щом те подтиква духът ти припряно назад да отплуваш,

тръгвай, открит ти е пътят и твоите кораби бързи,

тука дошли от Микена, те чакат на морския пясък.

Другите хубавокоси ахейци без теб ще останат,
докато Троя съсипем. Дори ако всички поискат,

нека побягнат със кораби в своята мила родина;

двамата ние със Стенел упорно ще водим войната,

докато Троя не сринем: дошли сме със божия помощ.“

Тъй каза. Всички ахейски водачи със вик одобриха,
хранейки почит голяма към думите на Диомеда.

Конникът Нестор се вдигна сред тях и така заговори:

„Както във битките винаги ти си най-силен, Тидиде,

тъй надминаваш в съвета и всичките свои връстници.

Никой не би ти словата осъдил или пък оборил,
все пак докрай не доведе речта си и сам я прекъсна.

Още си малък на възраст – могъл би и син да ми бъдеш.

Ако и най-млад от всички, но зряло приказваш, Тидиде,

между царете аргийски, понеже говориш със разум.

Ето аз, който се хваля, че много по-стар съм от тебе,
думата вземам в съвета и всичко подробно ще кажа.

Никой не може речта ми да хули, ни сам Агамемнон.

А беззаконен, бездомен, напълно безроден е този,

който обича раздора и страшната гражданска битка.

Хайде да бъдем покорни на черната нощ и на мрака:
да си приготвим вечеря, а стражите всички на смяна

нека застанат до рова, прокаран отвън край стената.

Аз предоставям това на младежите, после отново

пръв ти да бъдеш, Атриде, понеже си цар най-достоен.

Давай гощавка на старците – редно и лесно за теб е.
Пълни са твойте палатки със вино, което докарват

често ахейци от Тракия тук през морето широко.

Всичко обилно ти имаш, над много народи царуваш.

Щом се стекат покрай тебе мнозина, послушай тогова,

който най-умно съветва. Ахейците днес се нуждаят
мъдър съвет да получат, че близко стоят враговете.

Палят огньове във стана: кого ли това ще зарадва?

Днешната нощ ще погуби или ще запази войската.“

Тъй каза. Всички го слушаха, бяха със него съгласни.

Стражите тръгнаха скоро, облечени в свойте доспехи:
сам Тразимед Несторид, предводител прочут на войските,

Ялмен и брат му Аскалаф, двамина потомци на Арес,

също герой Мерион, Афарей и Деипир юначен,

заедно с тях Ликомед богоравен, потомък на Креон –

седем водачи на стражите. А по стотина младежи
крачеха стройно след всекиго с копия дълги в ръцете.

Спряха се между голямата крепост и рова, в средата.

Там те огньове накладоха, всеки си сготви вечеря.

Цар Агамемнон заведе ахейските знатни стареи

в своята шатра и сложи за всички богата гощавка.
Те си простряха ръцете към вече готовите гозби.

Свойта охота за вино и ядене щом утолиха,

старецът Нестор започна пред сбраните мъдрост да каже;

той и по-рано им даваше често полезни съвети.

Благонамерен към тях, заговори със думи такива:
„Сине Атреев преславен, царю на мъже Агамемнон!

С тебе ще почна и с тебе ще свърша, защото царуваш

мощно над много народи, а Зевс олимпийски ти даде

власт и закони да имаш, съвети да даваш разумно.

Ето защо ти си длъжен и реч да държиш и да слушаш.
Следвай съвета на този, когото сърцето подтиква

само добро да предлага, а сам ще решаваш за всичко.

Аз пък това ще говоря, което за най-добре смятам.

Никой не може да има по-хубава мисъл от мойта,

както и нося до днеска в сърцето си вече отдавна,
още от времето, сине божествен, когато изведе

с гняв дъщерята на Бриза от светлия шатър Ахилов.

Ти не послуша тогава, макар че те много съветвах.

Сам се поддаде надменно, без разум, на своята гордост,

тежко обиди най-храбрия воин, когото почитат
много безсмъртни; ти взе му наградата, днес я владееш.

Нека сега да помислим как бихме Ахила смирили,

да го помолим с подаръци скъпи и с ласкави думи.“

Мощният цар Агамемнон така отговори на Нестор:

„Старче! Съвсем справедливо за мойта вина ме упрекна!
Грешка голяма направих и няма това да отричам.

Струва един за мнозина, когато от Зевс е обикнат.

Днес Зевс почете Ахила, наказа войската ахейска.

Тъй като сбърках тогава, отдаден на пагубни мисли,

искам това да поправя и откуп безчетен да пратя.
Моите дарове скъпи пред вас ще посоча подробно:

седем триножника нови и десет таланта от злато,

двадесет светли бакъра, дванадесет хранени коня,

дето победи печелят в надбягване лудо в полето.

Никой не би могъл беден да бъде и няма да има
нужда от ценното злато, щом толкова той притежава,

колкото тези коне ми донесоха щедри награди.

Още предлагам и седем най-сръчни робини от Лесбос.

Аз ги избрах, щом разсипа Пелид многолюдния остров.

Те надминават по хубост жените, родени от смъртни.
Тях ще му пратя, а с тях – дивнобузата щерка на Бриза.

Ето пред всички сега се заклевам със клетва велика:

никога аз с Бризеида не легнах във брачна постеля,

както човешки закон е мъже със жени да постъпват.

Всичко това ще получи веднага Ахил богоравен.
Ако дадат боговете да сринем града на Приама,

сам нека дойде, когато разделяме нашата плячка,

да си напълни догоре цял кораб със мед и със злато,

сам да си вземе и двадесет дивно красиви троянки,

първи по хубост и стройност след наша Елена аргийка.
Ако се върнем във Аргос ахейски, земя плодородна,

зет да ми стане и аз ще го тача наравно с Ореста,

син мой обичан, отглеждан далече във пълно охолство.

Имам три щерки в Микена, в двореца си здраво иззидан:

Хризотемида, Ифианаса и Лаодика.
Нека без откуп откара, която си иска от трите,

в царския дом на Пелея: и дарове аз ще прибавя

колкото никой баща не е давал на своята щерка.

Вричам му аз за подарък и селища седем цветущи:

Хира, богата със сочна трева, Кардамила, Енопа,
също свещената Фера, Антея, със тучни ливади,

още Епея красива и Педас, с лозя преизпълнен.

Всички са те до морето, край древния пясъчен Пилос.

Техните жители имат стада от овце и говеда.

Те с дарове ще го тачат наравно със бог олимпийски,
данъци щедро ще плащат под скиптъра строг на Ахила.

Всичко това ще получи, когато гнева си надмогне.

Нека смири яростта си: суров, непреклонен е Хадес –

смъртните него презират най-много от всички безсмъртни.

Хайде Ахил да отстъпи пред мене, защото аз имам
власт по-голяма, а също по-стар съм на възраст от него.“

Нестор, геренският конник, така му отвърна тогава:

„Сине Атреев преславен, царю на мъже Агамемнон!

Ти дарове най-желани предлагаш на царя Ахила.

Хайде сега да подтикнем избрани герои, които
с вести да тръгнат веднага за шатъра бял на Ахила.

Нека самичък посоча лицата, а те да послушат.

Феникс, любимец на Зевс, да потегли и пръв да ги води,

после Аякс исполински и цар Одисей богоравен.

Двама вестители – Одий и смел Еврибат, да ги следват.
Дайте вода за ръцете и нека смирено замлъкнем,

Зевса Кронида да помолим сърдечно, дано ни пожали.“

Тъй посъветва; на всички допаднаха мъдрите думи.

А глашатаи завчас им поляха вода на ръцете.

юноши с вино напълниха кратера чак до венеца,
чаши наляха, поднесоха после поредом на всички.

След като в жертва възляха и пиха кой колкото иска,

дружно напуснаха шатъра на Агамемнон Атреев.

Нестор, геренският конник, ги с много наръки изпрати,

правеше знаци с очи, а най-вече към цар Одисея:
всичко да сторят, Ахил благороден да върнат във боя.

Тръгнаха вече по стръмния бряг на морето шумящо,

молейки с цяла душа земетръсеца бог Посейдона,

лесно дано да спечелят сърцето на вожда Ахила.

Стигнаха до мирмидонските шатри и кораби леки.
Те го завариха там да услажда душата си с лира –

хубава, многозвънлива, със сребърно столче за струни.

Той я бе взел, разрушавайки Еетионова Тива.

Сам се развличаше с нея, възпяваше славни герои.

Мълком, наблизо до него, седеше единствен Патрокъл,
чакайки внука Еаков, догдето престане да свири.

Тримата вече дойдоха, а цар Одисей бе начело.

Спряха наблизо, Ахил се учуди и с лира в ръцете,

мигом напусна креслото, в което бе седнал да свири.

Вдигна се също Патрокъл, когато съгледа мъжете.
С поздрав ги срещна любезно Ахил бързоног и продума:

„Драги, дошли сте на гости при мен или нужда ви води?

Даже в гнева ми, най-мили за мен сте от всички ахейци.“

Тъй каза и ги поведе нататък Ахил богоравен.

Той ги покани да седнат в креслата, покрити със пурпур.
В същото време помоли стоящия близо Патрокъл:

„Мили Патрокле, сложи ни веднага големия кратер!

По-силно вино смеси и за всекиго чаша да има.

Ето най-свидни другари дойдоха във моята шатра.“

Каза така и Патрокъл послуша другаря си верен.
Маса голяма постави наблизо до огъня светещ,

сложи на нея месо от овца и коза угоена,

също и рибица свинска, която лъщеше от сало.

Автомедонт му помогна: Ахил сам наряза месото.

Той раздроби го на мръвки, на шишове сръчно набоде.
Огън грамаден запали Патрокъл, герой боголюбен.

Щом като пламъкът спадна и огънят вече затихна,

ловко разпръсна жаравата, шишове втъкна над нея,

здраво подпрени: с божествена сол той поръси месото.

Щом го опече Ахил и наслага на масичка малка,
хляб на трапезата тури Патрокъл в красиви панерки.

А пък Ахил богоравен раздаде месото на всички,

после самият приседна срещу Одисея божествен,

своя приятел Патрокъл подкани да жертвопринася

на боговете – той хвърли във огъня жертва уханна.
Те си простряха ръцете към вече готовите гозби.

Свойта охота за вино и ядене щом утолиха,

кимна на Феникс Аякс, Одисей забеляза му знака,

чаша напълни със вино и тъй към Ахил се обърна:

„Сине Пелеев, сполай! От гощавката щедра сме сити.
Както във шатрата пищна на цар Агамемнон Атреев,

също и тука – храна изобилна и вкусна се дава.

Ала не бива да мислим сега за пируване сладко!

Зевсов любимецо, виждаме грозна беда и се плашим.

Ние не знаем дали ще запазим или ще погубим
нашите кораби, щом ти не влезеш геройски във боя.

Дръзките духом троянци със свойте съюзници славни

вече напират наблизо до нашата крепост и стана.

В лагера палят големи огньове и много се хвалят,

че ще нападат безспирно ахейските кораби черни.
Святка отдясно Кронид и щастливи поличби им праща.

Хектор навред се гордее без мяра със своята сила,

нагло вилнее в полето, облегнат всецяло на Зевса.

Хората и боговете не тачи и бяс го владее.

Моли се той да изплува Зората свещена по-скоро
и се заканва емблемите корабни да ни отреже,

нашите кораби сам да запали със огън стихиен,

а пък ахейци, смутени от пушека, с яд да избие.

Страх безпределен обзема сърцето ми, че боговете

ще му изпълнят заплахите, че е решено да паднем
близо до Троя, далече от конеразвъдния Аргос.

Даже и късно, щом искаш, Ахиле, тръгни да запазиш

клети ахейци, измъчвани все от троянския натиск.

После самият напразно ще страдаш от нашата гибел:

злото щом стане, лекарство за него не ще се намери.
Хайде сега да отблъснеш злокобния ден от аргийци!

Драги мой! Също баща ти Пелей те напътваше мъдро

още когато те прати от Фтия при цар Агамемнон:

„Чедо любимо! Атина и Хера даряват ти сила,

щом пожелаят, но ти си въздържай сърцето надменно
в своите смели гърди: кротостта е най-хубаво нещо!

Всякаква гибелна свада със смъртните хора отбягвай,

за да те много почитат и стари, и млади аргийци.“

Старецът тъй те съветваше, ти си обаче забравил.

Хайде сега се смири, потуши душегубната ярост!
Дарове щедри ще имаш, когато гнева си надмогнеш.

Ето сега ме изслушай и аз ще ти кажа подробно

колко големи награди за теб обеща Агамемнон:

седем триножника нови и десет таланта от злато,

двадесет светли бакъра, дванадесет хранени коня,
дето победи печелят в надбягване лудо в полето.

Никой не би могъл беден да бъде и няма да има

нужда от ценното злато, щом толкова той притежава,

колкото тези коне му донасяха щедри награди.

Сам обещава и седем най-сръчни робини от Лесбос.
Той ги избра, щом, Пелиде, ти срина цветущия остров

Те надминават по хубост жените, родени от смъртни.

Тях ще ти прати, а с тях – дивнобузата щерка на Бриза.

Ето пред всички сега се заклева със клетва велика:

никога той не е спал с Бризеида във брачна постеля,
както е редно, царю, за мъже и жени да постъпват.

Всичко това ще получиш веднага, Ахиле божествен!

Ако дадат боговете да сринем града на Приама,

сам ти ще дойдеш, когато разделяме нашата плячка,

да си напълниш догоре цял кораб със мед и със злато,
сам да си вземеш и двадесет дивно красиви троянки,

първи по хубост и стройност след наша Елена аргийка.

Ако се върнем във Аргос ахейски, земя плодородна,

зет ще му станеш и той ще те тачи наравно с Ореста,

негов любимец, отглеждан далече във пълно охолство.
Има три щерки в Микена, в двореца си здраво иззидан:

Хризотемида, Ифианаса и Лаодика.

Всяка, която поискаш, ти сам ще откараш без откуп

в царския дом на Пелея. И дарове той ще прибави

колкото никой баща не е давал на своята щерка.
Той за подарък ти врича и селища седем цветущи:

Хира, богата със сочна трева, Кардамила, Енопа,

също свещената Фера, Антея със тучни ливади,

още Епея красива и Педас, с лозя преизпълнен.

Всички са те до морето, край древния пясъчен Пилос.
Техните жители имат стада от овце и говеда.

С дарове ще те почитат наравно със бог олимпиец,

данъци щедро ще плащат под твоя величествен скиптър.

Всичко това ще получиш, когато гнева си надмогнеш.

Ако презираш Атрида и тези подаръци скъпи,
имай ти милост за всички ахейци, които тъй страдат.

Вечно ще помнят за тебе и вред като бог ще те тачат.

Ти между тях ще добиеш голяма, нечувана слава:

Хектора днес ще погубиш. Обхванат от лудост жестока,

той срещу теб ще пристъпи, че никого между данайци,
с кораби тука дошли, не признава на себе си равен.“

А бързоногият син на Пелея така му отвърна:

„Сине божествен Лаертов, царю Одисей хитроумен!

Трябва съвсем откровено и честно в ответ да ти кажа

как аз това преценявам и как несъмнено ще бъде,
тримата вече да спрете един подир друг да цвърчите.

Както вратите на мрачния Хадес презирам аз този,

който едно във сърцето си мисли, а друго приказва.

Аз пък това ще говоря, което за най-добро смятам.

Нито Атрид Агамемнон, ни всички събрани данайци
ще ме придумат, щом вече признателност няма за този,

който усърдно се бие без отдих с мъжете враждебни.

Плячка еднаква се дава на храбрия и на беглеца,

с почит еднаква се славят страхливият мъж и героят,

а работливият гине наравно със всеки безделник.
Полза аз нямам, макар че понесох страдания тежки,

тъй като винаги смело излагах живота си в боя.

Птицата както донася храна за безкрилите рожби,

даже самата измъчвана люто от глад и от жажда,

тъй съм прекарвал и аз във безсъние нощи безбройни,
множество кървави дни съм минавал в сражения върли,

влизайки в бой със врага все за техните млади съпруги.

Докато плувах в морето, съсипах дванадесет града,

а пък по суша превзех единадесет в плодна Троада.

Много богатства безценни плячкосвах от тях подир боя,
всичко редовно предавах на цар Агамемнон Атреев.

Той си стоеше далече при своите кораби бързи,

плячката сбираше, малко раздаваше, вземаше много.

Все пак отделяше той дарове за царе и за знатни:

своето всеки запазва, а моят дар взе Агамемнон.
Скъпа жена ми заграби – да спи за наслада със нея!

Но за какво ли аргийци воюват все още с троянци?

И за какво Агамемнон доведе войската пред Троя?

Всичко нали е за хубавокоса Елена аргийка?

Или сред смъртните само Атриди жените си любят?
Всеки мъж, който е честен, почитан и благоразумен,

свойта съпруга обича и грижи полага за нея,

както обичах и аз Бризеида, макар и робиня.

След като мойта награда отне и така ме измами,

мен да не моли: добре го познавам, не ще ме предума.
Нека помисли със теб, Одисее, и с други водачи

как да отблъсне от нашите кораби страшния огън.

Много известни дела е извършил той вече без мене:

вдигна голямата крепост и рова до нея прокара –

твърде широк и дълбок, а по него заби колореди.
Все пак не смогна и тъй да възпира убиеца Хектор.

Докато аз се сражавах с ахейците дружно пред Троя,

Хектор не смееше битка да почне далеч от стената:

стигаше само до стария дъб и до Скейските порти.

Там ме дочака веднъж и едвам се изплъзна от мене.
Повече няма да влизам във битка със Хектор божествен.

Утре щом жертви заколя на Зевса и всички безсмъртни,

моите кораби, пълни с товари, ще спусна в морето.

Щом пожелаеш и щом ти е нужно, ще можеш да видиш

как прекосяват в зори Хелеспонт, изобилен със риба,
как ги усърдно подкарват с веслата мъжете ми здрави.

Ако даде Посейдон земетръсец щастливо да плувам,

още на третия ден ще пристигна във плодната Фтия.

Много богатства оставих, когато потеглих за Троя.

Други оттука сега ще откарам: червена мед, злато,
хубавопоясни млади жени и възсиво желязо:

всичко по жребий добих. Но наградата, гдето ми даде

цар Агамемнон Атреев, отне ми я сам с подигравка.

Вие това му кажете открито тъй, както поръчвам,

за да роптаят подобно на мене и други ахейци,
ако все още се кани той някого пак да измами.

Винаги в наглост облечен, макар и без срам като куче,

няма да смее Атрид да ме право в очите погледне!

Нищо със него не искам да върша или да обмислям.

Той ме измами веднъж и коварно постъпи със мене:
втори път с думи не ще ме излъже: един път му стига.

Нека загива! Лиши го от разум Кронид промислител.

Аз му презирам наградите, косъм не струват за мене!

Той десеторно да прати и двадесеторно богатства,

колкото има сега и във бъдеще дето ще има,
заедно сбрани в Орхомен или във египетска Тива,

гдето във къщите градски несметни съкровища струпа:

сто са вратите на Тива и дружно през всяка минават

двесте отбрани герои със свойте коне в колесници;

да ми дадеше и толкова дарове, колкото тука
пясък и прах съществува, не би ми предумал сърцето,

без да изкупи той сам душегубната, тежка обида.

Няма да взема съпруга от щерките на Агамемнон,

ако дори надминава по хубост и чар Афродита

или е равна по сръчност и на совоока Атина.
Нея аз няма да взема, той друг сред ахейци да търси,

който на него подхожда и който е много по-знатен.

Щом ме спасят боговете и здрав се завърна във къщи,

татко Пелей ще намери самичък за мене съпруга.

Много ахейки живеят в Елада и в нашата Фтия,
щерки на знатни бащи, защищаващи крепости градски.

Всяка, която поискам, аз своя съпруга ще имам.

Мойто сърце благородно отдавна упорно ме тласка

там да намеря законна съпруга, прилична другарка,

всички имоти да ползвам, които Пелей е спечелил.
Зная, че нищо не е равноценно с живота човешки:

нито богатства, натрупани в гъстонаселена Троя,

в мирните дни преди тук да нахлуят чадата ахейски,

нито съкровища, скрити дълбоко в скалистия Питон,

вътре зад прага, изваян от камък за Феб Аполона.
В плячка се грабват волове и тлъсти овце гъсторунни,

светли триножници и русогриви коне се печелят,

само душата човешка не може назад да се върне,

ни да се хване, щом вече изхвръкне навън през зъбите.

Майка ми, сребърнонога богиня Тетида, разказва,
че отредила съдбата двояка кончина за мене:

ако остана сега за троянския град да се бия,

няма дома да се върна, но слава безсмъртна ще имам;

ако се върна във къщи, във моята мила родина,

няма аз слава да имам, но дълъг живот ще живея,
няма тъй скоро, без време, смъртта да ме грабне жестоко.

Бих посъветвал и всички останали видни ахейци,

нека отплуват! Вий няма да видите края на Троя:

Зевс гръмовержец над нея простира ръката си мощна.

Смелост голяма добиха войските троянски във боя.
Вие вървете и тези ми думи предайте веднага

в стана на знатни ахейци – това е и вашата длъжност,

та да напрегнат ума си за друго по-сигурно средство,

как да запазят войската и своите кораби гладки,

тъй като техните планове, дето ги бяха кроили,
неизпълними са вече: в гнева си съм аз непреклонен!

Феникс сега да остане и заедно с нас да нощува,

за да отплува със мене във нашата свидна родина,

стига да иска: насила не ще го откарам обратно.“

Каза така и останаха всички дълбоко смълчани,
хвърлени в смут от речта му, че силни слова изговори.

Конникът, старият Феникс, най-сетне продума през сълзи,

тъй като страдаше сам за ахейските кораби кухи:

„Славни Ахиле! Щом ти си решил да се върнеш във Фтия,

щом вече никак не искаш да браниш от гибелен огън
нашите кораби бързи, понеже гневът те владее,

как ще остана самичък, без тебе, любимо ми чедо?

Старият конник Пелей Еакид ме проводи със тебе

още когато те прати от Фтия при цар Агамемнон.

Млад, ти не знаеше нито войната, омразна на всички,
нито съвета, където известни мъже се прославят.

Твоят баща ми поръча на всичко това да те уча:

в речи оратор да бъдеш и в дело – велик изпълнител.

Аз затова не желая без тебе сега да остана,

даже и бог олимпийски да ми обещае направо
моята старост да махне и юноша пак да ме стори,

точно какъвто напуснах Елада, с красавици славна,

за да отбягна гнева на баща си Аминтор Орменов,

силно разсърден за свойта наложница къдравокоса:

нея обичаше той, а презираше свойта съпруга,
майка ми. Тя на колене ме моли да легна с жената,

за да й стане противен старикът, баща ми нещастен.

Аз я послушах и легнах. Щом татко ми всичко научи,

с люти ме клетви обсипа, повика еринии злостни:

та да не сложа на скута си никога мое детенце.
Тези му клетви ужасни послушаха злите безсмъртни –

Зевс от подземното царство и нямаща жал Персефона.

Исках тогава със острия меч да убия баща си,

някой безсмъртен обаче гнева ми възпря и ми спомни

лошата слава в народа и хорските укори хулни,
щом сред ахейците име на отцеубиец получа.

А пък духът ми в гърдите не даваше вече спокойно

аз да живея във къщата на разлютения татко.

Верни другари и близки ме следваха вред неотстъпно.

Те със молби ме насилваха в родния дом да остана.
Много овни угоени и тежки рогати говеда

бяха заклали, а още по-много свине затлъстели

сръчно въртяха високо над буйния огън на Хефест,

много се вино изпи от големите делви на татко.

Девет те нощи прекараха будни край мене безспирно,
сменяйки нощните стражи, а огънят вечно гореше.

Бдеше един до колоните в двора със здрава ограда,

друг в коридора пред яките двери на моята спалня.

Ала когато настана десетата нощ непрогледна,

счупих на моята спалня вратата, добре прикрепена,
тихо излязох и ловко прескочих оградата дворна,

скритом от всякакви стражи, усърдни робини и роби.

После избягах и бродих през цяла обширна Елада,

стигнах във плодната Фтия, родина на дребен добитък,

влязох при царя Пелея и той ме прие благосклонно.
Сам ме обикна тъй, както родител детето си свидно –

своя син единороден, наследник на много имоти.

Той ме направи богат, подари ми народ многоброен;

цар на долопците бях и живеех на края на Фтия.

Богоподобни Ахиле, аз тъй те възпитах от малък,
тъй те обикнах сърдечно, че с друг не желаеше нивга

нито на пир да отиваш, ни даже дома да се храниш,

без да те сложа самичък да седнеш на мойто коляно,

мръвките да ти нарежа и виното да ти налея.

Колко си пъти намокрял хитона ми върху гърдите,
пръскайки вино с уста през наивните детски години!

Толкова много се мъчих и толкова страдах за тебе,

тъй като мен боговете ме бяха дарили с потомство,

тебе направих и имах за син, богоравни Ахиле,

за да отблъснеш ти някога гибел позорна от мене.
Хайде, любими Ахиле, смири си душата надменна!

Трябва и милост да имаш! Дори богове се смиряват,

а с добродетели, слава и мощ са по-висши от всички.

Смъртните хора, възливайки вино, смиляват безсмъртни

със благовония, с чисти молитви и мирис от сало,
щом като някой човек е престъпил небесната воля.

А съществуват Молби, дъщери на Кронида всесилен,
гърбави, хроми, набръчкани грозно, с очи кривогледи.

Винаги ходят загрижени след заслепената Ата.

Тя е могъща и бърза, далеч изпреварва Молбите,
първа обхожда земята, на хората зло причинява.

После минават Молбите и вредом лекуват бедите.

Който зачита на Зевс дъщерите, щом те го споходят,

помощ голяма му дават и склонно молбите му чуват.

Който от тях се откаже и с върла омраза ги гони,
тутакси тичат направо при Зевса Кронида и молят:

Ата да тръгне след него и той да плати за греха си.

Хайде, Ахиле, и ти почети дъщерите на Зевса,

че почитта усмирява душите на много герои.

Дарове ако не беше ти дал Агамемнон Атреев,
също и други обрекъл, а само се сърдеше люто,

нямаше аз да те моля гнева си голям да забравиш,

нито аргийци да браниш, макар че от теб се нуждаят.

Царят тъй много ти дава сега, обещава и още.

Ето изпрати при теб да те молят мъже най-известни,
първи сред всички ахейци и твои любимци аргийци.

Ти не презирай речта им и техните стъпки дотука!

Твоят гняв само до днеска не беше достоен за укор.

Често сме слушали ние мълвата за древни герои,

как се поддавали също на страшна, безпаметна злоба,
ала приемали дарове, чували мъдри съвети.

Спомням си случка, която е станала много отдавна.

Както е станала, точно така и на вас ще я кажа.

Някога куретите водили бой с етолийци юначни

около град Калидон и без жал се изтребвали грозно.
Бранили дивния град Калидон етолийците смели,

а пък куретите искали да го съсипят жестоко.

Златопрестолна сама Артемида им пратила злото,

гневна, че царят Ойней не принесъл от свойте градини

плод-първоберка на нея, на другите дал хекатомба.
Щерката само на Зевса всесилен оставил без жертва,

бил я забравил или не помислил – голям грях направил!

Стрелолюбивата щерка на Зевса била разгневена:

пратила дива свиня, белозъбест глиган, срещу него.

Много вреди причинил на градините той на Ойнея.
Цели грамади от едри овощни дървета изкъртил

заедно с корени, с ябълков цвят повалил на земята.

Но Мелеагър, синът на Ойнея, погубил глигана.

Свикал той много ловци от съседните селища с псета,

тъй като шепа смелчаци не биха убили глигана,
който бил силен и качил мнозина на тъжната клада.

Но Артемида възбудила битка и спор за глигана,

и за главата му, и за покритата с четина кожа,

между куретите и етолийците неустрашими.

Докато сам Мелеагър, любимец на Арес, се биел,
ставало трудно тогава за всички събрани курети:

те не могли да останат за дълго отвъд, пред стените.

Но Мелеагра обхванала ярост, която разтърсва

даже душата на тези, които се славят със разум.

Той се разсърдил свирепо на своята майка Алтея;
в къщи останал при дивната своя жена Клеопатра,

рожба на хубавонога Евенова щерка Марпеса

и на Идаса, най-храбрия мъж на земята тогава,

дръзнал той лък да издигне дори срещу Феб Аполона,

бранейки хубавоногата своя съпруга Марпеса.
И оттогава наричана в къщи била Клеопатра

с името на Алкиона, понеже и нейната майка

имала същата участ на морската птица злочеста:

плакала горко, когато сам бог Аполон я отвлякъл.

Та Мелеагър преглъщал гнева си при свойта съпруга,
върло ядосан от лютите клетви на своята майка:

скръбна за брат си убит, тя се молела на боговете,

удряла с длани земята, кърмилница щедра за всички,

падала и на колени, обливала пазви със сълзи,

с вик умолявала Хадес и с плач Персефона ужасна
да й погубят сина! А ериния, скитаща в мрака,

неумолимо жестока, я чула в подземното царство.

Бойният шум на куретите скоро достигнал вратите,

рухвали кулите в прах. Етолийските старци веднага

пратили видни жреци при героя сърдит Мелеагър,
с просба да дойде в защита – и преголям дар му обрекли.

В най-плодородната област на полската шир Калидонска

те му предложили сам да си вземе земя благодатна –

хектара по петдесет, половината годна за лозе,

другата пък половина на орна земя да остане.
Старият конник Ойней го предумвал с молби най-горещи,

чакал пред прага на брачната високопокривна спалня,

чукал вратите подпрени, превил колене пред сина си.

Също сестрите и майка им го умолявали дълго.

Още по-твърдо отказвал. Другари го молили много,
дето ги смятал най-верни, най-мили от своите близки,

ала и те не склонили сърцето му гневно в гърдите,

докато почват куретите здравата спалня да блъскат,

да се катерят на градската крепост и огън да палят.

Чак в тоя миг се провиква съпругата хубавокръста:
молейки с плач Мелеагра, припомняйки всички неволи,

дето понасят народи, загубили своята крепост:

там се избиват мъжете, градът им се опожарява,

в робство откарват децата с жените, препасани ниско.

Силно духът му се трогнал от тези нещастия тежки.
Тутакси скочил героят и светли доспехи облякъл.

Той от града етолийски отблъснал деня съдбоносен,

слушайки свойто сърце, но голямата, скъпа награда

никога те не му дали, макар че от сеч ги избавил.

Ти не замисляй подобна постъпка, обично ми чедо!
Нека и бог ти не праща такива желания лоши!

Мъчно ще бъде да браниш запалени кораби вече.

Дарове ценни вземи! Като бог ще те тачат ахейци!

Даже без дарове после да влезеш във бой мъжегубен,

няма да бъдеш на почит, макар да отблъснеш троянци.“
А бързоногият син на Пелея така му отвърна:

„Фениксе, скъпи ми дядо, потомък на Зевса! Аз нямам

нужда от почит: от волята Зевсова аз съм зачетен!

Тая чест с мен ще остане при кораби вити, догдето

дух във гърдите си имам и крепко нозете ме носят.
Но ще ти кажа и друго, което добре да запомниш:

ти не вълнувай душата ми тъй с плачове и въздишки

в полза на цар Агамемнон. Недей го обсипва със обич,

за да не станеш омразен на мене, че аз те обичам.

С мене ти трябва да мразиш човека, когото аз мразя.
Заедно с мене царувай, честта ми споделяй наравно.

Двамата вести да носят, а ти остани да нощуваш

в мека постеля. Щом пукне зората, със теб ще обмислим

да си заминем ли с кораби, или пък тук да останем.“

Рече и знак на Патрокла безмълвно със вежди направи
меко легло да приготви по-скоро за стария Феникс,

за да си тръгнат от шатрата другите двама към стана.

Богоподобният син Теламонов така заговори:

„Сине божествен Лаертов, царю Одисей хитроумен!

Хайде да тръгваме! Виждам, че няма успех да постигнем
с нашето идване тука. А трябва веднага да кажем

тези слова на данайци, при все че са твърде печални.

Трепетно те ни очакват, събрани в съвета ахейски.

Вождът Ахил е натрупал в гърдите си ярост свирепа.

Той не зачита сърдечната дружба на свойте другари.
С нея го тачехме ние във стана най-много от всички.

Няма той жалост! Дори от убиец на брат еднокръвен

откуп са вземали, също за собствено чедо убито!

Щом се откупи убиец, остава в страната спокоен,

всеки с отплата смирява в душата си гордата злоба.
Но боговете всевечни са вложили в тебе, Ахиле,

злост несмирима и всичко това за една мома само.

Ний ти предлагаме седем най-хубави между жените,

също и дарове други. Смили си най-сетне сърцето.

Гостоприемството имай на почит! Дошли сме под твоя
покрив, изпратени тук от данайци. Желаем да бъдем

много по-мили за теб и по-драги от всички ахейци.“

А бързоногият син на Пелея така му отвърна:

„Богородени Аякс Теламонов, водач на войските!

Смятам, че всичко това откровено и смело ми каза,
ала сърце ми от гняв се вълнува, когато си спомня

как ми нанесе жестока обида Атрид пред аргийци,

сякаш съм някакъв жалък изгнаник, без чест и достойнство.

Вие тръгнете обратно, предайте му следните вести:

няма да имам аз грижа за кръвопролитната битка,
докато Хектор божествен, синът на Приама юначен,

тука не стигне до шатри и кораби на мирмидонци,

за да убива аргийци и кораби с огън изтребва.

Вярвам, че близо до мойта палатка и черния кораб

Хектор от бой ще отстъпи, макар и да буйствува силно.“
Тъй рече. Всички поеха по чаша двудръжка, възляха

за боговете и цар Одисей ги поведе към стана.

А пък Патрокъл накара слугини и верни другари

меко легло да постелят по-скоро за стария Феникс.

Те го послушаха: както им каза, застлаха леглото
с овнешко руно, с килими и ленена тънка покривка.

Старецът в него си легна, очакващ зората свещена.

В своята здрава палатка навътре Ахил се оттегли,

легна със него робиня, която бе грабнал от Лесбос,

хубаволика мома Диомеда, Форбантова щерка.
Също Патрокъл отиде отсреща в леглото, а с него

стройна Ифида, която му даде Ахил богоравен,

след като срина високия Скирос, града Ениеев.

Другите двама се върнаха в шатрата на Агамемнон.

Знатни ахейци ги срещнаха, вдигайки чаши от злато,
около тях се събраха и почнаха да ги разпитват.

Пръв ги запита могъщият цар Агамемнон Атреев:

„Хайде кажи, Одисее, велика прослава ахейска!

Иска ли той да отблъсне враждебния огън от стана,

или отказва и гняв му владее все още сърцето?“
Богоподобният и търпелив Одисей му отвърна:

„Сине Атреев преславен, царю на мъже Агамемнон!

Той не желае все още гнева си свиреп да подтисне,

в ярост презира и тебе, и твойте подаръци скъпи.

Той ти предлага да мислиш самичък сред всички аргийци
как да запазиш войската и нашите кораби бързи.

Даже заплашва той още, че щом се покаже зората,

своите кораби дивнонавесни ще спусне в морето.

Също съветва и всички останали воини ахейски

да си отплуват във къщи, че няма да видите нивга
края на Троя висока, че нея с ръката си мощна

Зевс далногръмец закриля и смелост добиха троянци.

Тъй рече. Моите спътници ще потвърдят тия думи –

ето Аякс и разумните наши вестители двама.

Старецът Феникс остана да спи, че Ахил го покани,
за да отплува със него във нашата мила родина,

ако желае: насила не иска назад да го води.“

Каза така и останаха всички дълбоко смълчани,

хвърлени в смут от речта му, че силни слова изговори.

Дълго стояха безмълвни печалните рожби ахейски.
Цар Диомед гръмогласен най-сетне така им продума:

„сине Атреев преславен, царю на мъже Агамемнон!

Трябваше ти да не молиш известния син на Пелея

с толкова дарове скъпи: надменен и по-рано беше!

Ето сега го подтиква към още по-лоша надменност.
Да го оставим! Той нека си тръгне или да остане!

Смятам, че после Ахил ще се втурне отново във боя,

щом го подбуди духът му или богове го принудят.

Хайде сами да изпълним, каквото сега ще предложа!

Вие вървете да спите, щом свойто сърце усладите
с хляб и със вино, защото те дават и смелост, и сила.

Ала когато се сипне Зора розопръста, прекрасна,

свикай, Атриде, пред стана и пеши, и конни войници,

ти насърчи ги и с първите влизай направо във битка!“

Тъй ги подкани. И всички царе одобриха речта му,
хранейки почит към думите на Диомед конеборец.

Вино възляха и всеки си тръгна към свойта палатка,

гдето си легна и вкуси дара на съня благодатен.

ДЕСЕТА ПЕСЕН

ДОЛОНИЯ

Другите морни водачи на всички ахейци във стана

спаха през цялата нощ, упоени от сън благотворен.

Сладкият сън не обори единствен Атрид Агамемнон,

първи водач на войските, погълнат от множество мисли.

Както с гръм святка съпругът на хубавокосата Хера,
готвейки дъжд неизказано пороен или пък градушка,

или фъртуна, която със сняг ще засипе полята,

или пък нейде огромната паст на войната разтваря,

тъй непрестанно издън гърди цар Агамемнон Атреев

тежко въздишаше: цял обладан бе извътре от трепет.
Често се взираше мълком в полето троянско просторно

и се дивеше на много огньове, горящи пред Троя,

също на звуци от флейти, и свирки, и мъжка гълчава.

Колчем погледнеше той към войските и стана ахейски,

почваше ядно да скубе косата си гъста, да моли
Зевса всевишен: сърцето му доблестно стенеше силно.

Тази си мисъл тогава най-мъдра и правилна сметна:

първом да иде при Нестор Нелеев, оратор от Пилос,

за да открият със него почтено, спасително средство,

дето да стане защита от злото на всички данайци.
Вдигна се и си облече хитона на мощното тяло,

а на нозете си яки завърза разкошни сандали,

после си метна и кожа голяма от лъв жълтогривест,

дето му стигаше чак до петите; взе копие остро.

Също тъй страх бе обхванал и цар Менелая Атреев.
Сън му не склопи очите, боеше се да не пострадат

никак аргийци, които за него дойдоха при Троя,

воден простор прекосиха да почнат геройската битка.

Първо покри си плещите широки със кожа пантерска,

сетне взе шлема си меден и сам на главата го сложи,
сграбчи в ръката си жилаво копие медно и остро.

Тръгна да вдигне от сън Агамемнона, брат си, върховен

вожд на аргийците, тачен подобно на бог от народа.

Той го намери до кораба да си надява самичък

дивни доспехи. И цар Агамемнон се много зарадва.
Пръв Менелай гръмогласен започна така да говори:

„Драги, защо си доспехите слагаш? Нима ще изпратиш

някакъв наш съгледвач сред троянския лагер отсреща?

Много се плаша, че никой не може това да извърши.

Ако ли в този амброзиев мрак се промъкне съгледник
сред враговете жестоки, ще има сърце дръзновено.“

Мощният цар Агамемнон на брата си тъй отговори:

„Двамата днес се нуждаем, потомче на Зевс Менелае,

мъдър съвет да получим и той да избави войските,

нашите кораби също, че Зевс си обърна сърцето:
повече трогват духа му свещените жертви на Хектор.

Никога аз не съм виждал и никой не ми е разказвал

толкова мъки на ден да скроява един само смъртен,

колкото Хектор, любимец на Зевс, е създал на ахейци,

без да е чедо обично на бог всемогъщ и богиня.
Дълго и тягостно има да помнят аргийци делата,

сторени тука от него: такива злини им нанесе.

Тичай по-скоро при витите кораби, за да повикаш

Идоменей и Аякс. Аз отивам при Нестор божествен,

да го подтикна да стане, дано да поиска веднага
сам да отиде съветник при нашата стража свещена.

Нему ще бъдат най-много покорни, понеже ги води

дружно синът му със верния Идоменеев съратник

вожд Мериона: на двамата стражата ний поверихме.“

А Менелай гръмогласен тогава така му отвърна:
„Точно какво ми поръчваш и сам заповядваш със думи?

Там ли при тях да остана, очаквайки ти да пристигнеш,

или назад да дотичам при тебе, щом всичко им кажа?“

Мощният цар Агамемнон на брата си тъй отговори:

„Там ме дочакай, че може във тъмното да се разминем:
много пътеки кръстосват вред нашия лагер обширен.

Викай, отдето минаваш, войниците будни да бъдат.

Всеки мъж срещнат зови по баща и по родово име,

всички почитай и с никого горд и надменен не бивай!

Нека сами се потрудим, защото от люлката още
Зевс олимпийски за нас отреди тая участ сурова.“

Каза и брат си изпрати със тези полезни наръки,

а пък самият отиде при Нестор, водач на войските.

Той го намери при шатрата, близо до черния кораб,

в мека постеля; доспехи красиви до него лежаха:
двете му копия остри и шлемът му лъскав, и щитът.

Редом лежеше и поясът пъстър, със който препасан

старият Нестор предвождаше в бой мъжегубен войската,

тъй като още не беше отстъпил пред тъжната старост.

Вдигна главата си Нестор, подпря се на десния лакът,
па заговори на цар Агамемнон и тъй го запита:

„Кой си ти, дето самотен сновеш между кораби в стана

в мрака среднощен, когато почиват в сън другите смъртни?

Някого търсиш от стражите или пък дириш приятел?

Хайде кажи ми, не идвай безмълвен! Какво ти е нужно?“
Мощният цар Агамемнон тогава така му отвърна:

„Несторе, сине Нелеев, велика прослава ахейска!

Аз съм Атрид Агамемнон, когото най-много от всички

Зевс олимпийски отрупа с неволи безкрайни, догдето

дух във гърдите си имам и още ме носят нозете.
Аз тъй се скитам, че сладкият сън ми не склопва очите,

грижа се все за войната и все за теглата ахейски.

Страшно се плаша за храбри данайци, духът ми отслабва,

много съм аз разтревожен, сърцето ми вече напира

вън от гърдите да хвръкне, трепери ми цялото тяло.
Ако ли нещо обмисляш, че сън те не хваща и тебе,

двамата нека да слезем при стражите, за да ги видим,

да не би морни от труд непосилен във сладостна дрямка

да си полегнат и нощното бдение те да забравят.

А враговете стануват наблизо. И ние не знаем
няма ли те да започнат през тази нощ битка внезапна.“

Нестор, геренският конник, с такива слова му откликна:

„Сине Атреев преславен, царю на мъже Агамемнон!

Всички кроежи ужасни на Хектора Зевс промислител

няма в дела да превърне, макар че се Хектор надява.
Вярвам, че Хектор Приамов и повече мъки ще пати,

ако Ахил отстрани от душата си върлата ярост.

Аз ще те следвам усърдно. И другите нека събудим:

славния с копие цар Диомеда и цар Одисея,

бързия воин Аякс и юначния син на Филея.
Някой друг нека отиде и нека по-скоро повика

още Аякс богоравен и властния Идоменея.

Техните кораби кухи далеч се намират оттука.

Цар Менелая упреквам, макар да го с обич почитам.

Няма да скрия от тебе, дори и да би се разсърдил:
спи си сега Менелай, а оставя те сам да се трудиш.

Трябваше днес със молба да отиде при всички водачи,

тъй като непоносима неволя ни вече настига.“

Мощният цар Агамемнон отново така отговори:

„Някога, старче, и аз настоявах пред теб да го мъмриш,
тъй като често нехае и сам да заляга не иска.

Без да е склонен към леност и без да е тъй неразумен,

твърде разчита на мене и винаги подтик очаква.

Тая нощ той преди мен се събуди, пристигна при мене.

Аз го изпратих да викне мъжете, които ти искаш.
Нека да тръгнем! А тях пред вратите навярно ще срещнем,

гдето са нощните стражи: аз там наредих да ни чакат.“

Нестор, геренският конник, отвърна на цар Агамемнон:

„Щом е тъй, никой аргиец не ще го похули и с радост

всичко ще стори, което сега Менелай му нарежда.“
Каза така и облече хитон на гърдите си стари,

а на краката си бели завърза разкошни сандали,

върху гърба си наметна и мантия пурпурна, двойна,

много красива, която бе с рунтава вълна покрита.

Взе във ръката си острото копие с меден завършък,
тръгна към черните кораби на меднобронни ахейци.

Нестор, геренският конник, със викове гръмки събуди

най-напред цар Одисея, по разум подобен на Зевса.

Мощен, гласът му проникна в сърцето на цар Одисея,

който излезе от своята шатра и тъй им продума:
„Вие защо ли сами покрай кораби бродите в стана

в мрака среднощен? Каква неотложна ви нужда заставя?“

Нестор, геренският конник, така отговори веднага:

„Сине божествен Лаертов, царю Одисей хитроумен!

Спри да се сърдиш, че мъка голяма постигна ахейци.
Хайде със нас да събудим и други, с които е редно

ний да обсъдим дали да отстъпим, или да се бием.“

Рече, а цар Одисей хитроумен в палатката влезе,

метна си щита изпъстрен на рамо и с двамата тръгна.

Стигнаха при Диомеда, когото намериха легнал
вън от палатката, в своите светли доспехи облечен.

Спяха бойците му близо на щитове вместо възглавки.

Техните копия бяха забити отвесно в земята

и като Зевсова мълния в мрака далеко блестяха.

Спеше синът на Тидея на кожа от гоен бик полски,
а под главата си имаше вълнен килим многоцветен.

Нестор, геренският конник, до него се спря да го буди,

с крак го побутна, разтърси го силно и тъй го похули:

„Сине Тидеев, стани! Или цялата нощ ще почиваш?

Мигар не знаеш, че вече врагът е на хълма в полето,
близо до нашите кораби? Малко ни място разделя!“

Тъй рече, а Диомед незабавно от сън се надигна,

па заговори на Нестор и думи крилати му каза:

„Неуморим си ти, старче! От работа нивга не бягаш!

Няма ли други по-млади от тебе сред всички ахейци,
дето да ходят из стана да будят царете заспали?

Ала ти, старче, припрян си и все те не сдържа да чакаш.“

Нестор, геренският конник, отново така му продума:

„Всичко, което ти рече, любимо ми чедо, е вярно.

Имам деца благородни, а имам и много войници.
Всеки от тях би могъл да изтича и свика съвета.

Ала голяма беда се е спуснала срещу ахейци.

Днеска върху острието на меча ни висне за всички

или погибел страшна от по-страшна, или пък победа.

Тръгвай да будиш Аякса и храбрия син на Филея,
щом ме дотолкова жалиш, а ти си и по-млад от мене.“

Цар Диомед се наметна със кожа от лъв жълтогривест,

дълга и стигаща чак до петите; взе копие остро.

Сам се отправи, от сън ги събуди и там ги заведе.

Скоро, когато се смесиха, измежду сбраните стражи
никъде те не откриха заспали водачи на стража:

всичките будни стояха, облечени в свойте доспехи.

Както наежено кучета вардят овце във кошара,

вече дочули, че идва през дебри планински опасен

звяр от гората, и мигом настава тревога и врява
вред между псета и хора, сънят им напълно изчезва,

тъй бе изчезнал и сладкият сън от очите на тези,

дето на стража стояха в нощта непрогледна; в полето

вперили поглед, наострили слух дали идват троянци.

Старецът щом ги видя, насърчи ги, дълбоко възрадван,
бодро към тях се обърна и думи крилати им каза:

„Бдете, обични ми рожби! И никого сън да не хваща,

за да не станем причина сами да ликува врагът ни!“

Рече така и премина през рова, а с него вървяха

всички аргийски водачи, поканени там за съвета,
също със тях Мерион и синът благороден на Нестор:

лично царете ги викнаха, за да участват в съвета.

След като минаха рова, те спряха на място открито,

гдето се виждаше чисто поле, без тела на убити.

Буйният Хектор оттука се върна след боя разпален,
сваляйки много аргийци, догдето нощта ги забули.

Седнаха всички в съвета един на друг думи да нижат.

Нестор, геренският конник, започна пред тях да говори:

„Скъпи ми! Няма ли някой, облегнат на свойта сърцатост,

сам да проникне потайно до гордите духом троянци?
Може той жив неприятел да хване към края на стана

или поне да подслуша там разговор между троянци,

точно какво те замислят да правят, дали се приготвят

тук да останат при нашите кораби, или отново

да се отдръпнат във Троя, понеже разбиха ахейци.
Щом разузнае това и при нас невредим се завърне,

в цялата шир поднебесна сред хората слава велика

той ще получи и с дарове щедри ще бъде отрупан.

Колкото военачалници в нашите кораби има,

всеки овца чернорунна със агънце дар ще му прати:
друга награда не може да бъде със тази сравнена:

винаги той ще е канен на пиршества и на гощавки.“

Каза така и останаха всички дълбоко смълчани.

Цар Диомед гръмогласен най-после на тях проговори:

„Несторе, мойто сърце и духът ми безстрашен ме карат
да се промъкна във близкия стан на мъжете враждебни.

Но ако с мене поиска да дойде и друг от ахейци,

повече бодрост ще имам и много по-дързък ще бъда.

Двама когато отиват, взаимно обмислят усърдно

как да успеят, а сам-самин, колкото и да премисля,
все пак умът му е бавен и волята доста по-слаба.“

Тъй рече и пожелаха мнозина да тръгнат с Тидида.

Искаха двамата храбри Аякси, слугите на Арес,

искаше и Мерион, и синът на разумния Нестор,

искаше и Менелай, знаменитият син на Атрея,
искаше смелият цар Одисей сред троянци да иде:

винаги нему сърцето за подвизи беше готово.

Мощният цар на мъже Агамемнон така им продума:

„Сине Тидеев, горещо обичан от мен Диомеде!

Сам избери си другаря, когото за път предпочиташ,
най-подходящ според тебе, че много желаещи има.

Само от почит свенлива по-храбрия да не оставиш,

нито от страх и неловкост по-слабия да си посочиш,

нито от знатния род да се водиш, дори да е царски.“

Тъй каза и се уплаши за русия цар Менелая.
А Диомед гръмогласен отново към тях се обърна:

„Щом като вие предлагате сам да си спътник посоча,

мога ли да пренебрегна сега Одисея божествен?

Той със решителен дух и сърце непреклонно се впуска

в трудности най-всевъзможни; Атина Палада го пази.
Щом като той е със мене, дори и от огън стихиен

двамата ще се завърнем, понеже умът му е остър.“

А Одисей, издръжлив и божествен, така му отвърна:

„Нито ме много хвали, ни хули, Диомеде Тидеев:

ти пред аргийци говориш, които добре ме познават.
Нека вървим, че преваля нощта и зората е близо,

ето звездите залязват. Две части са вече изтекли,

третата част от нощта ни остава за нашето дело.“

Тъй разговаряха, после облякоха страшни доспехи.

Смелият в бой Тразимед сам предаде си меча двуостър
на Диомед (който в кораба беше си своя оставил),

даде му щита; покри му главата със шлема си кожен

без качулата опашка и гребен, наречен „прилепнал“.

Този шлем пази главата на млади и буйни герои.

А Мерион надари Одисея със лък и със стрелник,
връчи му също и меч, на главата му тури шлем кожен,

с ремъци плътно изплетен отвътре,
обсипан отвънка с много с много нашити нагъсто зъби от глиган белозъбест,

внизани твърде изкусно по целия шлем във редици,

с меко кече подплатен бе на темето да не убива.
Този шлем някога взе Автолик като плячка, когато
в град Елеона събори дома на Аминтор Орменов.

В Скандия дар го поднесе на Амфидамант китерийски,

Амфидамант го предаде подарък на госта си Мола.

Мол го дари на сина си, герой Мерион, да го носи.
Най-после шлемът покри и главата на цар Одисея.

След като двамата бяха облекли доспехите страшни,

тръгнаха бързо на път и оставиха всички водачи.

Прати Атина Палада отдясно по пътя им чапла.

Птицата те не можаха с очите си зорки да видят
в мрака среднощен, но чуваха нейния крясък пронизен.

Цар Одисей се зарадва на знака, помоли Атина:

„Чуй ме ти, дъще любима на егидодържеца Зевса!

Винаги в трудни минути с готовност ми идваш на помощ!

Нищо не крия от тебе. Сега ме най-много обичай!
Дай да се върнем при нашите кораби здрави със слава,

свършили дело велико, което да помнят троянци.“

Цар Диомед гръмогласен след него така се помоли:

„Дъще на Зевс несломима, послушай ти днеска и мене!

Следвай ме, както си следвала ти и баща ми Тидея
нявга, когато потегли към Тива вестител ахейски.

Той край реката Азоп меднобронни ахейци остави,

тръгвайки да отнесе миротворни слова на кадмейци.

А пък на връщане чудни дела науми да извърши

с твоя подкрепа, богиньо, че бе благосклонна към него.
Тъй и на мене помагай сега и с любов ме закриляй.

В жертва на тебе обричам аз едногодишна юница,

широкочела и буйна, в ярем незапрягана още:

в жертва желана, с рога позлатени, на теб ще я пратя.“

Тъй се помолиха. Чу им молбите Атина Палада.
Свойта молитва приключили към дъщерята на Зевса,

двамата както два лъва поеха в нощта непрозирна

между тела на убити, доспехи и кървави локви.

Ала и Хектор не даде на свойте юначни троянци

също да мигнат. На важен съвет свика всички най-знатни,
колкото имаше вождове, мъдри съветници в Троя.

След като беше ги сбрал, им изложи той плана си хитър:

„Кой срещу ценни подаръци би обещал да ми свърши

дело, което ще кажа? Желана награда ще има:

аз ще му дам колесница и впряг от коне, здравошийни;
те най-добри са от всички в просторния стан на ахейци.

Ще се покрие със слава сърцатият, който би дръзнал

близо да иде до бързите кораби да разузнае

пазят ли още ахейците своите кораби леки,

или пък вече, надвити от нашите мощни десници,
бягство позорно замислят и повече никак не смятат

нощна охрана да слагат, сломени от тежка умора.“

Каза така и останаха всички дълбоко смълчани.

Имаше между троянците някой си Долон Евмедов,

син на вестител божествен, богат с много мед и със злато.
Долон на външност бе грозен, но шеметно пъргав в нозете.

Син бе единствен сред пет дъщери на баща си Евмеда.

Той заговори тогава на Хектора и на троянци:

„Хекторе, мойто сърце и духът би безстрашен ме карат

близо да ида до бързите кораби да разузная.
Жезъла само вдигни, закълни ми се с клетва велика,

че ще получа конете и с тях колесницата пъстра,

возещи вихрено в боя почтения син на Пелея.

Аз ще ти бъда полезен съгледник, какъвто желаеш.

Сам ще проникна навътре във лагера, докато стигна
кораба на Агамемнон, където ахейски водачи

сигур обмислят дали да побягнат, или да се бият.“

Тъй рече Долон, а Хектор взе жезъл и клетва му даде:

„Зевс силногръмец, съпругът на Хера, да бъде свидетел!

Няма друг никой троянец със тези коне да се вози.
Аз обещавам: единствен ти винаги с тях ще се славиш.“

Каза и клетва лъжлива му даде, но Долон повярва.

Тутакси той си обрамчи извития лък на плещите,

а върху него наметна си кожа от сив вълк одрана,

с шлем невестулков покри си главата, взе копие остро.
Право към вражите кораби сам се упъти от стана.

Но не бе съдено с вести при Хектор назад да се върне.

Щом като Долон напусна гмежта от коне и войници,

тръгна забързан по пътя и както припряно вървеше,

цар Одисей го съгледа и на Диомеда продума:
„Някакъв мъж, Диомеде, от вражия стан приближава.

Само не зная дали съгледвач е за нашия лагер,

или пък дебне във мрака трупа на убит да ограби.

Нека ний първо да го пуснем да мине пред нас във полето,

после стремглаво и двамата да го нападнем и хванем.
Ако с нозете си ловко надтича и мене, и тебе,

ти го подгонвай неспирно към нашите кораби вити,

махайки с твоето копие, да не избяга към Троя.“

Казаха тъй и се спряха встрани сред тела на убити.

Долон ги скоро отмина, понеже му липсваше разум.
Ала когато прехвърли път, равен с браздата, която

мулета яки орат – от воловете те са по-силни,

впрегнати ралото дружно да теглят във оран дълбока, –

двамата в миг се затичаха; Долон спря, чувайки стъпки,

тъй като той си помисли, че идват другари от Троя,
пратени вече от Хектор назад да го върнат във стана.

Щом приближиха на хвърлей със копие или по-малко,

той враговете позна и замята нозете си в бягство.

Двамата вихром след него се спуснаха да го догонят.

Както две кучета опитни в лов, острозъби и бързи,
стръвно, без отдих преследват сърна или заек в гористо

място, а заекът скача пред тях и плачевно писука,

тъй Диомед и герой Одисей, градове разрушаващ,

гонеха Долона с устрем далеч от войската троянска.

Тъкмо във стана ахейски сред стражите той да се смеси,
вдъхна Атина Палада стремителност на Диомеда,

та да не може да каже със гордост друг никой ахеец,

пръв че ударил троянеца, а Диомед стигнал втори.

Махайки с копие, мощният син на Тидея му викна:

„Или се спри, или с копие ще те настигна и няма
жалката гибел за дълго от мойте ръце да отбягваш!“

Каза и копие хвърли; но без да улучи нарочно.

Острото копие мина над дясното рамо на Долон

и във земята заседна. А Долон недвижно застана,

бледен от страх, разтреперан, със тракащи зъби в устата.
Двамата силно пъхтейки, настигнаха клетия Долон,

здраво ръцете му хванаха, той им продума през сълзи:

„В плен ме вземете! Аз откуп богат ще ви дам, че във къщи

имаме злато, и мед, и изкусно ковано желязо.

Татко ми ще ви изпрати награда несметна в отплата,
щом разбере, че съм жив при ахейските кораби кухи.“

Цар Одисей хитроумен във отговор тъй му продума:

„Ти съвземи се и мисъл за смърт да не сепва духа ти!

Хайде сега ми кажи, но кажи ми съвсем откровено:

сам за какво се отправяш към нашите кораби вити
в тъмната прязнощ, когато почиват в сън другите смъртни?

Или издебваш в полето трупа на убит да ограбиш?

Или те Хектор изпрати добре да огледаш ти всичко

около нашите кораби? Или духът те подтикна?“

Долон, от страх разтреперан, тогава така му отвърна:
„Хектор ума ми съвсем помрачи с обещания щедри.

Каза ми, че ще получа във дар колесницата пъстра

с еднокопитните, буйни коне на Ахила прославен.

Той ме накара да тръгна през тая нощ бърза и черна,

до враговете да стигна и да разузная отблизо
пазят ли, както по-рано, те своите кораби леки,

или пък вече, разбити от нашите мощни десници,

бягство позорно замислят и повече никак не смятат

нощна охрана да слагат, сломени от тежка умора.“

А Одисей хитроумен лукаво усмихнат му рече:
„Вярно, че твойто сърце е ламтяло за едри награди:

чак за конете на внука Еаков! Но много е мъчно

смъртни мъже да им слагат юзди, да ги в бяг укротяват.

Само Ахил ги запряга, но той е от майка безсмъртна.

Хайде сега ми кажи, но кажи ми съвсем откровено:
где ти остави на тръгване Хектора, вожд на войските?

Где са му бойните светли доспехи, конете му где са?

Колко далеч са оттука троянските стражи и станът?

Точно какво те замислят да правят, дали се подготвят

тук да останат при нашите кораби, или отново
да се отдръпнат във Троя, понеже разбиха ахейци?“

Долон, потомък Евмедов, веднага така му отвърна:

„Аз и това ще ти кажа съвсем откровено и вярно.

Хектор със всички водачи, съветници мъдри троянски,

свика съвет край могилата древна на Ила божествен,
вън от шума. А за стражите, дето ме питаш, геройо,

никаква нощна охрана не броди и стана не варди.

Колкото виждаш огньове, запалени са те от нужда,

само троянци там бдят и взаимно се канят за стража;

нашите славни съюзници в същото време безгрижно
спят, предоставили вред на троянците будни да пазят,

тъй като техните рожби и мили жени са далече.“

А Одисей хитроумен запита пленения Долон:

„Как си почиват сега? С конеборци троянци задружно

или отделно от тях? И това ми кажи да узная!“
Долон, потомък Евмедов, отново така му отвърна:

„Аз и това ще ти кажа съвсем откровено и вярно.

Откъм морето – карийци, пеонци със лъкове криви,

също лелеги, кавкони и богоподобни пеласги.

Близо до Тимбра нощуват ликийци и горди мизийци,
конесмирители фриги и смели колари меонци.

Ала защо ме разпитваш за тия неща поотделно?

Ако ли искате вий да се вмъкнете в стана троянски,

новодошлите тракийци стануват последни от всички.

Заедно с тях е и царят им Резос, синът Ейонеев.
Сам аз му зърнах конете – грамадни и много красиви;

те са по-бели от сняг и препускат подобно на вятър.

В злато и светло сребро му блести колесницата нова.

Има и златни, огромни доспехи, за чудо и приказ!

Не подобава на смъртни да носят такива доспехи,
а съвършено подхождат те на боговете безсмъртни.

Хайде сега ме водете при вашите кораби бързи

или ми тежки окови сложете и тук оставете,

докато вие самите отидете и проверите

вярно ли всичко разказах на двама ви или невярно.“
А Диомед го погледна накриво и грубо му рече:

„Долоне, ти за спасение мисъл в духа си не влагай,

щом ни попадна в ръцете, макар че ни беше полезен.

Ако те пуснем свободен сега и отпратим обратно,

после отново ще дойдеш при нашите кораби лекида разузнаваш потайно или да се биеш открито.
Но ако тука погинеш, сразен от ръцете ми силни,

никога вече ти няма да бъдеш беда за аргийци.“

Долон опита със едра ръка да му пипне брадата,

искайки да го помоли, но с меча героят замахна,
право врата му удари и двете му жили преряза.

Шепнеше още главата, когато във прах се оваля.

Взеха му шлема, направен от кожата на невестулка,

дългото копие, лъка, а също и вълчата кожа.

Цар Одисей богоравен ги вдигна нагоре с молитва
в чест на Атина, даряваща плячка, и тъй се провикна:

„Радвай се, дивна богиньо, за тези троянски трофеи!

Първа сред всички безсмъртни в Олимп те зовем ний за помощ.

Ти ни предвождай до шатрите и до конете тракийски!“

Тъй каза цар Одисей и доспехите метна високо,
на тамариск ги провеси и сигурен белег постави,

чупейки наръч тръстика и кичест клонак тамарисков,

да ги намерят по-лесно, когато се връщат във мрака.

Тръгнаха после напред през доспехи и кървави локви.

Тихо вървяха, достигнаха скоро войската тракийска.
Спяха мъжете от труд изтощени; доспехи чудесни

сложени бяха до тях на земята в три прави редици.

Близо до всеки тракиец стояха два коня впрегатни.

Спеше в средата цар Резос, до него – конете му бързи,

вързани горе със ремъци за колесничния обръч.
Пръв Одисей го съгледа и на Диомед го посочи:

„Ето ти тук, Диомеде, мъжът и конете, които

точно описа ни Долон, когото току-що убихме.

Хайде сега покажи си голямата сила! Не трябва

в бойни доспехи напразно да чакаш! Отвързвай конете
или мъжете избивай, пък аз ще се справя с конете.“

Тъй рече. Вдъхна Атина геройство на цар Диомеда.

Почна той вред да сече и мнозина погуби със меча.

Стон се понесе страхотен, земята със кръв се обагри.

Както лъв стръвен внезапно напада невардено стадо,
хвърля се върху кози и овце с кръвожадна свирепост,

тъй и синът на Тидея връхлиташе с бяс на тракийци.

Мъртви събори дванадесет. А Одисей хитроумен,

щом Диомед поразяваше някого с меча отблизо,

мигом трупа за крака настрани сам издърпваше сръчно,
съобразявайки тъй за конете им хубавогриви,

лесно да могат да минат и без да се плашат, че газят

върху тела на убити: не бяха привикнали още.

Ала когато синът на Тидея достигна при царя,

него, тринайсета жертва, лиши от живота приятен.
Дишаше тежко цар Резос: насън тази нощ до главата

сам Диомед му се беше явил по съвет на Атина.

Цар Одисей пък отпрегна конете му еднокопитни,

върза ги с ремъци той и изкара от бойното място,

шибайки техните хълбоци с лъка, понеже забрави
от колесницата пъстра блестящия бич да задигне.

После подсвирна, знак даде на цар Диомеда божествен.

Спря Диомед и размисли какво по-свирепо да стори:

първо дали колесницата с пъстри доспехи във нея

сам да изтегли за ока, или на ръце да я вдигне,
или живота на повече воини тракийски да вземе.

Още обмисляше всичко, когато Атина Палада

близо застана и тъй заговори на цар Диомеда:

„Сине юначен Тидеев! Спомни си за връщане вече

в стана при гладките кораби, за да не бягаш изплашен,
ако ли някой безсмъртен събуди войските троянски.“

Каза. Синът на Тидея послуша гласа на Атина,

метна се пръв на конете и с лък Одисей ги заудря:

те полетяха към бързите кораби в стана ахейски.

Бог Аполон сребролък ненапразно на стража стоеше.
Щом той съгледа Атина да следва сина на Тидея,

гневен се втурна напред сред троянската рат многобройна,

Хипокоонта, съветник тракийски, роднина на Резос,

почна да буди тревожно. От сън се надигна героят.

Виждайки мястото празно, където конете стояха,
също мъжете от мъки предсмъртни във кръв да се гърчат,

той се разплака веднага и викна другаря си свиден.

Глъчка и паника грозна настана сред всички троянци:

вкупом се стичаха шумно и гледаха страшното дело,

сторено тук от двамина, препускащи вече към стана.
Щом като стигнаха мястото, гдето погубиха Долон,

цар Одисей боголюбен запря там конете крилати.

Скочи Тидид на земята, доспехите кървави вдигна,

даде ги на Одисея и пак на конете се метна.

Шибна припряно конете и те полетяха охотно
право към кухите кораби: там ги затегли сърцето.

Пръв между всичките Нестор чу конския тропот и рече:

„Мили другари, водачи, съветници мъдри аргийски!

Истина или лъжа, но духът ме подтиква да кажа:

звук на коне вихроноги до мойте уши се донася.
Хайде дано Одисей и герой Диомед да докарват

еднокопитни коне тъй наскоро от стана троянски!

Все пак страхувам се много, че може би зло са понесли

тези най-храбри аргийци във шумната схватка с троянци.“

Думата още не бе си довършил, когато дойдоха.
Скочиха те на земята и радостно всички ахейци

в миг ги приветстваха дружно с десници и ласкави думи.

Пръв да ги пита започна геренският конник цар Нестор:

„Хайде кажи, Одисее, велика прослава ахейска!

Как вие взехте конете и бяхте ли в стана троянски?
Или бог някой ви срещна и в дар ви предаде конете?

Страшно прилични са те на лъчите на яркото слънце!

Аз постоянно отивам във бой със троянци и казвам,

че не оставам във стана, макар да съм воин на възраст.

Ала такива коне не съм никъде виждал до днеска!
Мисля, че някакъв бог ви е срещнал и дар са от него.

Тъй като облакосборецът Зевс ви обича, а също

и совооката щерка на Зевса, Атина, ви тачи.“

Цар Одисей хитроумен така отговори на Нестор:

„Несторе, сине Нелеев, велика прослава ахейска!
Щом някой бог пожелае, ще може във дар да ни прати

още по-чудни коне – боговете от нас са по-силни.

Несторе, тези коне са тракийски, дошли са наскоро.

Цар Диомед безбоязнен уби господаря им Резос;

също и други дванадесет негови храбри другари.
А пък тринайсети мъж – съгледвача – убихме край стана.

Хектор Приамов и други известни троянски водачи

бяха го пратили тук за войската ни да разузнава.“

Каза, прекара през рова конете им звънкокопитни,

заедно с него преминаха с радост и други ахейци.
Щом като стигнаха крепката шатра на цар Диомеда,

вързаха с ремъци, рязани гладко, конете на ясли,

где буйноногите, яки коне на сина на Тидея

вече стояха и хрупкаха меденосладка пшеница.

А Одисей скри облените в кърви доспехи на Долон
в кърмата корабна, жертва догде притъкмят за Атина.

Двамата се потопиха в морето, потта си измиха

от коленете, от шиите и от бедрата могъщи.

След като с морска вълна те измиха от пот изобилна

своята кожа пламтяща и морни сърца освежиха,
влязоха в гладки и лъскави вани, с вода се обляха.

Щом се изкъпаха тъй и с елей си натриха телата,

седнаха пак да ядат и възливаха меденосладко

вино от пълния кратер във чест на Атина Палада.

 

ЕДИНАДЕСЕТА ПЕСЕН

ПОДВИЗИТЕ НА АГАМЕМНОН

Стана Зората от ложе, преспала с Титона прославен,

да отнесе светлината на всички безсмъртни и смъртни.

Зевс при ахейските кораби бързи изпрати Ерида,

грозна богиня в ръцете с поличба за сеч безпощадна.

Спря тя до кораба чер и огромен на цар Одисея.
Корабът беше в средата – на двете страни да я чуят:

както до шатъра здрав Теламонов, така и Ахилов –

двамата бяха изтеглили своите кораби в двата

края на ширния стан, уповани на своята сила.

Тука застана богинята, викна високо и страшно
с глас пронизителен. Вдъхна в сърцето на всеки ахеец

храброст голяма и жар да се хвърли в борба неуморно.

Стана им битката мигом по-мила от пътя обратен

с гладките кораби право към тяхната скъпа родина.

Громко Атрид заповяда аргийци за бой да се стягат,
сам си облече веднага блестящите медни доспехи.

Първо на свойте пищяли той два наколенника сложи,

хубави, опнати здраво, с токи от сребро закопчани.

Върху гърдите си после защитната ризница тури.

Някога в дар гостолюбен за спомен Кинир му я даде,
тъй като стигна до Кипър великата вест, че ахейци

щели със кораби в поход за бой да отплуват към Троя.

Да угоди той на царя, предаде му тоя подарък:

ризница с ивици десет от черна стомана вковани,

двадесет светли оловни, дванадесет цели от злато.
А пък от двете страни по три змея стоманеносини

вият се чак до врата и напомнят дъгата, която

в облак закрепя Кронид за поличба на смъртните хора.

Метна си през раменете и меча, по който блестяха

гвоздеи златни, а цялата ножница около него
сребърна беше и плътно пристегната с ремъци златни.

Грабна си щита нашарен, красив, всепокриващ и буен.

Имаше десет бакърени кръга по края на щита,

още се нижеха двадесет плочки оловни и бели,

тъкмо в средата сияеше плочка от черна стомана.
Щитният пъп увенчаваше свирепоока Горгона,

гледаща страшно, а близо до нея – и Ужас, и Бягство.

Беше към щита притъкната сребърна дръжка със ремък.

Дракон триглав, тъмносин се извиваше точно над нея –

трите глави от единствена шия му бяха израсли.
Четириобръчен шлем на главата Атрид си надяна

с гребен от конска опашка, която страхотно се вее.

Взе и две копия крепки, със върхове медни и остри.

Техният блясък достигаше чак до небето високо.

Пратиха трясък небесен тогава Атина и Хера
да почетат Агамемнон, владетел на златна Микена.

Всеки боец заповяда на своя колар да задържа

близо до рова дълбок колесницата в пълна готовност,

те пък самите пешком в свойте бойни доспехи поеха.

Вик неугасващ ехтеше, преди да изгрее зората.
Спряха пред рова във строй, изпреварили вече конете,

а колесниците следваха тези редици отблизо.

Паника грозна създаде Кронид със роса от небето,

цяла обагрена в кърви, понеже той щеше да прати

много юнашки глави във подземното царство на Хадес.
Също троянци отсреща на хълм сред полето се сбраха

около славния Хектор и Полидамант благороден,

около вожда Еней, като бог от троянци почитан,

около тримата сина на вожд Антенора: Полиба,

и Агенора, и младия син Акамант богоравен.
Хектор сред първите носеше щита си вещо закръглен.

Както звездата злокобна ту блесне сред облаци горе,

ту пък отново потъне в грамада от облаци мрачни,

също тъй Хектор се мяркаше ту между първите в боя,

ту заповядваше гласно във крайните задни редици,
блеснал с медта си, подобен на Зевсова мълния ярка.

Както жетвари застават едни срещу други да жънат

нива с ечмик или жито на някой заможен стопанин,

свалят ръкойки нагъсто със класове тежки от зърно,

тъй и троянци с ахейци се биеха с устрем и сила:
никой не мислеше вече за пагубно бягство от боя.

С ярост еднаква беснееха двете войски като вълци.

А многостонна Ерида ги гледаше с радост голяма:

тя бе единствена от боговете присъстваща в боя,

други безсмъртни не идеха в схватката да се намесват,
а си седяха спокойно в двореца на Олимп многоурвест,

гдето палат велелепен за всекиго беше издигнат.

Те обвиняваха Зевс, чернооблачен син на бог Кронос,

че пожела да изпрати прослава и чест на троянци.

Без да обръща внимание, татко им Зевс, разположен
сам надалече от всички, съзнавайки своята слава,

гледаше Троя свещена, ахейските кораби черни,

медния блясък и тези, които убиват и гинат.

Докато беше зора и свещеният ден все растеше,

гъсто стрелите валяха и падаха в боя мъжете.
Но във момента, когато дърварят обяд си приготвя

в дебри планински, щом с тежкия труд си насити ръцете,

стволове едри насякъл, умора духа му сломява

и го обхваща голяма охота за ядене вкусно,

тъкмо тогава данайците разбиха фалангите вражи,
с викот подбуждайки свойте другари. Сам цар Агамемнон

пръв се понесе, уби Пиенора, водач на войските,

сетне другаря му, конегонителя ловък Ойлея,

от колесницата скочил и срещу Атрида застанал.

Царят го шибна със копие право в челото. И шлемът
меднотежащ не попречи на острото копие никак:

мина то право през него, прониза му черепа, стигна

вътре до мозъка в кърви, прекъсна му буйния порив.

Мощният цар Агамемнон в прахта ги остави убити

с лъснали голи гърди, че им смъкна доспехите пъстри.
Тръгна напред, за да вземе живота на Ис и на Антиф,

двамата сина на царя Приам – извънбрачен и брачен,

двама в една колесница. Колар извънбрачният беше,

брачният, Антиф, се биеше смело, изправен зад него.

Нявга Ахил ги плени, върза с върбови пръчки във Ида,
гдето овце те пасяха, а после ги върна за откуп.

Широковластният цар Агамемнон сега ги погуби:

Иса удари със копие горе в гърдите, прободе

Антифа с меч под ухото и от колесницата смъкна.

Щом им засвлича обаче доспехите дивни, внезапно
той ги позна – бе ги виждал при своите кораби леки,

гдето ги беше докарал от Ида Ахил богоравен.

Както лъв лесно разкъсва сърненца на бърза кошута,

щом ги издебне в леговище, сграбчва ги с яките зъби,

тутакси алчно им взема душата невинна и нежна,
а пък кошутата клета, дори да се случи наблизо,

в помощ не идва, самата обзета от трепет ужасен,

хуква стремглаво през гъсти шубраци и тъмни дъбрави,

цяла във пот се облива пред устрема хищен на звяра.

Също тъй двамата нямаха помощ от никой троянец,
че и троянците бягаха вече от страх пред аргийци.

После нападна Пизандра и храбрия в битка Хип’олох,

двамата сина юначни на цар Антимаха известен,

който получи от Париса злато и дарове скъпи,

дето не даде да върнат Елена на цар Менелая.
Там Агамемнон настигна двамината негови сина:

бяха в една колесница и караха дружно конете.

Те се смутиха, изпуснаха мигом юздите блестящи.

А като лъв се затича насреща им цар Агамемнон;

от колесницата жално започнаха те да го молят:
„Ти пощади ни, Атриде, и откуп достоен ще вземеш!

Много съкровища има в двореца на цар Антимаха:

имаме злато, и мед, и изкусно ковано желязо.

Татко ни ще ти изпрати награда и откуп несметен,

ако узнае, че ние сме живи във стана ахейски.“
Двамата с плач умоляваха царя със ласкави думи,

ала във отговор чуха неласкаво слово от него:

„Ако сте вий синове на надменния цар Антимаха,

който подтикваше нявга троянците сбрани в съвета

там да убият веднага и в стана назад да не върнат
цар Менелая, пристигнал вестител при тях с Одисея,

вие сега ще изкупите срамната бащина дързост.“

Тъй каза. С копие силно удари Пизандра в гърдите,

от колесницата в миг го събори по гръб на земята.

Скочи от страх и Хип’олох, Атрид във пръстта го погуби:
с меч му отсече ръцете и после главата отряза

и като дънер го ритна – трупът се търкулна в тълпата.

Там ги остави, нападна най-гъстите бойни редици,

другите медноколенни ахейци връхлитаха с него.

Пеши избиваха пеши, насила обърнати в бягство,
конни събаряха конни, и прах се понесе в полето,

вдигнат на облаци гъсти от гръмкотропливи копита.

Цар Агамемнон преследваше с ярост троянци, неспирно

тях ги громеше, а с вик насърчаваше свойте аргийци..

Както бушува пожар изтребителен в лес непокътнат –
вятър със силен въртеж го раздухва и вредом разнася,

рухват дървета из корен, сломени от огнена буря,

тъй и глави на троянци, отстъпващи пред Агамемнон,

падаха; високошийни коне по полето на боя

влачеха с грохот навред колесниците празни, скърбейки
много за свойте колари, които лежаха избити,

вече по-мили за ястреби, нежели пак за съпруги.

Хектора Зевс отдели настрана от прахта и стрелите,

от мъжегубството зло, от кръвта и от знойната битка.

С яд Агамемнон нападаше вредом със свойте данайци.
А пък троянци край гроба на древния Ила Дарданов

и край смокинята дива търчаха посред равнината,

все към града на Приама: Атрид ги преследваше с грозен

крясък и в кърви изцапваше свойте ръце необорни.

Стигнали Скейските порти и стария дъб, се запряха
първите групи троянски, изчаквайки свойте другари.

Някои бягаха още в полето, подобни на крави,

след като лъв ги подгони, изскочил във мрака среднощен;

само една между всички сполита внезапната гибел.

Първом я сграбчва със здравите зъби, врата й пречупва,
после кръвта й изпива и цялата вътрешност гълта.

Цар Агамемнон Атреев така ги преследваше стръвно,

всеки догонен убиваше – в паника бягаха вредом.

От колесниците падаха ничком и възнак мнозина,

от Агамемнон сразени, беснеещ със копие медно.
Ала когато дойде до града и високата крепост,

в същото време бащата на хората и боговете

от небесата се спусна и сам в многоизворна Ида

седна на бърдо високо; светкавица в длани държеше.

Той златокрила Ирида изпрати да тръгне със вести:
„Бързай, Иридо, изтичай и тъй заповядай на Хектор:

докато вижда, че цар Агамемнон, водач на войските,

с първите влиза във бой и троянския строй покосява,

той да се дърпа назад, а пък другите нека подбужда

да се сражават сами с враговете във лютата битка.
Щом Агамемнон, ранен със стрела или копие медно,

пак в колесницата скочи, на Хектора сила ще вдъхна,

за да убива, догде при навесните кораби стигне,

слънце догде не залезе и сумрак свещен не настъпи.“

Тъй каза. Вихренобърза Ирида веднага послуша,
спусна се право от Ида висока към Троя свещена,

богоподобния Хектор, потомък Приамов, намери

вече застанал с готови коне в колесницата здрава.

Пъргавонога Ирида до него се спря и продума:

„Хекторе, сине Приамов, по разум подобен на Зевса!
Татко ни Зевс олимпийски ме прати това да ти кажа:

докато виждаш, че цар Агамемнон, водач на войските,

с първите влиза във бой и троянския строй покосява,

ти да се дърпаш назад, а пък другите смело подбуждай

да се сражават сами с враговете във лютата битка.
Щом Агамемнон, ранен със стрела или копие медно,

пак в колесницата скочи, Кронид ще ти сила изпрати,

за да убиваш, догде при навесните кораби стигнеш,

слънце догде не залезе и сумрак свещен не настъпи.“

Тъй рече вихренонога Ирида и в миг си отиде.
От колесницата скочи в прахта със доспехите Хектор,

копия остри размахал, обхождаше вредом войската,

всички зовеше на бой и разпалваше яростна битка.

Те се обърнаха дружно и срещу ахейците спряха.

Стегнаха също аргийците свойте редици отсреща.
Пламна сражение бурно, един срещу друг налетяха.

Пръв Агамемнон се спусна, решен да се бие пред всички.

Хайде кажете ми, музи, дарени с дворци олимпийски,

кой пръв излезе тогава срещу Агамемнон Атреев:

някой ли воин троянец или пък съюзник прославен?
Ифидамант Антеноров, огромен и много юначен,

в Тракия плодна отхранен, родина на рунен добитък.

Дядо му Кис го отгледа от малък във своята къща.

Кис бе родител на майка му, хубаволика Теана.

Щом като стигна младежът до възраст цветуща, в дома си
дядо му го задържа и ожени за своята щерка.

Право от брачната спалня пое след ахейската слава,

тръгна възрадван с отбрани дванадесет кораба вити.

После в Перкота остави той своите кораби стройни,

в помощ пристигна пешком пред високата крепост на Троя.
Той пръв излезе насреща на цар Агамемнон Атреев.

Щом наближиха до сблъсък, един срещу друг устремени,

с копие тежко Атрид не улучи; встрани то премина.

Ифидамант го удари под бронята в пъстрия пояс,

острото копие вкара дълбоко с ръката си мощна;
то не прониза докрай пъстроцветния пояс Атридов,

вгъна се както олово върхът му, попаднал в среброто.

Широковластният цар Агамемнон с десница го сграбчи

и като лъв поривист го изтръгна от своя противник –

шията с меч му съсече и тутакси взе му живота.
Клетникът цял се простря на земята и вкуси сън меден,

бранейки близки, далече от свойта законна съпруга,

без да е ласки получил за сватбени дарове щедри:

дал й бе първо сто крави, а после обрекъл хиляда

гойни кози и овце от стадата си неизброими.
Цар Агамемнон на място в прахта го уби и съблече,

взе му доспехите дивни и с тях сред ахейците тръгна.

Щом забеляза го Коон, прочут сред мъжете троянски,

син първороден на цар Антенора, веднага несносна

горест за брата, прострян на земята, покри му очите.
С копие скришом застана встрани от Атрида божествен,

па сред ръката, под лакътя точно, със яд го промуши.

Мина върхът на блестящото копие в миг през ръката.

Мощният цар на мъже Агамемнон от болка изтръпна,

но не напусна ужасната битка. Към Коона вдигна
своето копие яко със ствол, закаляван от вятър.

Коон едвам за крака бе повлякъл стремително брат си

Ифидамант, призовавайки всички най-храбри на помощ:

както влачеше трупа през тълпата, Атрид го прониза

с копие медно под щита изпъкнал и взе му живота;
спусна се и му отряза главата над Ифидаманта.

Тъй Агамемнон уби синовете на цар Антенора –

следвайки своята орис, потънаха долу при Хадес.

Цар Агамемнон нападна и други троянски редици

с копие дълго, със меч и със камъни тежки, големи,
нищо, че топлите кърви от раната бликаха още.

След като тя позасъхна, кръвта му престана да капе;

остри болежи сломиха духа на Атрид Агамемнон.

Както терзаят родилка стрелите пронизни, които

пращат Илитии, даващи с напъни помощ родилна,
щерки на Хера, владеещи всички родилни болежки,

също тъй болки несносни измъчваха цар Агамемнон.

Той в колесницата скочи, на своя колар заповяда

да го откара към стана: в сърцето си страдаше много.

С глас гръмовит се провикна, та всички данайци да чуят:
„Мили другари, водачи, съветници мъдри аргийски!

Днеска бранете сами мореходните кораби наши

в жарката битка, че Зевс промислител не ми позволява

целия ден да се бия срещу враговете троянци.“

Каза. Коларят подкара конете му хубавогриви
право към гладките кораби: те полетяха охотно.

С пяна гърдите си пръскаха, с прах се обсипваха цели,

возейки царя измъчен далече от боя опасен.

Хектор, когато съгледа, че цар Агамемнон отстъпва,

грозно възкликна, подбуди троянци и също ликийци:
„Вие, троянци, ликийци, бойци ръкопашни дарданци!

Твърди бъдете, другари, спомнете си бойната храброст!

Бяга най-силният воин; и слава голяма ми праща

Зевс гръмовержец. Гонете конете си еднокопитни

право към мощни данайци, да имате слава върховна!“
Тъй рече. Сила и смелост пробуди у всеки троянец.

Както ловец белозъби и яростни псета насъсква

срещу глиган ненаситен и лъв настървен във гората,

също тъй Хектор, подобен на мъжеубиеца Арес,

свойте сърцати троянци подтикваше срещу ахейци.
Сам се понесе със гордост сред първите бойни редици,

врязващ се в боя навред като вихър, свистящ страховито,

който връхлита и вдига вълни теменужни в морето.

Първи кого ли погуби, кого ли последен от всички

Хектор, синът на Приама, щом Зевс му изпрати прослава?
Първо Азея уби, Автоноя след него, Опита,

Долопса Клитиев, още Офелтия и Агелая,

Езимна заедно с Ора и твърдия в бой Хипоноя.

Тези данайски водачи погуби, а после мнозина

незнайни. И както Зефирът, щом с буря заблъска
облаци тъмни, родени от бързия Нот, и ги погва,

едри хълмисти вълни се огъват и хвърлят високо

пръски от пяна при порива на разностранния вятър,

тъй от ръката на Хектор летяха глави многобройни.

Щеше беда да настане, опасни дела да се вършат,
щяха край своите кораби в бягство ахейци да паднат,

ако не бе Одисей призовал Диомеда Тидеев:

„Сине Тидеев, нима сме забравили буйната храброст?

Драги мой• Близко до мен застани, че позорно ще бъде

нашите кораби бляскавошлемният Хектор да вземе.“
Мощният вожд Диомед отговори на цар Одисея:

„Аз ще остана, докрай ще понасям, но малко ще има

полза за всички ни: облакосборецът Зевс олимпийски

днес предпочита да прати победа в чест на троянци.“

Каза и от колесницата смъкна Тимбрей на земята,
след като копие вниза в гръдта му отляво. Събори

цар Одисей Молиона, коларя му богоподобен.

Там ги оставиха мъртви, навеки негодни за битка.

Двамата тръгнаха пак сред гъмжилото, всявайки ужас.

Както два диви глигана се хвърлят на псета ловджийски,
тъй устремени отново громяха врага. И ахейци

спряха да бягат пред Хектор, възрадвани дъх си поеха.

Там колесница плениха с най-лични мъже от народа,

двамата сина решителни на перкосиеца Меропс,

който бе вещ предсказател за всичко и свойте момчета
никак не пращаше в боя убийствен. Но те не го чуха,

че ги поведоха страшните Кери към черната гибел.

Славният с копие син на Тидей, Диомед гръмогласен,

взе им духа и душата, отне им доспехите дивни.

Цар Одисей пък уби Хиподама и вожда Хипейрох.
Зевс и на двата народа изпращаше бой равновесен,

гледайки зорко от Ида как те се изтребват взаимно.

С копие цар Диомед във бедрото рани Агастрофа,

син на Пеона; оставил далеч колесницата своя,

той не можа да избяга: така безразсъдно постъпи!
Бе му коларят назад с колесницата, а пък героят

сам се сражаваше пеши, загуби душата си мила.

Хектор, когато двамината зърна във боя, се впусна

с вик срещу тях и троянски редици затичаха с него.

Щом го видя Диомед гръмогласен, изтръпна от ужас.
Тутакси той заговори отблизо на цар Одисея:

„Гибел зловеща над нас се надвесва – могъщият Хектор!

Двамата нека застанем и тук да отблъснем бедата!“

Рече, замахна и в миг дългосенното копие хвърли.

Никак не сбърка, улучи направо главата на Хектор
в шлема високо: медта от медта се отблъсна със екот

и не докосна красивата кожа – попречи й шлемът,

конусовиден, трикатен, подарък от бог Аполона.

Хектор се рязко отдръпна и смеси навътре с тълпата.

Там на колени той падна, подпря се с ръка на земята,
мрак непрогледен и черен застла му веднага очите.

Докато цар Диомед се завтече сред първите в боя,

гонейки своето копие, там във земята забито,

Хектор се вече съвзе и назад в колесницата скочи,

пак към троянци препусна и черната гибел избягна.
Махайки копие, мощният син на Тидея му викна:

„Куче, отново отбягна смъртта, а тя беше до тебе

толкова близко, но Феб Аполон и сега те избави:

него ти молиш, отивайки в страшния копиен грохот.

Сигурно ще те убия при среща, макар и по-късно,
щом като някой безсмъртен застане помощник зад мене.

Други сега ще нападам, които случайно настигна.“

Каза и почна да сваля доспехите на Агастрофа.

Но Александър, съпругът на хубавокоса Елена,

скрил се в полето зад стълба задгробен на Ила Дарданов,
вдигнат над малка могила за този старейшина древен,

с лък се прицели във цар Диомеда, водач на войските.

Смъкна Тидид от гърдите на силния мъж Агастрофа

ярко искрящата ризница, щита му от раменете,

тежкия шлем от главата. А лъка си Парис опъна.
Той не изпрати напразно стрела – Диомеда умери

в десния крак, във ходилото. Мина през него стрелата

и във земята заседна. А Парис със смях тържествуващ

рипна от свойта засада и тъй самохвално извика:

„Ти си улучен от мене! Не хвърлих напразно стрелата!
Щях да ти взема живота, да бях те ударил в корема,

да си отдъхнат от злото троянци, които от тебе,

както вресливи козици от лъв кръвожаден, треперят.“

Без да се стресне, могъщият вожд Диомед му отвърна:

„Жалък стрелец и негодник, красавец със лък, женолюбец!
Ако ти беше излязъл открито във битка със мене,

нямаше полза да имаш от лък и стрели многобройни.

Ти ми се хвалиш сега, че петата едвам ми одраска!

Никак не страдам – тъй би ме ранило дете и девица:

тъпа остава стрелата на воин нищожен, безсилен!
Друго е с моята остра стрела – па макар да докосне

даже най-леко, веднага поваля безжизнен човека,

и на жена му от скръб са издраскани бузите с нокти,

рожби оставя сираци, сам с кърви обагря земята,

гине, а вместо жена покрай него са птици грабливи.“
Тъй рече. Славният с копие цар Одисей се завтече,

спря се пред него, а той зад гърба му приседна, стрелата

сам от крака си измъкна: прониза го режеща болка.

Той в колесницата скочи, на своя колар заповяда

да го откара към стана: в сърцето си страдаше много.
Славният с копие цар Одисей бе останал самичък,

нямаше никой аргиец край него – страхът ги прогони.

Тежко въздъхна и в свойто сърце благородно си каза:

„Горко ми! Как да постъпя? Беда е да бягам пред тая

вража тълпа, а по-лошо ще бъде пленен да ме хванат.
Всички данайци разпръсна от боя Кронид гръмовержец.

Ала защо се вълнува сърцето ми с мисли такива?

Зная, че само страхливци напускат разгара на боя:

който е храбър, ще трябва в борбата докрай да остане

или да бъде убит, или другиго той да убие.“
Докато всичко претегляше още във своите мисли,

рой щитоносци троянци нападаха вече в редици,

стягаха обръч край него, подготвяйки своята гибел.

Както юначни младежи и псета обграждат глигана,

който внезапно изскача от гъста усойна дъбрава,
точещ си белите зъби във челюсти криви и яки,

в кръг го връхлитат и скърцане грозно от зъбите чуват,

все пак ловците остават, макар да е звярът страхотен.

Тъй и троянци нападнаха цар Одисей боголюбен.

Той пък, размахвайки копие остро във боя неравен,
първо във рамото горе рани Дейопит непорочен,

после лиши от живот и Енома, и Тоона също.

Херсидаманта, когато бе от колесницата скочил,

с копие той във корема прониза под щита изпъкнал.

Клетият падна в прахта и с ръцете си сграбчи земята.
Тях изостави и силно удари Харопса Хипасов,

едноутробния брат на троянеца Сок благороден.

Богоподобният Сок се притича веднага на помощ,

спря се наблизо и тъй заговори на цар Одисея:

„Цар Одисее прославен, в коварства и труд ненаситен!
Днес или ти ще ликуваш над двама Хипасови сина,

двама герои погубил и взел им доспехите бойни,

или улучен от моето копие, сам ще загинеш.“

Тъй каза и го удари във щита, всестранно заоблен.

Крепкото копие мигом блестящия щит му промуши,
лесно проникна през пъстрата броня, изкусно кована,

цялата кожа одра от ребрата, обаче Атина

не позволи острието да влезе дълбоко в корема.

Цар Одисей подразбра, че не беше ранен смъртоносно,

малко назад се отдръпна и тъй заговори на Сока:
„Клетнико! Страшната смърт неизбежно сега ще те стигне.

Ти ми попречи чрез раната да се сражавам с троянци,

аз пък ти казвам, че тука убийство и черна погибел

днес те очакват; от моето копие долу съборен,

слава на мен ще дадеш, а духа си – на конника Хадес.“
Тъй рече. Сок се обърна и впусна стремглаво във бягство.

Както се беше възвил, във гърба сред плещите му мощни

с копие беше прободен и то през гърдите премина;

падна той с шум на земята, а цар Одисей възликува:

„Соке, потомък на храбрия конесмирител Хипаса!
Теб изпревари смъртта, не можа да избягаш от нея.

Клетнико! Татко и майка почтена не ще ти затворят

тъжно очите, когато издъхнеш, а птици грабливи

ще ги кълват и над теб ще плющят със крилете си гъсти,

мен пък ахейците с чест ще погребват, когато загина.“
Каза и крепкото Соково копие мигом измъкна

сам поривисто от свойта снага и от щита изпъкнал.

Бликна от раната кръв и сърцето му болка прониза.

Храбрите духом троянци, когато кръвта му видяха,

всички се втурнаха вкупом със крясъци право към него.
Бавно отстъпваше цар Одисей и другари зовеше.

Три пъти викна, доколкото гърло човешко издържа,

три пъти чу му гласа Менелай, на бог Арес любимец.

Тутакси той заговори към близо дошлия Аякса:

„Богородени Аякс Теламонов, водач на войските!
Стига до мене гласът на каления цар Одисея.

Дивият вик ми напомня, че той е нападнат, отлъчен

и че троянците сам го обграждат в жестоката битка.

Нека в тълпата се впуснем в защита на цар Одисея.

Страх ме е, че ще пострада, макар да е храбър и хитър,
сам сред троянци. И тягостна скръб ще покруси данайци.“

Рече и тръгна; след него затича Аякс богоравен.

Стигнаха скоро при цар Одисея, любимец на Зевса.

Вече троянци го гонеха, както свирепи чакали

погват из дебри планински елен със рога разклонени,
смъртно ранен от стрела на ловец, а пък той се изплъзва

с бягство, догдето кръвта му е топла и бързи краката.

Ала когато стрелата му вземе последните сили,

суровоядци чакали го ръфат в усойна дъбрава.

Но божество изпровожда внезапно там лъв кръвожаден,
в ужас чакалите бягат, лъвът сам дояжда елена.

Също тъй вкупом към цар Одисея, юначен и ловък,

множество силни троянци се втурнаха, а пък героят

с копие сам отклоняваше трудно деня смъртоносен.

Близо дотича Аякс със огромния щит като кула,
спря се до него и в бяг се разпръснаха вредом троянци.

Бойкият цар Менелай за ръка Одисея измъкна,

а пък коларят докара при тях колесницата бърза.

Грозно Аякс връхлетя враговете, погуби Дорикла,

син незаконен Приамов; след него уби и Пандока,
също Лизандра, Пираса известен и още Пиларта.

Както река, придошла от снега и дъжда на Кронида,

с грохот се спуска разпенена от планината в полето,

влачейки дъбове сухи и много ели стволовати,

тиня обилно загребва и бълва в морето шумящо,
тъй и Аякс велелепен се втурна тогава в полето,

сваляйки много коне и мъже. Не узна това Хектор,

тъй като той се сражаваше в левия край на войската

до бреговете на буйния и бистроструен Скамандър,

гдето най-много летяха юнашки глави и ехтеше
вик неугасващ край Идоменея безстрашен и Нестор.

Хектор се биеше вредом и вършеше дело ужасно:

с копие и с колесница разбиваше вражи фаланги.

Крачка не биха отстъпили богоподобни ахейци,

ако сам Парис, съпругът на хубавокоса Елена,
с лъка не бе отстранил Махаона, водач на войските;

с остра тривърха стрела го улучи във дясното рамо.

Ужас обхвана тогава ахейците, дишащи смелост,

да не погине той в битката, друга насока приела.

Тутакси Идоменей заговори на Нестор божествен:
„Несторе, сине Нелеев, велика прослава ахейска!

Хайде, скочи в колесницата, в нея вземи Махаона,

бързо подкарай конете си еднокопитни към стана,

тъй като лекар един е по-ценен от много войници:

сръчно той вади стрелите и раните ръси с лекарства.“
Тъй каза. Нестор, геренският конник, послуша съвета.

Той в колесницата скочи и в нея качи Махаона,

ловкия син на Асклепий, лечител почтен и прославен.

С бича подшибна конете и те полетяха охотно

право към кораби гладки – натам ги зовеше сърцето.
А Кебрион в колесницата, както стоеше до Хектор,

щом забеляза, че бягат троянците, тъй му продума:

„Хекторе, двамата с тебе се бием с данайците тука

в края на диво шумящата битка, а всички троянци

бягат безредно, в уплаха стълпени коне и войници.
Ето Аякс Теламонов върлува, познах го веднага –

щит исполински той има върху раменете си мощни.

Нека насочим натам колесницата бойна с конете,

гдето във кървава схватка пешаци и колесничари

с яд се избиват жестоко и вик незамлъкващ се чува.“
Рече и с бича подкара конете му хубавогриви.

Тутакси звънкият удар на бича конете разбраха,

вихром понесоха те колесницата между войските,

тъпчейки трупове пресни и паднали щитове светли.

Цялата ос, перилата със кръв се оплискаха вече:
кървави пръски под шините и под копитата конски

бризваха буйно нагоре. А Хектор се впусна във боя

с ярост да пръсне гмежта от мъже. Суматоха страхотна

вся сред данайци; и своето копие малко щадеше.

Той продължи да напада и други ахейски редици
с копие дълго, със меч и със камъни тежки, големи,

само отбягваше в битка да влиза с Аякс Теламонов:

Зевс би разсърдил, ако се сражава с герой по-юначен.

Високотронният Зевс пък подбуди Аякса към бягство.

В смут спря Аякс, седмокожия щит на гърба си преметна,
в миг заотстъпва със вперен в гъмжилото поглед на хищник.

Често назад се обръщаше, правейки крачка по крачка.

Както лъв огненориж от обора, препълнен с говеда,

яростно гонят мъжете и лютите псета от село;

будни през цялата нощ, те не дават лъвът да си грабне
някоя гойна юница от сбраното стадо. А звярът,

алчен за тлъсто месо, все напада, но нищо не взема,

че го пресрещат ръцете юнашки със копия чести,

с факли горящи, които, макар настървен, го изплашват.

Рано в зори си отива, печален в душата си горда.
Тъй неохотно Аякс се отдръпна встрани от троянци,

тъжен в душата си, в страх за ахейските кораби черни.

Както лениво магаре, което минава край нива,

плаши децата, при все че си чупят тоягите в него,

тучния посев изпасва спокойно, децата го удрят
с криви тояги, но тяхната сила е малка за него:

късно едвам го прогонват, когато е сито на паша.

Тъй и Аякса, огромния син Теламонов, тогава

смелите духом троянци със свойте съюзници дружно

гонеха, удряйки с копия щита му точно в средата.
Често Аякс си припомняше своята войнствена храброст:

ту се обръщаше мигом и спираше бойни фаланги

на конеборци троянци, ту пак се оттегляше с бягство.

Тъй им попречи да стигнат ахейските кораби,

сам забушувал сред всички троянци и всички ахейци.
Копия много от мощни ръце на герои летяха,

малко от тях се забучваха в щита огромен Аяксов,

повече около него, несегнали бялото тяло,

вбити в пръстта се тресяха, ламтящи за плът ненаситно.

Щом го видя Еврипил, достославният син Евемонов,
с толкова копия чести обсипван от много троянци,

втурна се, спря се до него и бляскаво копие хвърли:

Аписаона, потомък на Фавзий, водач на войските,

в черния дроб под ребрата срази, подкоси му нозете.

Там Еврипил се затича, доспехите сам му засваля,
но го видя Александър, когато събличаше вече

мъртвия Аписаон, па извития лък си опъна

и Еврипила рани със стрела във бедрото отдясно.

Лошо тръстта се пречупи и в миг натежа му бедрото.

Той се отдръпна към свойте другари смъртта да избегне.
С глас гръмовит се провикна, та всички данайци да чуят:

„Мили другари, водачи, съветници мъдри аргийски!

Спрете с лице към врага, отблъснете от вожда Аякса

смъртния ден! Че обсипван със гъсти стрели, не допускам

сам да успее той жив да избяга от боя злозвучен.
В кръг застанете напред край Аякса, сина Теламонов.“

Каза раненият вожд Еврипил и ахейци се сбраха

около него, облягайки щитове до раменете,

с вдигнати копия остри. Аякс невредим ги пресрещна,

спря се и с гръд към врага се обърна, щом стигна при свойте.
Тъй се сражаваха бурно, подобно на огън разпален.

Потни конете Нелееви караха Нестор от боя

вече далеч и със него военния вожд Махаона.

Зърна ги и забеляза Ахил бързоног и божествен,

както стоеше на кърмата в кораба свой едробордест,
гледайки тежкия труд и плачевното бягство ахейско.

Той се обърна веднага към своя приятел Патрокла,

викайки гръмко от кораба. В шатъра чу го Патрокъл,

тръгна, подобно на Арес – оттук гибелта му започна.

Пръв на Ахила продума юначният син на Менойтий:
„Сине Пелеев, защо ме повика, защо съм ти нужен?“

А бързоногият, храбър Ахил на Патрокла отвърна:

„Сине Менойтиев светъл, от мене горещо обичан!

Днеска ахейците, мисля, с молба ще ми паднат в нозете,

тъй като непоносима неволя ги вече постига.
Хайде иди, боголюбни Патрокле, и Нестора питай

кой е раненият воин, когото изведе от боя.

Откъм гърба той напълно приличаше на Махаона,

син на Асклепий, но аз не видях във лицето героя:

бързо край мен профучаха конете, напред устремени.“
Рече така. И Патрокъл послуша другаря си свиден.

Той се затича към шатри и кораби в стана ахейски.

Двамата стигнаха вече до шатъра дивен на Нестор,

скочиха върху земята, която мнозина отхранва.

Евримедон бе колар на старика; разпрегна конете.
Буйната пот изсушиха мъжете от свойте хитони,

прави поспрели на морския бряг срещу свежия вятър,

влязоха после в палатката, седнаха морно в креслата.

Хубавокъдра, добра Хекамеда им смесваше вино;

старецът взе я от Тенедос, сринат след бой от Ахила.
Беше тя щерка на гордия цар Арсиноя. Ахейци

Нестора с нея дариха, че бе ненадминат в съвета.

Първом добра Хекамеда им сложи красива трапеза,

гладко издялана, с тъмни крака; върху нея постави

медна съдина със лук за мезе на напитките вкусни,
мед кехлибарен и хляб от свещен ечемик едрозърнест,

чаша прекрасна, която бе Нестор от къщи донесъл,

с гвоздеи златни обкована, с четири дръжки удобни,

около всяка по две гълъбици от злато кълвяха

сякаш зрънца; а отдолу двудънна и с двойна подставка.
Всеки друг с мъка би вдигнал от масата тежката чаша

пълна догоре, но старецът Нестор я вдигаше леко.

А Хекамеда, същинска богиня, им смесваше в нея

вино прамнийско, в което настъргваше сирене козе

с медно стъргало и бяло брашно му поръсваше после.
Всичко приготвила, тя ги покани и двама да пият.

С пиене щом те наситиха своята палеща жажда,

почнаха да се услаждат взаимно със думи приятни.

Тъкмо тогава Патрокъл божествен на прага застана.

Старецът, щом го съгледа, от стола блестящ се изправи,
хвана го сам за ръката, покани го редом да седне,

ала Патрокъл отказа и тъй заговори на Нестор:

„Старче божествен! Не бива да сядам, не ще ме предумаш.

Много почитан и страшен герой ме изпрати да видя

кой е раненият воин, когото доведе. Знам вече,
тъй като виждам ранен Махаона, водач на войските.

Аз ще се върна веднага да кажа това на Ахила.

Старче божествен! Ти знаеш добре, че Ахил е опасен:

може прибързано той и невинния да обвинява.“

Нестор, геренският конник, тогава така му отвърна:
„Как тъй тревожен оплаква Ахил синовете ахейски,

с люти стрели поразени? Той никак не иска да знае

тежката мъка, която се шири във нашия лагер:

в своите кораби всички най-храбри лежат наранени.

Мощният син на Тидей, Диомед, със стрела е пронизан,
с копие – конеборецът цар Одисей, а тъй също

цар Агамемнон Атрид; със стрела – Еврипил във бедрото.

Този, когото изведох сега от жестоката битка,

беше засегнат от лък. Но Ахил, макар с дух благороден,

нито се грижи сега за данайците, нито ги жали.
Или изчаква той нашите кораби чак до морето

в огън враждебен да пламнат, при все че аргийци ги бранят,

ний пък самите да паднем един върху други избити?

Няма я прежната сила във моето пъргаво тяло.

Нека отново млад стана и същата якост добия,
както тогава, когато се бихме с крадливи епейци

заради взети говеда. Там Итимонея погубих,

син на Хипейрох юначен, живеещ щастливо в Елида;

много добитък задигнах. Но бранейки свойте говеда,

с копие той бе ударен от мене сред първите още.
Щом го съборих, веднага войската му селска побягна.

Ние подкарахме плячка богата, събрана в полето:

волски стада петдесет, още толкова овчи отбрани,

толкова и от свине, от кози, нашироко пасящи,

сто петдесет светложълти кобили със хубави гриви,
все за разплод, а пък много от тях и със малки жребчета.

Този добитък откарахме нощем в града на Нелея,

в Пилос. А татко Нелей във сърцето си радост изпита,

тъй като млад бях потеглил за боя, но много сполучих.

В ранното утро навред глашатаи засвикваха тия,
чийто добитък бе силом отвлечен в Елида свещена.

Сбраните пилоски старци разделяха плячката честно:

трябваше дълг на мнозина от нас да изплащат епейци,

тъй като бяхме по-малко на брой и все страдахме в Пилос.

Нявга Херакъл дойде и голяма злина ни нанесе:
колкото имахме храбри герои, погуби ги всички.

Бяхме дванадесет сина на татко Нелей непорочен:

аз му единствен останах, а другите паднаха в битки.

Горди от всичко това, меднобронните хитри епейци

дръзко със нас се държаха и вършеха много безчинства.
Старият татко Нелей отдели си черда от говеда,

също и стадо голямо от триста овце, и пастири.

Много дължеше свещена Елида на нашия старец:

заради четири победоносни коне с колесници,

на състезание пратени. Трябваше те за триножник
да се надбягват; но Авгий, водач на мъже, ги заграби,

върна обаче возача, сломен от печал за конете.

Старецът, люто разсърден от тези дела и обиди,

взе си най-много, а другото даде за дял на народа:

никой оттам да не тръгне, лишен от частта равностойна.
Цялата плячка така поделихме, принесохме в Пилос

жертвите на боговете. На третия ден се явиха

всички епейци внезапно с конете си еднокопитни.

Идеха заедно с тях Молиони във медни доспехи,

юноши още, неопитни двамата в бойното дело.
Град Триоеса лежи разположен на хълм недостъпен,

много далеч от Алфей и съседен на пясъчен Пилос.

Искайки да го съсипят, града обсадиха епейци.

Щом прекосиха полето, в нощта се завтече Атина,

вест от Олимп ни донесе – оръжие ние да грабнем.
Свика народа на Пилос, охотно се сбраха при нея,

всички ламтящи за битки. Баща ми не даде с доспехи

да се приготвя и скри колесницата моя с конете:

каза, че нищо не смислям от тежките подвизи бойни.

Пеши макар, отличих се сред нашите колесничари,
тъй като мъдра Атина сама ръководеше боя.

Има река Минией – до Арена се влива в морето;

там ние, пилоски конници, чакахме святото утро,

гдето се стичаха също пехотните бойни дружини.

Сбрани със тях и облечени в свойте защитни доспехи,
стигнахме около пладне Алфей със свещените струи.

Там ний принесохме жертви прекрасни за Зевса всесилен,

бик за Алфея заклахме, бик също за бог Посейдона,

за совоока Атина – пък крава от полското стадо.

После подхванахме свойта вечеря по групи във стана.
Както си бяхме със бойни доспехи, налягахме всички

край бреговете алфейски. Надменните духом епейци

град Триоеса обсаждаха, за да го сринат напълно,

но предстоеше им първом голямото дело на Арес:

щом като ясното слънце изгря над земята обширна,
встъпихме в битката, молейки Зевса и мъдра Атина.

Тъкмо започна борбата на пилосци с хитри епейци,

пръв аз свалих едного и отнех му конете крилати –

Мулия копиеметеца, зетя на Авгий, оженен

за русокоса мома Агамеда, най-старата щерка,
знаеща всякакви билки, които земята отхранва.

С копие медно го мушнах, когато се втурна към мене.

Мулий се просна в прахта, в колесницата негова скочих,

тръгнах сред първите в боя. А гордите духом епейци

вред се разбягаха, щом те видяха съборен героя,
вожд на бойци с колесници, най-храбър във лютите битки.

Спуснах се аз подир тях като черна неистова буря,

взех петдесет колесници. По двама юнака във всяка

с опие тежко сразих; и гризяха земята със зъби.

Щях да убия момци Молиони, децата на Актор,
ако баща им, пространновладетелят бог земетръсец,

скрит във мъгла непрогледна, не бе ги измъкнал от боя.

Зевс бе приготвил тогава за пилосци слава велика:

гонихме ний враговете без отдих в полето просторно,

в бяг ги убивахме, сваляхме техните дивни доспехи.
Щом долетяхме с коне до Бупрасий, богат със пшеница,

чак до скалата Оленска и хълма, наричан Алезий,

в миг заповяда Атина назад да се върне войската.

Воин последен погубих и там да лежи го оставих.

Тъй от Бупрасий обърнаха всички конете към Пилос,
хвалейки от боговете Кронид, а от хората – Нестор.

Ето какъв сред мъжете съм бил, ако бил съм изобщо.

А пък Ахил храбростта си за себе си ползува само.

Мисля, че много ще плаче, когато войската изгине.

Драги, баща ти Менойтий такива съвети ти даде
още когато те прати от Фтия при цар Агамемнон.

Ний с Одисей богоравен тогава в двореца Пелеев

бяхме и слушахме всичко, каквото ти той заповяда,

тъй като бяхме дошли в многолюдния дом на Пелея,

сбирайки много войници от цялата плодна Ахея.
Вътре, в двореца, видяхме баща ти, героя Менойтий,

теб и Ахила. Тогава Пелей, престарелият конник,

бутове тлъсти говежди изгаряше в двора за Зевса

мълниевержец. Държеше в ръцете си чаша от злато,

с вино искрящо възливаше върху горящата жертва.
Бяхте заети с месото говеждо, когато на прага

двамата спряхме; Ахил се учуди и скочи веднага,

па за ръце ни поведе, покани ни вътре да седнем

и ни поднесе гощавка, каквато за гости подхожда.

Своята жажда за вино и ядене щом утолихме,
пръв заговорих, предлагайки с нас да потеглите двама.

Вие охотно приехте, бащите ви учеха мъдро.

Старият вече Пелей посъветва сина си Ахила:

винаги храбър да бъде и другите да превъзхожда.

А пък Менойтий, потомък на Актор, така ти наръча:
„Чедо! Ахил е по-горен от тебе по род и по знатност,

ти си по-стар на години от него, но той е по-храбър.

С умни слова го напътвай и давай му често съвети,

пример бъди му във всичко и той ще те следва в доброто.“

Старецът тъй ти наръчваше, ала ти вече забрави.
Хайде това разкажи на Ахила, дано те послуша!

Може би с божия помощ сърцето му с думи ще трогнеш?

Всякога полза принася съвет от приятел сърдечен.

Ако пророчество някакво още духа му тревожи,

ако е нещо узнал от Кронида чрез своята майка,
тебе поне да изпрати и с тебе войска мирмидонска –

може самият да станеш сега светлина за данайци.

Нека на тебе отстъпи и свойте прекрасни доспехи;

ако пък вземат троянците тебе за него, от боя

ще се откажат. Тогава ахейците ще си отдъхнат,
тъй изтощени: и кратка почивка във бой е почивка.

Вие пък бодрите бихте отблъснали морните лесно

чак до стените, далече от кораби и от палатки.“

Каза и в миг развълнува дълбоко в сърцето Патрокла,

който затича към стана, при внука Еаков, Ахила.
Както търчеше край кораба на Одисея божествен,

гдето се шири площадът за съд и събрания общи,

гдето се вдигат олтарите за боговете безсмъртни,

срещна го там Еврипил благороден, синът Евемонов:

куцащ напускаше боя, ранен със стрела във бедрото.
Пот му течеше обилна от тялото и от главата,

черна кръв бликаше буйно от прясната, зинала рана,

ала все имаше още съзнание ясно и разум.

Милост обхвана Патрокла юначен, когато го зърна,.

Жалостен от състрадание, думи крилати продума:
„Клети нещастни водачи, съветници мъдри данайски!

Тъй ли край Троя, далече от родна земя и от близки,

с вашите бели тела ще насищате бързите псета?

Хайде кажи, Еврипиле геройо, отхранен от Зевса,

имат ли сила ахейци да спрат исполинския Хектор,
или ще гинат, сразени от него със копие тежко?“

Тъй му отвърна тогава раненият син Евемонов:

„Богородени Патрокле! Ахейците нямат избава –

ще изпопадат наскоро при своите кораби черни.

Всички, които по-рано във битките бяха най-храбри,
в своите кораби днеска лежат, от троянци ранени,

а пък троянската сила расте непрестанно и страшно.

Ти помогни ми и сам отведи ме на черния кораб,

па извади ми стрелата, измий ми от раната люта

черните кърви със топла вода, наръси я с лекарства,
с билки целебни, които ти знаеш добре от Ахила –

той от Хирон ги научи, най-честен от всички кентаври.

Няма ги нашите лекари тук – Махаон, Подалирий:

първият с кървава рана в палатката, както научих,

сам се нуждае от помощ на някой изкусен целител,
вторият още остава в полето троянско сред боя.“

Храбрият син на Менойтий отново така му продума:

„Как ще се свърши това, Еврипиле? Какво да направим?

Бързам да кажа подробно сега на Ахила юначен

всичко, което поръча ми Нестор, защитник ахейски.
Ала и тебе не ще те оставя така да се мъчиш.“

Каза Патрокъл и хвана водача юначен през кръста,

в шатрата той го отведе; а кожа постла му съратник.

Там го постави да легне, изряза със нож от бедрото

острата люта стрела и от раната почна да мие
черните кърви със топла вода. Във ръцете си стърка

корен горчив, лековит, и поръси я с него отгоре.

Секна кръвта, позасъхна му раната, болките спряха.

 

ДВАНАДЕСЕТА ПЕСЕН

БИТКА ОКОЛО КРЕПОСТНАТА СТЕНА

Мощният син на Менойтий лекуваше в светлата шатра

вожда ранен Еврипила, а стръвно аргийци с троянци

още се биеха, скупчени гъсто. Но нямаше дълго

ровът и ширната крепост да бранят данайци, които

зид построиха пред своите кораби, ров изкопаха,
без да дарят боговете в Олимп с хекатомба богата,

за да се грижат за техния стан и за плячката в него –

вдигната бе крепостта мимо волята на боговете.

Ето защо не можа да остане така дълготрайна.

Докато Хектор бе жив и Ахил се гневеше разсърден,
докато още не беше съсипан градът на Приама,

толкова време стоеше голямата крепост ахейска.

След като паднаха в битката всички най-храбри троянци,

също мнозина аргийци, а други от тях оцеляха,

и разрушен бе градът на Приама след десет години,
а пък аргийци отплуваха в свойта мила родина,

бог Аполон земетръсец и Феб Аполон далнострелец

дружно решиха да сринат стената посредством реките,

дето извират от Ида и буйно се вливат в морето:

Резос, Хептапор, и бистрият Карес, и Родий разпенен,
също и Граник, и Езеп, и още Скамандър божествен,

и Симоент, край които в прахта се търкаляха много

щитове кръгли, тела на герои и шлемове медни.

Феб преобърна реките и сля устията на всички

девет дни право в стената ги пращаше. Зевс непрестанно
лееше дъжд, за да рухне по-скоро стената в морето.

Сам Посейдон със тризъбец в ръце бе застанал начело,

свличащ с вълни от основите камъни и гредореди,

сложени там от ахейците някога с труд непосилен.

Мястото той изравни досами Хелеспонт бързотечен,
морския бряг необхватен отново насипа със пясък.

След като срути стената, пак върна реките в руслата,

гдето течаха по-рано водите им хубавоструйни.

Бог Посейдон с Аполона тъй щяха след време да сторят.

Ала край яката крепост днес още бой шумен кипеше;
удряни, страшно трещяха гредите на бойните кули.

С бича на Зевс укротени, аргийците вече стояха

вкупом стълпени назад покрай своите кораби гладки,

всички във ужас от Хектора, върл причинител на бягство.

Той се сражаваше, както по-рано, подобен на буря.
Както глиган или лъв, обкръжен от ловци и от псета,

все се върти и се пъчи, съзнавайки своята сила:

в кръг се нареждат ловците и плътно затягат редици,

точно пред хищника спират и копия хвърлят начесто,

звярът остава срещу им, не трепва сърцето му дръзко,
никак не мисли да бяга – и тъй храбростта го погубва.

Скача на разни страни да изпита ловците строени,

вредом, където се спусне, отстъпват редиците мъжки –

също тъй Хектор разпален обхождаше свойте другари,

викайки рова да минат. Конете им вихреноноги
нямаха смелост и цвилеха, спрели съвсем до ръба му;

те се бояха безумно от рова, широко прокаран –

трудно им беше да минат през него или да прескочат:

двата му бряга издигнати бяха високи и стръмни,

с колове остри и дълги, нагъсто набити отгоре.
Там синовете ахейски ги бяха набучили сръчно,

здрави и много големи, защита срещу враговете.

Кон с колесница подвижна нелесно би влязъл във него,

пешите доста си биха помислили как да преминат.

Полидамант заговори отблизо на дръзкия Хектор:
„Хекторе, вие, троянски и вие, съюзни водачи!

Глупост ще сторим да гоним конете си бързи през рова.

Мъчно през него ще минем: стърчат горе колове остри,

редом до тях се издига стената ахейска висока.

Там да проникнем не можем, ни в бой с колесници да влезем.
Много е тясно и смятам, че всички ще бъдем ранени.

Ако ли Зевс далногръмец замисля злини за ахейци,

искайки тях да погуби, а в боя да брани троянци,

аз от сърце пожелавам това да се случи веднага:

тук да погинат безславно ахейци, далече от Аргос.
Ако ли те се обърнат и вън ни отблъснат от свойте

кораби, паднем ли ние в дълбокия ров пред стената,

вярвам, че няма да може и пратеник в Троя да стигне

поради тия ахейци, отново на нас налетели.

Хайде сами да изпълним, каквото сега ще предложа:
нека коларите близо до рова задържат конете,

ние пък пеши във свойте доспехи да тръгнем веднага,

заедно всички отблизо да следваме Хектор. Ахейци

никак не ще успеят, ако гибелен край ги заплашва.“

Тъй каза Полидамант и това се понрави на Хектор.
От колесницата скочи с доспехите в миг на земята.

Другите сбрани троянци не чакаха там при конете:

рипнаха те незабавно, щом зърнаха Хектор божествен.

Всеки боец заповяда на своя колар да задържа

близо до рова широк колесницата в пълна готовност.
След като се разделиха, застанаха в бойни редици,
в пет се дружини строиха, след свойте водачи поеха.

Първи потеглиха с Хектор и с Полидамант благороден

най-многобройни и смели троянци, ламтейки да сринат

бързо зида и до вражите кораби да се сражават.
С двамата вождове бе Кебрион. В колесницата Хектор

друг за колар си остави, по-скромен от вожд Кебриона.

Парис предвождаше втория взвод с Алкатой, с Агенора.

Третият взвод бе начело със Хелена и Деифоба,

двамата сина на царя Приама – с тях също бе Азий,
Азий Хиртаков, когото конете червени и едри

тук от Арисба докараха, от Селеент бързотечен.

Вожд на четвъртия взвод бе достойният син на Анхиза,

славен Еней, придружен от чедата на цар Антенора:

вожд Архелох с Акаманта, изкусни във всякакви битки.
А Сарпедон бе водач на прочути съюзни дружини –

взел бе със себе си Главка и Астеропея безстрашен:

двама ги смяташе първи по храброст сред другите воини,

ала след него самия, че той надминаваше всички.

Щом се сгъстиха редиците, щитове крепки допрели,
тръгнаха право срещу враговете, с надежда, че няма

дълго данайците да устоят, а ще хукнат към стана.

Всички троянци с мнозина преславни съюзници техни

чуха съвета на Полидаманта, безукорен воин.

Азий Хиртаков, водач на мъжете, единствен отказа
да си остави конете при рова с водача съратник,

но с колесницата той към ахейските кораби литна.

Глупчо! Той нямаше нивга, опасните Кери избягнал,

гордо понесен от свойте коне в колесницата дивна,

пак да се върне от битката във ветровитата Троя!
Много по-рано злоименна, тежка съдба го забули

с острата мед на сияйния Идоменей Девкалионов.

Азий се втурна наляво от стана, където ахейци

бързо отстъпваха в бяг с колесници далеч от полето.

Той си подкара конете натам с колесницата вихра,
но не намери вратите залостени с дълги подпори –

все ги държаха отворени, в случай че някой приятел

бяга от битката, вътре във лагера да се спасява.

Азий надменно подкара конете направо, с пронизни

викове други поеха след него с надежда, че няма
дълго ахейците да устоят, а ще хукнат към стана.

Глупави! Там пред вратите завариха двама юнаци,

дръзки свръхмяра, потомци на копиеборци лапити:

първият бе Полипит, издръжливият син Пиритоев,

вторият бе Леонтей, на убиеца Арес подобен.
Двама застанали бяха на пост пред високите порти,

както два дъба с високи върхари посред планините,

гдето и денем и нощем на бури и дъжд устояват,

враснали здраво в земята със корени ширнопрострени,

също тъй двамата, сигурни в свойте десници и сили,
без да избягат, очакваха снажния Азий да дойде.

Вдигнали ред сухокожени щитове много високо,

с вик нечовешки нападнаха вещо сградената крепост

воините, сбрани край Азия и край Ямена, Ореста,

край Адаманта Азида, и край Тоона, и Еномая.
Докато бяха отвътре, лапитите караха всички

твърди ахейци за своите кораби да се сражават.

Щом те видяха обаче троянци отвън да връхлитат,

а сред данайците вик на уплаха и бяг да настъпва,

двамата смело се впуснаха, почнаха бой пред вратите,
наподобяващи диви глигани, които дочуват

вдън планините надигащ се шум от мъже и от псета,

мятат се в разни страни и трошат, и повалят дървета,

цели из корен ги къртят и тракат ужасно със зъби,

докато някой стрелец ги улучи, живота им вземе;
тъй на гърдите лапитски ехтяха блестящите брони,

удряни крепко: и двамата дълго се биха геройски

с вяра във своята сила и в свойте другари, които

хвърляха камъни кръгли от яко сградените кули,

бранейки себе си, бързите кораби, шатрите ширни.
Както снежинки навред по полята се сипят обилно,

щом като бурният вятър, подгонвайки облаци черни,

с бяла покривка застеле земята, кърмилница плодна,

тъй и стрели от ръце на ахейци и много троянци

гъсто летяха. Под удари чести на камъни едри
глухо отекваха шлемове медни и щитове обли.

Азий Хиртаков тогава така се провикна високо,

двете бедра си заудря и възнегодувал, изрече:

„Татко наш Зевсе! Ти вече съвсем си обикнал лъжата!

Аз не допусках, че тези ахейски смелчаци ще могат
тъй да възпират мощта на ръцете ни непобедими.

Както оси гъвкокръсти или работливи пчелици

кошери ловко градят край скалиста висока пътека,

без да напускат дома си със кухи килийки, те бранят

яростно своите рожби и жилят свирепо ловците,
тъй не желаят и тези, макар че са само двамина,

да се отдръпнат, преди да надвият или да погинат.“

Тъй каза, ала не трогна Кронида със своите думи:

Зевс във душата си искаше слава да прати на Хектор.

Други войски се сражаваха близо до другите порти.
Трудно бих всичко разказал тъй, както безсмъртен разказва:

вред край стената от камък се носеше огън развихрен.

Духом макар и унили, аргийците бранеха стана

волю-неволю. Скърбяха сега боговете, които

бяха помощници верни във тая война на данайци.
А пък лапитите двама се хвърляха в тежката битка.

Ето единият, мощен левент Полипит Пиритоев,

с копие Дамас удари през шлема му меднообточен,

шлемната мед не възпря острието; направо премина

медният връх и прониза му черепа, стигна дълбоко
вътре до мозъка в кърви, прекъсна му буйния устрем.

После героят погуби Пилона и храбрия Ормен.

Другият мъж Леонтей, на бог Арес потомък, улучи

в пояса с копие вожд Хипомаха, син Антимахов.

Сетне извади от своята ножница меча си остър,
между тълпата се втурна и първо във бой ръкопашен

вожд Антифата удари: той падна по гръб на земята.

Менона после съсече, Ямена и също Ореста –

всички събори един подир друг на пръстта плодородна.

Докато още им сваляха светлите бойни доспехи,
Хектор и Полидамант приближиха с отбрана дружина –

много на брой дръзновени младежи, желаещи силно

здравата крепост да сринат и кораби с жар да подпалят;

близо до рова се спряха, размисляйки твърде смутени.

Тъкмо да минат стремглаво през него, прехвръкна отляво
кобен орел поднебесен, високо кръжещ над войската.

Носеше в своите нокти жив змей исполински и ален:

беше в агония змеят, но помнеше още двубоя.

Той се изви ненадейно и жилна орела в гърдите

близо до шията. Хищната птица от болка изпусна
лютия змей на земята и там сред войската захвърли.

Писна пронизно орелът и с порив на вятър отлитна.

Ужас обхвана троянци, щом змея запъплил видяха,

паднал сред тях за поличба на егидодържеца Зевса.

Полидамант се обърна отблизо към дръзкия Хектор:
„Хекторе! Винаги ти ме упрекваш в съветите наши,

даже когато приказвам за в полза, понеже не бива

мъж от народа да спори и да възразява на тебе

в бой и в съвети, а само властта ти да увеличава.

Аз пък това ще говоря, което за най-добре смятам:
да се не бием с данайци за техните кораби вече.

Мисля, ще стане така, ако тази поличба е вярна:

тъкмо да минат троянци през рова, прехвръкна отляво

кобен орел поднебесен, високо кръжещ над войската;

носеше в своите нокти жив змей исполински и ален,
но изтърва го, преди да достигне гнездото си скъпо,

и не можа да го пусне на своите малки за плячка.

Също и ние, дори да съборим със сила голяма

портите и крепостта и дори да отстъпят ахейци,

няма спокойно по същия път да се върнем от стана:
там ще оставим мнозина троянци, които врагът ни,

бранейки своите кораби, с острата мед ще избие.

Същото би ни предсказал гадателят, който разбира

ясно поличби небесни и нему народът би вярвал.“

А шлемовеецът Хектор със яд го погледна и рече:
„Полидаманте! Ти днес ми говориш слова неприятни!

Можеше друга, по-хубава реч да измислиш от тази.

Ако ли всичко това ти по разум и съвест приказваш,

то боговете безсмъртни отдавна ума са ти взели,

щом ме зовеш да забравя завета на Зевс силногръмец,
който на мен го предаде и лично с главата си кимна.

Ти ме заставяш да вярвам на птиците ширококрили;

аз не зачитам пернатите, нито ми грижа създават

вкупом дали прелетяват отдясно към изгрева слънчев,

или отляво се носят към залеза облачно мрачен.
Ние ще слушаме волята само на Зевса всесилен,

който всевластно владее над всички безсмъртни и смъртни.

Има единствена вярна поличба – родина да браним.

Ти пък защо си изплашен от лютата сеч на войната?

Всички ний даже да паднем убити при стана аргийски,
ти поне страх не изпитвай, че може и сам да загинеш:

нямаш юнашко сърце във гърдите си, жадно за битки.

Ако избягаш самичък от боя или подстрекаваш

някого другиго с думи сега да напусне борбата,

в миг ще загинеш, пронизан от моето копие остро.“
Каза и тръгна напред, а след него поеха момците

с викот потръсен. Кронид гръмолюбец тогава изпрати

от стръмнините на Ида без жал ураганна вихрушка,

бълваща прах към събраните кораби, а на ахейци

здравия разум размъти за слава на Хектор и Троя.
С вяра във тези поличби и в своите сили троянци

почнаха с взлом да разкъртват голямата крепост ахейска,

бойници тежки да сриват, зъбци да събарят от кули,

крепки подпори да клатят, които ахейците вбиха

право в земята за предна защита на яките кули.
Щом ги изтръгнеха, щяха да срутят ахейската крепост,

ала данайци не бяха отстъпили още ни крачка.

С кожени щитове своите бойници вкуп оградили,

стреляха по враговете, щом те приближеха стената.

Двамата храбри Аякси оттам ръководеха боя,
вредом сновяха, разпалвайки бодрост и жар у ахейци,

с ласкави думи едни насърчаваха, други с обидни,

ако ги зърнеха вече да бягат от тежката битка.

„Мили• Които от вас са най-лични по сила, които

средни са или последни – различни мъжете са в боя,
всички ще имате днеска еднакво голяма задача.

Вие самите разбирате точно: назад да не бяга

никой към нашите кораби, след като заповед чуе,

само напред се стремете, взаимно си вдъхвайте смелост!

Може би мълниевержецът и на нас ще помогне,
за да отблъснем врага и дори до града да го гоним.“

Двамата викаха тъй и подбуждаха в боя ахейци.

Както през зимата белите гъсти снежинки се стелят,

щом промислителят Зевс е решил снегове да изпраща

и да показва на смъртните хора стрелите си люти;
той ветровете приспива и сняг непрестанно навява,

за да покрие високи била и скали недостъпни,

тучни полета, богати със лотос, и ниви засети,

тихи пристанища и брегове на морета пенливи;

само вълна припълзяла успява снега да погълне,
бяло е всичко останало, щом снегопад се развихря.

Тъй от едните към другите камъни често летяха:

ту към троянци и ту от троянци назад към ахейци –

грохот неспирен се носеше около цялата крепост.

Никак тогава троянци и светлият Хектор не биха
портите на крепостта и подпорите твърди разбили,

ако не беше изпратил Кронид своя син Сарпедона

срещу аргийци,подобно на лъв сред рогати говеда.

Воинът вдигна пред себе си щита всестранно заоблен,

меден, кован, велелепен, направен добре от ковача,
който навътре нагъсто сплетените бикови кожи

беше изопнал и с гвоздеи златни скрепил покрай диска.

С щита запазен героят, две копия остри размахал,

буйно се спусна, подобно на лъв в планините отраснал,

който отдавна месо не е вкусвал; духът му го тласка
овчи стада да нападне и в здрава кошара да влезе,

нищо че там той налита на будни овчари, които

зорко овцете си пазят със псета и копия дълги.

Без да е опит направил, не иска назад да се върне,

или прескача и плячка задига стремглав, или пада
още сред първите, с копие мушнат от ловка десница.

Тъй и тогава подтикна духът Сарпедона божествен

с устрем да срине стената и нейните бойници яки.

Тутакси той се обърна към Главка, сина на Хиполох:

„Главке! Защо сме зачитани двама със тебе най-много
с почетно място, с отбрано месо и препълнени чаши

в Ликия цяла и всички ни тачат наред с боговете?

Имаме ширно владение близо до Ксант буйноструен,

плодна земя за градини и ниви, посети с пшеница.

Ето защо е потребно да бъдем сред първите воини
и да се бием геройски в разгара на жежката битка,

за да говори така всеки наш крепкобронен ликиец:

„Никак не са ни безславни царете, над Ликия властни,

нищо, че много изяждат овни угоени и тлъсти,

пият и меденосладко, отбирано вино, но имат
доблест и мощ да воюват в ликийските първи фаланги.“

Друже мой! Ако ли ние, избягали днес от борбата,

бихме останали двама завинаги млади, безсмъртни,

нямаше аз да се бия сред първите смели редици,

нямаше теб да изпращам във боя, прославящ мъжете,
но ни заплашват безспир смъртоносни, безчислени Кери.

Никой не може от тях да избяга, нито да се скрие.

Хайде да тръгнем за слава на другиго или за своя.“

Тъй рече. Главк не отказа, речта му послуша веднага.

Двама се втурнаха право напред с многобройни ликийци.
Ужас обзе Менестей Петеосов, когато ги зърна.

Те му нападнаха кулата, носейки гибел за нея.

Гледаше той в крепостта на ахейци дали ще открие

някой водач да отблъсне със него смъртта от бойците.

Скоро съгледа Аяксите двама, на бой ненаситни;
бяха наблизо, а също и Тевкър пред свойта палатка,

ала не чуха сина Петеосов, когато им викна –

толкова шум се бе вдигнал, та грохот достигна небето:

удари в щитове, в гривести шлемове, в порти огромни.

Бяха вратите залостени плътно, троянците спряха,
искайки да ги изкъртят със сила и вътре да влязат.

Тутакси прати вестителя верен Тоот при Аякса:

„Богородени Тооте! Изтичай да викнеш Аякса,

по-добре двамата викай: от всичко това е най-харно,

тъй като вече заплашва оттука невиждана гибел.
Зле ни притиснаха група ликийски водачи, които

тъй и по-рано нападаха бурно в суровата битка.

Ако и там, при двамината, тежко сражение става,

нека тогава самичък Аякс Теламонов да дойде –

с него да тръгне и Тевкър, умело боравещ със лъка.“
Тъй каза. Щом го изслуша вестителят, хукна веднага.

С тичане стигна стената на меднохитонни ахейци,

спря се при двамата храбри Аякси и тъй им продума:

„Вие, Аякси, водачи на меднохитонни аргийци!

Милият син Петеосов, герой Менестей, ви подканя
само за малко да дойдете, с нас да делите теглото,

по-добре двама елате: от всичко това е най-харно,

тъй като там ни заплашва наскоро невиждана гибел;

зле ни притиснаха група ликийски водачи, които

тъй и по-рано нападаха бурно в суровата битка.
Ако и тука, при двама ви, тежко сражение става,

нека героят Аякс Теламонов самичък да дойде.

С него да тръгне и Тевкър, умело боравещ със лъка.“

Рече. Огромният син Теламонов молбата послуша,

тутакси каза крилати слова на сина на Ойлея:
„Сине Ойлеев Аяксе, и ти, Ликомеде безстрашен!

Тук останете, подтиквайте да се сражават данайци!

Аз ще отида натам, за да взема участие в боя.

Щом им помогна, веднага обратно при вас ще се върна.“

Тъй рече едрият син Теламонов и тръгна на помощ.
С него потегли и Тевкър – той брат еднокръвен му беше.

Тях придружи Пандион, носещ лъка изопнат на Тевкър.

Бързайки все край стената отвътре, достигнаха горе

кулата, где Менестей със отряда си беше притиснат.

Мощни ликийски водачи и мъдри съветници както
тъмна вихрушка връхлитаха с пристъп към бойници крепки.

С ярост се сблъскаха там враговете и трясък избухна.

Първом Аякс Теламонов на място погуби героя,

вожда сърцат Епиклей, Сарпедонов обичен приятел;

той го удари опасно със камък грамаден и ръбест,
който лежеше прикрит зад стената до бойница здрава.

Мъчно човек от сегашните хора на възраст цветуща

с две ръце би го поместил, а той го повдигна и хвърли.

Четиривърхия шлем Епиклеев строши и му смаза

целия череп. Същински гмурец, Епиклей се преметна
чак от високата кула; духът му от костите литна.

Тевкър улучи юначния Главка, сина на Хиполох,

тъкмо изкачващ стената; със люта стрела го прониза

право в откритото рамо – така го извади от боя.

Скришом назад от стената Главк скочи, та никой ахеец
раната да му не види и с горди слова да се хвали.

Мъка обзе Сарпедона, когато съгледа, че бяга

Главк надалече, но сам не забрави жестоката битка.

Той в Алкмаона, потомък на Тестора, копие мушна,

после го дръпна обратно и оня повлечен се просна:
пъстрите медни доспехи по него отекнаха звънко.

А Сарпедон със ръцете си сграби зъбец от стената,

почна със яд да го тегли и цял го откърти издъно;

горе зидът се оголи и път за мнозина отвори.

Тевкър с Аякс се насочиха към Сарпедона. И с лъка
Тевкър улучи блестящия ремък на щита, покриващ

плътно гръдта му, но Зевс отклони гибелта от сина си,

за да не падне безжизнен при вражите корабни кърми.

Сетне се спусна към него Аякс и удари му щита,

без да пробие медта, но отблъсна героя нападащ.
Цар Сарпедон се отдръпна за малко, но в боя остана:

беше духът му изпълнен с надежда да стигне до слава.

Той се обърна и викна на богоподобни ликийци:

„Вие, ликийци! Така ли забравяте бурната смелост?

Много е мъчно за мене, макар да съм силен и храбър,
сам да разбия стената и път да открия към стана.

Тръгвайте заедно с мене: мнозина по-лесно успяват.“

Тъй каза. Те се смутиха от укора строг на водача.

В гъсти редици застанаха около вожда съветник.

Също аргийците стягаха свойте редици отсреща,
там зад зида: сред войските започваше дело велико.

Нито ликийците силни успяха да срутят стената,

път да открият направо към бързите кораби с пробив,

нито данайците конеборци можаха ликийци

крачка да върнат назад от стената, където стояха.
Както двамина съседи се карат в полето за синор,

с мерки в ръцете застанали в общата нива голяма,

тясно пространство заемат и спорят за равните части,

тъй и зъбците разделяха там враговете, които

в боя разчитаха върху гърдите си бикови кожи,
опнати в щитове кръгли и в щитове лекоподвижни.

Имаха рани от копия медни в телата мнозина:

някои бяха в гърба поразени при опит за бягство,

други пък право в гърдите през техните щитове твърди.

Кули и бойници каменни бяха опръскани вредом
с алени кърви на много троянци и много ахейци,

но не можаха ликийците в бяг да обърнат ахейци.

Двете страни бяха, както везните на честна предачка:

тя във блюдата поставя наравно и тежест, и вълна,

за да изкара оскъдна прехрана за своите рожби.
Тъй в равновесие бяха войната и върлата битка,

докато Зевс не изпрати по-висша прослава на Хектор,

който пръв беше проникнал във здравата крепост ахейска.

Той се провикна високо, та всички троянци да чуят:

„Смело троянци, напред! Крепостта на аргийци рушете.
Хвърляйте огън разпален по техните кораби вити!“

С тези слова ги подбуди и всички с ушите си чуха.

Дружно стената нападнаха, почнаха да се катерят

върху отделните зъбери, стискайки копия остри.

Хектор повдигна с ръце и понесе огромен камък,
сложен пред портите, долу широк, а отгоре заострен.

Двама мъже от народа, каквито са днешните хора,

даже най-силните, биха в кола го поставили с мъка,

Хектор обаче самичък го вдигна и лесно размаха:

лек го направи за него синът на лукавия Кронос.
Както овчар без усилия овнешко руно понася

само с едната ръка и товара дори не усеща,

тъй и синът на Приама понесе грамадния камък

сам към двукрилите порти високи, прилепнали плътно,

срещуположни два лоста отвътре ги крепко държаха,
яко притъкнати двата един върху друг със ключалка.

Спря се наблизо, замахна и блъсна вратите в средата,

ширно разкрачен, та ударът още по-мощен да бъде.

Двете резета разчупи и камъкът вътре попадна

с тежест голяма. Вратите изтряскаха грозно, гредите
не издържаха, а двете крила се разпръснаха вредом,

камъкът щом ги докосна. Блестящият Хектор се впусна,

с образ на нощ бързолетна, облечен отгоре додолу

в медно, страхотно сияние, с копия две във ръцете.

Бог само би му излязъл насреща, назад да го върне,
щом тъй нахлу през вратите; очите му в огън горяха.

Той се възви към войската и викна на свойте троянци

с устрем да минат зида: те изпълниха заповедта му.

Скочиха бързо едни през стената, а други стремглаво

пряко вратите се вляха. Данайци побягнаха в ужас
право към кухите кораби: шум непрестанен затътна.

 

ТРИНАДЕСЕТА ПЕСЕН

БИТКА ПРИ КОРАБИТЕ

Зевс щом до черните кораби пусна троянци и Хектор,

там ги остави беди и тегла да понасят без отдих.

После обърна очи лъчезарни в обратна посока,

вгледан далеч към родината на коневъдци тракийци

и на мизийци, прочути във бой ръкопашен, и още
на млекоядци, добри хипомолги, на честни абийци.

Той не отправяше вече очи светлозарни към Троя,

смятайки в свойта душа горделива, че никой безсмъртен

няма да тръгне да брани троянци или пък данайци.

Бог Посейдон земетръсец на стража внимателно бдеше
и със почуда следеше войната и битката, седнал

сам на най-горния връх на гористия Самос тракийски.

А многоизворна Ида оттам се откриваше цяла,

също градът на Приам и ахейските кораби в стана.

Там, от морето излязъл, приседна със жал за ахейци,
тъй от троянци притискани: силно на Зевс се разсърди.

Тутакси почна от стръмния островен връх да се спуща,

крачейки бързо; дърветата и планините високи

цели трепереха, щом Посейдон си раздвижи нозете.

Само три крачки направи, с четвъртата стигна до Ега,
гдето в дълбокия залив му беше дворецът преславен,

целият блеснал от злато, издигнат нетленен вовеки.

Стигнал дома, в колесницата впрегна конете си вихри,

меднокопитни, развяващи гриви златисти и буйни.

Той се облече във злато, взе и камшика си златен,
с дивно изкуство изплетен; па сам в колесницата скочи

и по вълните се плъзна. А морски чудовища вредом

скачаха около него, че царя си мощен познаха.

С радост морето отстъпи, конете безспирно летяха,

медната ос не можа да се даже намокри отдолу,
скоком конете го носеха право към стана ахейски.

Има една пещера в дълбините на морския залив,

между скалистия Тенедос и недостъпния Имброс.

Бог Посейдон земетръсец там спря си конете крилати,

сръчно ги двата разпрегна, амброзиев зоб им постави,
а на нозете им сложи вериги, ковани от злато,

тежки, пристегнати здраво, та там да дочакат спокойно

царя си славен, а той сред войската ахейска отиде.

Всички троянци, подобни на пламък или на вихрушка,

следваха Хектор Приамов със викот и грохот страхотен:
те се надяваха днес да превземат ахейския лагер

и да избият във него най-храбрите между ахейци.

Но Посейдон земедържец, велик и могъщ земетръсец,

идващ от морската бездна, подтикваше жарко аргийци;

уподобил се на Калхас по глас гръмовит и по външност,
първо подбуди Аякси, към бой и сами устремени:

„Вие, Аякси, сега ще спасите войската ахейска,

помнейки своята храброст, забравили срамното бягство.

Другаде аз се не плаша от яки ръце на троянци,

даже да могат те вкупом да минат голямата крепост:
медноколенни ахейци сами ще ги лесно отблъснат.

Ала се много страхувам, че зле ще пострадаме тука,

гдето подобно на пламък господствува бесният Хектор,

който се хвали неспирно, че син е на Зевса всесилен.

Някой безсмъртен дано да ви вдъхне геройство в сърцата,
твърдо сами да се биете, да насърчавате други.

Бихте отблъснали Хектор от свойте добри поврътливи

кораби, даже и сам Олимпиецът да го подбужда.“

Тъй каза бог Посейдон земедържец, могъщ земетръсец.

Двамата с жезъл докосна и с буйна ги сила изпълни,
леки им стори телата, нозете и още ръцете.

Както се стрелва нагоре в простора сокол бързокрилен,

литнал стремглав от висока скала, за кози недостъпна,

спуска се стръвно в полето, преследвайки някоя птица,

тъй Посейдон земетръсец от тях си отиде внезапно.
Пръв се досети Аякс, вихреногият син на Ойлея.

Тутакси той заговори Аякса, сина Теламонов:

„Храбри Аяксе! Един олимпиец със образ на Калхас

нам заповяда сега да се бием при нашия лагер.

Калхас не беше това – прорицателят птицегадател!
Аз отведнъж го открих по пищялите и по нозете,

щом се отправи назад: боговете се лесно познават.

Ето сега и у мене сърцето ми свидно в гърдите

още по-страстно ме тласка напред към разгара на боя,

същото искат нозете отдолу, ръцете отгоре.“
А пък Аякс Теламонов със тези слова му отвърна:

„Също за копие мойте ръце несломими копнеят,

моята сила нараства, нозете сами ме понасят,

лудо желая да вляза във единоборство опасно

с Хектор, сина на Приама, нападащ неспирно със устрем.“
Думи такива си казваха двамата храбри Аякси,

радостни с бойната дързост, която безсмъртен им вдъхна.

Бог Посейдон ободри пък ахейци, назад изпокрити,

свойто сърце освежаващи с отдих край кораби в стана,

тъй като бяха с тела изнурени от труд непосилен.
Горест безмерна обзе им сърцата, когато видяха

в гъсти тълпи враговете големия зид да прескачат.

Гледайки всичко това, те проливаха сълзи под вежди,

нямаха вече надежда от злата беда да избягат.

В миг Посейдон се яви и направи фалангите силни.
Първо със призив за смелост отиде при Тевкър и Леит,

после съзва Пенелея, героя Тоант, Деипира

и Мерион с Антилоха, изкусни във шумните битки.

Тях насърчавайки богът, крилати слова им продума:

„Срамно е, млади, юначни аргийци! На вас се надявах,
че ще запазите нашите кораби, влизайки в боя.

Ако и вие напускате вече печалната битка,

днес ще настъпи денят, в който нас ще погубят троянци.

Ужас! Наистина виждам с очите си чудо голямо,

страшно, което не вярвах, че някога може да стане:
тука, при нашите кораби, ето нахълтват троянци,

имащи вид неотдавна на плахи кошути, които

тичат безсилни в гората, негодни за никакви битки,

стават гощавка на алчни чакали, пантери и вълци.

Тъй и троянци по-рано не смееха да доизчакват
в бой ръкопашен войската и грозната сила ахейска,

днес се сражават обаче във стана, далече от Троя,

поради грешка на вожда и леност на нашите воини.

Ядно сърдити на него, войските не искат да бранят

бързите кораби: те се оставят да бъдат избити.
Даже да беше действително много виновен пред всички

широковластният цар Агамемнон, синът на Атрея,

дето така оскърби бързоногия син на Пелея,

нямаме право да бягаме срамно от боя, а нека

лек да подирим: героите имат сърца изцерими.
Вие съвсем недостойно забравяте бурната смелост,

а пък сте всички най-храбри във стана обширен ахейски.

Няма да споря със плахия, който побягва от боя,

ала от цяло сърце против вас негодувам със право.

О, малодушни! Със тази си леност ще сторите скоро
зло по-голямо! Спомнете си всички срама и позора!

Ето че днеска започва велика, решителна битка!

Хектор, могъщ, гръмогласен, съборил вратите и лоста

дълъг, сред нашите кораби вече сражение води.“

С тези слова Посейдон земедържец подбуди ахейци.
Около двамата смели Аякси се сбраха фаланги

силни. Не би ги упрекнал дори да пристигнеше Арес,

нито Атина, която подтиква войските към битки.

Тук храбреците очакваха Хектор божествен с троянци.

Копие беше допряно до копие, щит върху щита,
шлем редом с шлема, човек до човека, метал до метала.

Гривести шлемове плътно докосваха медни, когато

в строй се навеждаха само: тъй гъсто стояха бойците.

Движени с дръзки ръце, се кръстосваха копия остри:

право напред се стремяха ахейците, жадни за битка.
Тясно стълпени троянци нападнаха с Хектор начело,

който летеше подобно на камък заоблен по стръмно,

щом го откърти поройна планинска река от скалите,

след като с буйните струи основите им подкопае.

Скачайки, все се търкаля, гората отеква от него,
той неудръжно се носи, догдето достигне полето –

само тогава се спира недвижен, макар и засилен.

Също тъй Хектор заплашваше днес, че ще стигне морето,

минал през шатри и кораби, сеейки смърт сред ахейци.

Ала когато попадна на гъстите бойни фаланги,
спря се наблизо пред тях. Синовете ахейски отсреща,

удряйки с мечове тежки и копия медни двуостри,

вкуп го оттласнаха: Хектор отстъпи назад разтреперан.

После извика високо, та всички троянци да чуят:

„Вие, троянци, ликийци, бойци ръкопашни дарданци!
Дръжте се! Дълго не могат ахейците да ме отблъснат,

колкото плътно сега да застават във строй като кула.

Те ще отстъпят пред мене, наистина щом ме предвожда

първият сред боговете, съпруг силногръмец на Хера.“

Тъй каза. Сила и смелост възбуди у всеки троянец.
А Деифоб Приамид се понесе надменно пред всички;

вдигайки право пред себе си щита, всестранно закръглен,

стъпваше леко с нозете, вървеше прикриван от щита.

Но Мерион се прицели във него със копие светло:

никак не сбърка, улучи го в щита от бикова кожа.
Кожата той не можа да пробие, че счупи по-рано

ствола на своето копие дълго при острото жило.

Щита си биковокожен встрани Деифоб поотмести,

че се уплаши от точното копие на Мериона.

А Мерион се отдръпна към верни другари ядосан,
че се лиши от победа и своето копие счупи.

Тръгна да иде при шатри и кораби черни ахейски

копие друго да вземе, което в палатката беше.

Другите водеха боя и вик неугасващ ехтеше.

Тевкър, синът Теламонов, погуби мъж копиеборец,
Имбрий, потомък на Ментор, прочут със коне многобройни,

който живееше в град Педеон до войната с ахейци,

женен за Медесикаста, небрачна Приамова щерка.

Ала когато дойдоха данайските кораби вити,

Имбрий се върна във Троя, изпъкна сред всички троянци,
тачен в дома на Приама наравно със царските рожби.

Тевкър заби под ухото му своето копие дълго,

после го дръпна; раненият падна подобен на ясен,

който високо, на било планинско, отвсякъде виждан,

с брадва отсечен, привежда надолу листата си крехки.
Тъй рухна: медните пъстри доспехи отекнаха гръмко.

Спусна се Тевкър със устрем доспехите сам да му смъкне.

В него прицели се Хектор със своето копие светло.

Тевкър го зърна и с мъка отбягна опасния удар.

Хектор обаче улучи в самите гърди Амфимаха,
чедо на Ктеат, потомък на Актор, налитащ във боя.

Воинът грохна, доспехите звъннаха грозно на него.

Втурна се Хектор да грабне от смелия мъж Амфимаха

шлема му, до слепоочника плътно прилепнал на лоба.

А пък Аякс срещу Хектор най-бляскаво копие хвърли,
без да му тялото стигне, че целият беше запазен

с мед страховита; ахеецът, удряйки пъпа на щита,

Хектора блъсна със сила голяма; и Хектор отстъпи,

мъртви двамина оставил: прибраха ги после ахейци.

Стихий и вожд Менестей богоравен, атински водачи,
дръпнаха мъртвия клет Амфимах сред войската ахейска.

Имбрий прибраха Аякси, във бурния бой устремени.

Както два лъва заграбват изпод острозъбите псета

вардена зорко коза и във гъсти шубраци я носят,

вдигнали в челюст разпенена своята плячка високо,
тъй и двамината мощни Аякси повдигнаха Имбрий.

Те му доспехите взеха; главата от нежната шия

в миг му отсече Ойлид, разярен заради Амфимаха.

Хвърли я да се търкаля в тълпата подобно на топка.

Падна главата в прахта, недалеч от нозете на Хектор.
Бог Посейдон се разсърди тогава в сърцето си гордо

заради внука си, паднал убит във свирепата битка.

Тръгна припрян към ахейските шатри и кораби бързи

да насърчава данайци, беди за троянци да готви.

Славният с копие Идоменей му излезе насреща,
идвайки тук от приятеля, който недавна от боя

беше се върнал, ранен под коляното с копие остро.

Близки другари го бяха донесли, на лекари сръчни

той го остави, към шатрата тръгна, копнеещ за боя.

Бог Посейдон земетръсец тогава му пръв заговори,
уподобил се по глас на Тоант, Андремонов потомък,

който във целия ширен Плеврон, в Калидон недостъпен

властваше над етолийци – от тях като бог уважаван:

„Идоменее, съветнико критски! Заканите дръзки

где са, с които ахейци заплашваха нявга троянци?“
Идоменей, предводителят критски, така му отвърна:

„Днеска, Тоанте, доколкото зная, виновен ахеец

няма, че всички умеем добре с врагове да се бием.

Нито е някой обхванат напълно от страх малодушен,

нито пък някой напуска жестоката битка от леност.
Ала това е угодно сега на Кронида всесилен:

тука, далече от Аргос, безславно да паднат ахейци.

Драги Тоанте! Ти беше по-рано във битките храбър,

ти насърчаваше други, когато ги видеше плахи.

Днес не отстъпвай от боя, на всеки герой заповядвай!“
Бог Посейдон земетръсец веднага в ответ му продума:

„Идоменее! Дано се не върне от Троя във къщи,

тука дано за играчка на псетата стане боецът,

който сега доброволно напусне опасната битка.

Хайде вземи си доспехите медни и тръгвай с мене.
Бързай! Макар само двама, ний можем да бъдем полезни.

Дружната сила помага дори на невойнствени хора.

Ние със тебе умеем и с храбри мъже да се бием.“

Тъй рече богът и пак към борбата на смъртните тръгна.

Идоменей пък отиде във своята здрава палатка,
дивни доспехи облече, избра си две копия остри,

хукна подобен на мълния, сграбчена мигом от Зевса

с мощна ръка, запокитена чак от Олимп светлозарен,

вярна поличба да бъде за хората с блясък сияен;

тъй и медта по търчащия Идоменея искреше.
Срещна го вожд Мерион, благородният негов съратник,

тичащ до шатрата близо, та копие медно да вземе.

Силният Идоменей, предводителят критски, му каза:

„Сине на Мол, Мерионе чевръст, мой съратнико свиден!

Тука защо си пристигнал, далеч от жестоката битка?
Или си вече ранен, острие на стрела ли те мъчи,

или от някого пратен, ти идваш със вести за мене?

Сам не желая да чакам във стана и бързам за боя.“

А разсъдливият вожд Мерион на това отговори:

„Идоменее, съветнико на меднобронни критяни!
Имаш ли копие в шатрите? Идвам едно да си взема.

Моето, дето го имах, се счупи недавна във боя,

удряйки крепко по шлема на смелия, горд Деифоба.“

Идоменей, предводителят критски, така му отвърна:

„Копия, колкото щеш! И едно ще намериш, и двайсет
в мойта палатка, подпрени във светлия кът на стената.

Те са троянски, отнети от вече убити герои.

Казвам, че аз се сражавам отблизо с мъжете враждебни.

И затова притежавам във шатъра щитове кръгли,

шлемове, копия много и ризници, хвърлящи блясък.“
А разсъдливият вожд Мерион на това отговори:

„Също във моята шатра и в черния кораб аз имам

много троянски трофеи, но близо не са, да ги взема.

С право твърдя, че и аз не забравям военната доблест,

тъй като с първите влизам във боя, прославящ мъжете,
винаги щом се завърже разпалена битка в полето.

Някой от другите меднохитонни ахейци би могъл

мен като воин да не знае, но мисля, че ти ме познаваш.“

Идоменей, предводителят критски, така му отвърна:

„Твоята храброст познавам, защо ми говориш за нея?
Нека най-смелите бъдем избрани сега за засада,

тъй като там доблестта на мъжете се вижда най-ясно.

Там се открива най-лесно страхливият мъж и героят.

Често се сменя цветът на лицето у плахия воин,

липсва му дух издръжлив да остане спокоен в засада,
все тук и там се премества, прикляква на двата си крака,

гръмко сърцето му бие в гърдите, понеже той мисли

само за своята гибел: зъбите в устата му тракат.

Но не променя цвета на лицето си храбрият воин.

Той не трепери, дори да е с първите дебнещ в засада,
ала се моли да влезе веднага в суровата битка.

Твоята сила и смелост не може там никой да хули.

Ако ли тебе ранят със стрела или копие в боя,

няма да бъдеш във гръб или в тил от стрелата улучен,

точно пронизан ще бъдеш в гърдите или във корема,
с първите щом се нахвърлиш в кипящия спор с враговете.

Повече да не говорим, подобни на малки момчета,

спрели бездейно: сега би ни всеки упрекнал със право.

Бързай във мойта палатка и копие здраво вземи си.“

Тъй каза. А Мерион, на убиеца Арес подобен,
тутакси копие медно изнесе от светлата шатра,

тръгна след Идоменея, обхванат от жар да воюва.

Както и мъжегубителят Арес се хвърля във битки,

следван неспирно от Фобос, сина си могъщ и безстрашен,

който обръща във бягство дори неуморни герои;
двамата идват от Тракия, бурно нападат ефири

или надменни флегийци; в молбите на двата народа

те се не вслушват – със слава даряват единия само.

Също тъй Идоменей с Мериона, водачи народни,

в боя поеха, облечени цели във мед заблестяла.
Пръв Мерион се обърна към него със думи такива:

„Идоменее, къде ти желаеш в борбата да влезем?

В десния край на войската, във левия или в средата?

Впрочем аз смятам, че никъде другаде, както във ляво,

нямат тъй нужда от помощ сега дългокоси ахейци.“
Идоменей, предводителят критски, така му отвърна:

„Има и други, способни да бранят средата на стана:

двамата силни Аякси и Тевкър, от всички ахейци

пръв във стрелбата със лък, а добър и във бой ръкопашен.

Те до насита ще гонят врага, ненаситен на битки –
Хектора, син на Приама, макар да е много юначен.

Трудно ще бъде за него, при все че ламти да се бие,

тяхната храброст надвил и ръцете им необорими,

кораби там да подпалва, освен ако Зевс гръмовержец

сам върху леките кораби хвърли запалени факли.
Мощният син Теламонов не може пред мъж да отстъпи,

ако е смъртен роден и яде на Деметра храната,

ако раним е от копие медно и камъни едри.

В бой ръкопашен Аякс не отстъпва дори на Ахила,

който фаланги разбива: в нозете е само по-бавен.
Хайде да тръгнем наляво от стана, по-скоро да видим:

някому слава дали ще дадем, или нас ще прославят.“

Тъй каза, а Мерион с бързината на бурния Арес

мигом се втурна и стигнаха в левия край на войската.

Виждайки Идоменея, подобен на пламък по сила,
заедно с него другаря му – двамата в дивни доспехи,

викнаха всички троянци, нападнаха Идоменея.

Схватка всеобща започна край черните корабни кърми.

Както внезапна вихрушка се вие от съскащи вихри

в дните, когато по пътя най-гъст прахуляк се натрупва,
заедно с вятъра облак огромен от прах се надига,

също тъй яростно битката лумна между враговете,

алчущи да се избиват взаимно със копия медни.

Човекогубният бой се наежи от копия дълги,

дето телата разкъсват; очите на всички слепеше
медният блясък от шлемове светли и щитове ярки,

също от новоизлъскани брони, когато мъжете

тичаха в боя. Наистина бил би коравосърдечен,

който при гледката скръб не би сетил, а би се зарадвал.

С мисли различни двамината сина могъщи на Кронос
вече подготвяха горестни мъки на много герои.

Искаше Зевс да дари на троянци и Хектор победа

и да прослави Ахил, бързоногия син на Пелея,

но не желаеше там да погинат напълно ахейци:

славеше само Тетида и нейния син велемощен.
А Посейдон насърчаваше скришом аргийци във боя,

тайно пристигнал от морската бездна, със жал във сърцето,

че ги громяха троянци. На Зевса се сърдеше люто.

Двамата бяха наистина с общ произход и коляно,

ала Зевс беше по-стар на години и знаеше много.
Ето защо Посейдон не подкрепяше явно ахейци,

винаги боя разпалваше тайно, взел образ на смъртен.

Те непрестанно държеха юздите на грозната битка,

опваха ги променчиво към двата враждебни народа –

тежки, безкрайни юзди, подкосили нозе на мнозина.
Идоменей пък, макар и да беше с коси полубели,

дружно с данайци нападна троянци и в бяг ги обърна.

Отрионея погуби, а той от Кабеза далечна

беше наскоро пристигнал да дири прослава във боя.

От дъщерите Приамови първа по хубост Касандра
той си поиска без откуп и в дело велико се врече:

сам синовете ахейски далеч да отблъсне от Троя.

Старият вече Приам обеща и му кимна с главата.

Отрионей се сражаваше с вяра във царските думи.

Идоменей се прицели във него със копие светло
и го улучи, когато той крачеше горд и наперен.

Медната броня не спря острието, в корема то влезе.

Падна раненият с трясък, а Идоменей се похвали:

„Отрионее! От смъртните теб ще зачитам най-много,

ако изпълниш ти всичко, което обрече на царя,
който на теб обеща дъщеря си, прекрасна Касандра.

Ний обещаваме днеска и бихме изпълнили всичко,

бихме ти дали най-личната щерка на цар Агамемнон.

Ще я докараме тука от Аргос и теб ще оженим,

ако със нас ти събориш града Илион многолюден.
Следвай ме до мореходните кораби да уговорим

всичко за брака, че ние сме тъстове щедри при откуп!“

Тъй каза Идоменей и за крак го повлече сред боя.

Азий завчас се яви във защита на Отрионея;

пеш пред конете вървеше, които коларят му верен
винаги близо държеше да дишат в плещите му право.

С устрем към Идоменея се впусна, но той го превари

с копие. В гърлото чак до брадата медта го прониза.

Рухна героят, подобен на дъб или бяла топола,

или на бор, от мъже дърводелци в дъбрава отсечен
с брадви, наточени скоро, та кил да издялат за кораб.

Тъй пред конете си и колесницата Азий лежеше:

проснат простенваше, сграбил земята, окъпана в кърви.

А пък коларят му предан загуби и ума, и дума

и не посмя да подгони конете обратно към Троя,
за да избегне ръцете враждебни. Коравият в битки

млад Антилох го прободе със копие точно до пъпа.

Медната броня не спря острието, в корема то хлътна.

Хъркайки, от колесницата, здраво сглобена, той рухна.

Сам Антилох, на сърцатия Нестор потомък, подкара
бързо конете троянски към медноколенни ахейци.

Скръбен за Азий, във миг Деифоб се затича наблизо,

метна към Идоменея той своето копие светло.

Идоменей го съгледа и медното жило отбягна,

тъй като бе се запазил със щита, всестранно закръглен,
вещо направен от лъскава мед и от бикови кожи.

Идоменей го държеше за двете му дръжки отвътре.

Цял се скри в щита: над него летящото копие мина.

Щитът при удара глухо отекна, докоснат открая,

но Деифоб ненапразно замахна с ръката си тежка:
той Хипсенора Хипасов, водач на войските, улучи

под диафрагмата в черния дроб, подкоси му нозете.

Викна със глас гръмовит Деифоб и така се похвали:

„Неотмъстен не загина тук Азий! Сега заявявам:

той ще пътува към Хадес, суровия страж на вратите,
с радост голяма в сърцето, загдето придружник му пратих.“

Тъй каза. Мъка аргийци обзе от това самохвалство,

то развълнува най-много душата на вожд Антилоха.

Въпреки своята горест другаря си той не забрави,

бързо към него притича, покри го със щита огромен;
в миг Хипсенора нарамиха двама любими другари –

славният Ехиев син Мекистей и Аластор божествен;

те го понесоха в стана ахейски, той стенеше тежко.

Идоменей не смиряваше своята сила, копнеещ

някого между троянци със мрачната нощ да покрие
или самичък да падне, ахейци от смърт отбраняващ.

Там повали Алкатоя, герой и потомък обичан

на Есиета, отхранен от Зевса и зет на Анхиза,

за Хиподамия женен, най-старата щерка на царя,

и от баща, и от майка сърдечно обичана в къщи.
Тя надминаваше всичките свои връстници в страната

с хубост, с дела и със ум. Затова се ожени за нея

момък най-личен по храброст във широкодрумната Троя.

Бог Посейдон го погуби тогава чрез Идоменея,

с мрак му затвори очите, скова му снагата прекрасна:
вече не можеше той ни да бяга, ни сам да се брани.

Бе като стълб или високолистна топола подвижен.

Идоменей го удари със копие право в гърдите

и му разкъса отгоре додолу бакърната броня,

пазеща вярно до днеска от гибел могъщото тяло.
Сухо тя звънна тогава, раздрана от силния удар.

С шум Алкатой се събори със копие вбито в гърдите;

тупкайки още, сърцето му караше да потреперва

края на дръжката. Силата Арес сломи му най-сетне.

Идоменей се провикна високо и тъй се похвали:
„Хайде кажи, Деифобе, дали е достойна отплата:

трима да паднат за воин един? Нали тъй се гордееш?

Клетнико! Сам застани срещу мене във единоборство,

за да узнаеш на дело какъв съм потомък на Зевса;

Зевс, който първо създаде закрилника критски цар Минос,
Минос създаде във Крит непорочния Девкалиона,

Девкалион ме роди да царувам над много народи

в Крит необятен. Със моите кораби тука пристигнах

гибел да бъда за теб, за баща ти и други троянци.“

Тъй рече, а Деифоб в двоумение беше все още
друг ли помощник да вземе от силните духом троянци,

като се върне веднага назад, или сам да се бие.

Тъй размишлявайки, сметна за редно Енея да викне

и го намери бездеен при крайните бойни редици;

често Еней се гневеше на царя Приама божествен,
дето го малко почита, макар да е смел сред мъжете.

Спря се наблизо до него и думи крилати издума:

„Драги Енее, съветник троянски! Сега се налага

зетя си да защитиш, ако своите сродници жалиш.

Следвай ме, за да запазим героя любим Алкатоя,
който те нявга отгледа от малък във своята къща.

Славният с копие Идоменей Алкатоя погуби.“

Тъй каза и развълнува сърцето в гръдта на Енея,

който, за битка жадуващ, към Идоменея се впусна.

Идоменей не побягна, подобно на юноша крехък,
чакаше, както глиган, доверил се на своята сила,

чака да дойде крещяща тълпа от мъже многобройни

в някое място самотно, гърбът му настръхва наежен,

святкат очите му страшно със огън опасен, зъбите

стръвно си точи, готов да налита на псета и хора.
Копиеборецът Идоменей тъй изчакваше смело

вожда Енея, нападащ. И без да отстъпва ни крачка,

тутакси с вик призова Аскалаф, Афарей с Деипира,

вожд Мерион с Антилоха, изкусни във шумните битки.

Тях насърчаваше гръмко и думи крилати изрече:
„Скоро, другари, елате ми в помощ! Боя се ужасно

от бързоногия воин Енея, връхлитащ към мене,

който е твърде могъщ да убива герои във боя.

Той е във младост цветуща, което е сила голяма.

С него връстници да бяхме при нашата смелост еднаква,
скоро един от двамината славна победа би имал.“

Тъй каза. Единодушни в сърцата си, всички се сбраха

близо край него със щитове, връз рамене наклонени.

А пък отсреща Еней поощряваше свойте другари:

вожд Деифоб, Агенор богоравен и Парис Приамов –
заедно с него те бяха известни троянски водачи.

После вървяха войските. Овце както следват овена

в пасбища за водопой, а овчарят се радва сърдечно,

тъй и духът на Енея в гърдите му беше възрадван,

щом като зърна тълпа от бойци да го следва усърдно.
Около вожд Алкатоя подхванаха бой ръкопашен

с копия дълги и гладки; медта по гърдите ехтеше,

щом си взаимно нанасяха удари тежки във боя.

Двама враждебни мъже, най-юначни сред всички водачи,

Идоменей и Еней, по геройство подобни на Арес,
искаха да си намушкат телата със мед безпощадна.

Първом Еней се прицели направо във Идоменея,

който го зърна навреме и медния удар отбягна,

а острието прелитна край него, заби се в земята,

трепкайки; хвърлено беше нахалост от мощна десница.
Идоменей нарани Ойномая в корема до пъпа,

плочка от бронята счупи, с медта му червата изкорми.

Падна в прахта Ойномай и с ръката си сграбчи земята.

Идоменей дългосенното копие мигом измъкна

с кръв от трупа му; не свари доспехите той да му снеме
от раменете, че бе със стрели многобройни обсипван.

Имайки устрем, той нямаше здрави нозе и колени

своята мед да догони или да избяга от чужда.

С бой ръкопашен отблъскваше само деня смъртоносен:

никак не можеха бързо да тичат нозете му в боя.
Както отстъпваше мудно, във миг Деифоб го замери

с копие светло, че винаги злоба таеше към него.

Но не улучи, а с удара той нарани Аскалафа,

чедо на Арес; през рамото тежкото копие мина.

Падна в прахта Аскалаф и с ръката си сграбчи земята.
А гласовитият яростен Арес не знаеше още,

че е загинал във жарката битка синът му обичен,

та си седеше високо в Олимп между облаци златни:

там задържан от всесилната воля на Зевса, където

бяха и други безсмъртни запрени далеч от войната.
Около вожд Аскалафа започнаха бой ръкопашен.

Светлия шлем Аскалафов отне Деифоб богоравен,

но се яви Мерион, на чевръстия Арес подобен,

в миг Деифоба със копие в мишцата мушна. Ръката

четиривръхния шлем на земята изпусна със трясък.
Пак Мерион го нападна, подобен на ястреб връхлитащ, своето копие крепко изтегли от мишния мускул

и се отдръпна при свойте. Ранен Деифоб се полюшна.

Брат му Полит го обхвана с ръцете си яки през кръста

и го изведе от боя злозвучен назад при конете
бързи, които стояха встрани от полето на боя,

спрели с коларя усърден и със колесницата пъстра.

Те го понесоха право към Троя, той стенеше тежко,

страдаше много, кръвта му течеше от прясната рана.

Другите още се биеха, вик неугасващ ехтеше.
С копие остро завтурнат, Еней нарани във гръкляна

вожд Афарея, сина на Калетор, насочен към него,

клюмна главата му вдясно, а с нея и щитът, и шлемът –

край Афарея витаеше вече смъртта душегубна.

Но Антилох щом съгледа как Тоон отстъпваше гърбом,
в миг го нападна със устрем, преряза му главната жила,

дето минава през целия гръб и до шията стига.

Щом я преряза, и Тоон цял възнак в прахта се събори,

двете ръце си протегна към своите верни другари.

Спусна се там Антилох и озъртащ се вред, му засваля
от раменете доспехите. В кръг се събраха троянци

около него, заудряха щита му лъскав, огромен,

но не докоснаха нежното тяло със мед смъртоносна.

Беше от бог Посейдон земетръсец запазван грижливо

храбрият Несторов син Антилох от стрелите безбройни.
Без да напуска за миг враговете, сред тях се въртеше,

пъргав, съвсем не бездеен, размахваше копие дълго,

всеки миг годно за полет. Претегляше само в ума си

първо дали да го хвърли, или да нападне отблизо.

Но Адамант Азиад го съзря как се цели в тълпата,
близо към него притича, удари му щита в средата

с острото копие, но Посейдон чернокъдрав тогава

медния връх обезсили, спаси Антилоха от гибел.

Тъй половината копие в щита му вбито остана,

сякаш бе кол обгорен, а пък другата бе на земята.
В миг Адамант се отдръпна сред свойте, смъртта да отбегне,

а Мерион го подгони, беглеца с медта си умери

точно в корема под пъпа и малко над срамните части,

гдето за клетите смъртни е болката непоносима.

Там Адамант бе пронизан и грохна; до дългата дръжка
почна да рита, подобно на вол, в планините завързан

от говедари с въжета насила, а после подкаран.

Тъй смъртоносно сразен, затрепера, но твърде за кратко,

докато близо дойде Мерион и от тялото в кърви

своето копие дръпна; и мрак Адаманта забули.
Хелен отблизо рани в слепоочника вожд Деипира,

с меча тракийски огромен го хласна и шлема му счупи.

Шлемът отхвръкна и наземи падна. Един от ахейци

взе го, търкалящ се още в нозете на влезлите в боя;

нощ непрогледна затвори очите на бедния воин.
Мъка обхвана сина на Атрей, Менелай гръмогласен;

махайки копие остро, се впусна със устрем, заплаши

Хелен, героя владетел, а той пък си лъка опъна.

И едновременно: цар Менелай се засили да прати

копие остро, а Хелен да хвърли стрела с тетивата.
Хелен удари във плочка на бронята право в гърдите

цар Менелая, стрелата опасна отскочи далече.

Както от дълга, широка лопата във гумно голямо

шумно отскачат зърната на черния боб и на граха,

щом като вятърът вее и мощно замахва веячът,
тъй и от здравата броня на цар Менелая прославен

рязко отскочи стрелата опасна, далече отхвръкна.

Цар Менелай гръмогласен, синът на Атрея, прониза

Хелен в ръката, с която държеше той лъка полиран.

Медното копие мина през нея и спря се във лъка.
Хелен отстъпи към свойте другари, смъртта да избегне.

В немощ увисна ръката му, копие здраво от ясен

в нея забито повлякла. А вожд Агенор го издърпа,

после ръката превърза със мека превръзка от вълна,

дето коларят държеше за славния вожд на войските.
А пък Пизандър нападна прочутия цар Менелая:

злата съдба го поведе към тъжния край на живота,

мъртъв да падне от теб, Менелае, в горещата схватка.

Щом наближиха до сблъсък, един срещу друг устремени,

копие хвърли напразно Атрид, то встрани се отплесна.
Силно удари Пизандър във щита на цар Менелая,

но не можа да прекара през него медта смъртоносна,

спря в широкия щит, а във горния край се пречупи

дръжката. Той се зарадва сърдечно, очакващ победа.

Сребърногвоздния меч си извади синът на Атрея,
па към Пизандра се впусна, а пък той си измъкна под щита

медната, хубава брадва с маслинена, гладка и дълга

дръжка. Един срещу друг едновременно те доближиха.

Първо Пизандър го шибна по здравия шлем гъстогривест

чак под високия гребен, а цар Менелай го улучи
горе в носа при челото и костите ситно начупи:

в кърви очите му паднаха долу в прахта пред нозете.

Той се прегъна и рухна, Атрид на гърдите му стъпи,

па му засваля доспехите и самохвално извика:

„Тъй ще напускате стана на вихреноконни данайци
вие, надменни троянци, на яростен бой ненаситни!

Повече срам и обида не ще ми нанасяте нивга!

Стигат ви тия, с които ме срамихте, псета проклети!

Нямахте страх от опасния гняв на Кронид силногръмец,

гостоприемец! Но той ще съсипе града ви обширен.
Мойта законна съпруга и много от мойте богатства

нагло със себе си взехте, а бяхте радушно приети.

Вие заплашвате днес, че ще хвърлите гибелен огън

в бързите кораби чак, да сразите герои ахейски.

Някога ще прекратите войната, макар да сте алчни.
Татко наш Зевсе! Говорят, че ти превишаваш по мъдрост

хората и боговете! А всичко това е от тебе!

Как си решил да помагаш на тези надменни троянци?

Тяхната храброст е даже престъпна, понеже не могат

никога да се наситят на боя, всеобщо презиран.
Има насита на всичко: на сън и на ласки любовни,

също на песен приятна, на танци невинни и плавни.

Всеки такива наслади пред лютия бой предпочита;

само еднички троянци остават на бой ненаситни.“

Каза така Менелай благороден и смъкна от него
кървави бойни доспехи; на свойте другари ги даде.

Сам пък отново отиде сред първите бойни редици.

Скоро се спусна към него юначният син Пилеменов,

Харпалион, със баща си дошъл да се бие при Троя,

ала се вече не върна във своята мила родина.
Право в средата на щита Атрид го удари отблизо

с копие, но не можа да промуши медта си през него;

Харпалион се отдръпна сред свойте, смъртта да избегне,

и се озърташе вред да не бъде умерен в снагата.

Медна стрела Мерион във боеца отстъпващ изпрати
и го уцели отдясно във задника точно; стрелата

вънка излезе под тазните кости, пробила мехура.

Харпалион се отпусна в ръцете на свои другари,

мигом духа си издиша; подобен на червей дъждовен

просна се. Рукна му черната кръв и накваси земята.
А пафлагонците храбри се грижеха около него,

на колесница го сложиха, сетне към Троя поеха

тъжни. А с тях и баща му вървеше, проливайки сълзи:

нямаше да отмъсти за сина си, убит безпощадно.

Парис се много разсърди, че Харпалион е погубен.
Нему той беше гостувал сред много на брой пафлагонци.

Гневен за Харпалиона, изпрати стрелата си медна.

Имаше мъж Евхенор, на пророк Полиида потомък,

знатен и твърде заможен, живеещ в Коринт многодомен.

Знаейки своята гибелна участ, потегли със кораб.
Кроткият стар Полиид му напомняше често съдбата:

или от болест коварна в двореца си той ще издъхне,

или във стана ахейски ще падне, сразен от троянци.

Ето защо той отбягваше откупа скъп за ахейци,

също и грозната болест, да няма в душата си мъки.
Под челюстта до ухото го Парис прониза; изхвръкна

бързо духът му от тялото – страшният мрак го обгърна.

Тъй се сражаваха бурно, подобно на огън разпален.

Хектор, любимец на Зевса, не беше дочул и научил,

че са избивани вляво войските му от враговете
в стана, че може би слава голяма очаква ахейци:

бог Посейдон земетръсец подкрепяше щедро аргийци,

сам ги закриляше в боя със своята сила огромна.

Хектор стоеше там, гдето зида и вратите премина,

гъсти редици на рой щитоносци данайци разкъсал,
гдето изтеглени бяха на пясъчен бряг от морето

леките кораби вити на Протезилай и Аякса.

А пък стената най-ниско там бяха сградили ахейци,

гдето най-бурно войски и коне се сражаваха днеска.

Там беотийски дружини и дългохитонни йонийци,
още локрийци, и фтийски фаланги, и славни епейци

гонеха Хектор божествен, подобен на пламък, връхлитащ

с устрем на стана, но никак не можеха да го отблъснат.

В първите бойни редици личаха отбрани атинци.

Имаха те за водач Менестей, Петеосов потомък.
Заедно с него и Фидас, и Стихий, и Биас мъжествен.

А на епейци бе вожд Амфион, също Мегес и Дракий.

Медон и твърдият в битки Подаркес предвождаха фтийци.

Медон бе син незаконен на царя божествен Ойлея,

брат на Аякса, живеещ далеч от дома във Филака,
след като беше погубил той брата на своята млада

мащеха Ериопида, съпруга на царя Ойлея.

А пък героят Подаркес бе син на Ификла Филаков.

Двамата бяха начело на бойните фтийски дружини,

бранейки своите кораби заедно с куп беотийци.
Бързият син на Ойлея Аякс не остана тогава

нито на крачка назад от Аякса, сина Теламонов.

Както два вола възчерни, със сила напълно еднаква,

крепко сглобеното рало из нивата влачат усърдно;

с пот изобилна край корена як на рогата облени,
лъскав и гладък ярем ги разделя единствен в браздата,

дружно която прокарват до края на тучната нива –

също тъй близко стояха юначните двама Аякси.

След Теламонов Аякса вървяха мнозина герои,

верни другари, които му вземаха щита веднага
щом от умора и пот коленете му се подкосяха.

Ала локрийци не следваха храбрия син на Ойлея:

нито сърцето им нежно издържаше в бой ръкопашен,

нито войската им имаше шлемове медни със гриви,

нито пък щитове кръгли и копия дълги от ясен.
Вярващи само на лък и на прашка с пресукана вълна,

бяха с Аякса пристигнали при Илион здравостенен;

стреляйки често, разбиваха много троянски фаланги.

В първия ред саламинци, облечени в дивни доспехи,

водеха битка с троянци и с Хектора меднохитонен,
а пък локрийците стреляха, скрити назад; и троянци,

бойния устрем забравяйки, в смут от стрелите стояха.

Щяха с позор да отстъпят от кораби и от палатки

всички троянци към Троя, изложени на ветровете,

Полидамант да не беше продумал на дръзкия Хектор:
„Хекторе, ти не си склонен да слушаш разумни съвети.

Тъй като бог те дари да владееш делата военни,

искаш да бъдеш над другите даже и с мъдри съвети!

Ала ти няма да можеш сам в себе си всичко да вместиш.

Някому бог подарява способност в делата военни,
другиму – сръчност към танца, на трети – във цитра и песен,

а на четвърти Кронид далногръмецът влага в гърдите

ум благороден. Мнозина добиват от мъдрия полза,

често в беди ги спасява, сам себе си точно познава.

Аз пък това ще говоря, което за най-добро смятам.
Вредом край тебе бушува венецът горящ на войната.

Щом през стената преминаха силните духом троянци,

част се отдръпват, а част разпилени из стана се бият

с по-многоброен противник, макар че са по-малобройни.

Ти се върни и повикай тук всички най-храбри троянци.
После ще можем задружно и целия план да обмислим:

пак ли сега многовеслите кораби ний да нападнем,

ако поиска на нас някой бог да изпрати геройство,

или назад да отстъпим от стана съвсем невредими.

Страх ме е, че ще ни върнат ахейци дълга си от вчера.
В техните кораби има смелчак, ненаситен на битки;

мисля, че няма за дълго далеч да остане от боя.“

Тъй рече Полидамант и това се понрави на Хектор.

От колесницата скочи с доспехите в миг на земята,

па се обърна към него и думи крилати му викна:
„Полидаманте! Сега ти задържай тук всички най-храбри!

Аз ще отида напред, за да взема участие в боя.

Щом разпоредби предам, ще се върна веднага обратно.“

Тъй каза и се понесе, подобен на връх белоснежен.

С вик прелетя през троянски и верни съюзни дружини.
Чувайки призив от Хектор, събраха се всички нагъсто

около Полидаманта, юначния син на Пантоя.

Хектор отиде сред първите, дирейки там да намери

силния вожд Деифоб и владетеля доблестен Хелен,

и Адаманта, потомък на Азий, и Азий Хиртаков.
Той ги намери – едните ранени, а другите мъртви.

Мъртвите бяха прострени край корабни кърми ахейски,

вече загубили свойте души от ръце на аргийци,

живите в рани от лък и от копие – чак при стената.

Скоро завари на левия край на плачевната битка
Парис божествен, съпруга на хубавокоса Елена,

да насърчава войските и в бой да ги кара да влизат.

Близо до него застана и думи обидни му каза:

„Парис нещастен, на вид само хубав, женкар, прелъстител!

Где е сега Деифоб и владетелят доблестен Хелен?
Где Адамант е, потомък на Азий, и Азий Хиртаков?

Отрионей? Илион недостъпен се днес сгромолясва

цял от основи. И теб неизбежна погибел те чака.“

Богоподобният цар Александър така му отвърна:

„Хекторе! Радост изпитваш невинния да обвиняваш.
По-рано аз съм оставал далече от боя, но мойта

майка не ме е родила съвсем боязлив и безсилен.

След като битка ти почна с другари при кораби вражи,

ние оставаме тук и безспирно се бием с данайци.

Всички водачи, които ти дириш, са вече убити.
Зная, че сам Деифоб и владетелят доблестен Хелен

боя напуснаха скоро, и двамата тъкмо в ръцете

с копия дълги ранени, но Зевс от смъртта ги избави.

Хайде води ни натам, где духът и сърцето те карат.

Ние със устрем ще тръгнем веднага след тебе, аз казвам:
храброст на нас не ще липсва, доколкото имаме сили –

никой свръх своята мощ не воюва, макар и да иска.“

Рече героят така и предума сърцето на брат си.

Тръгнаха двама натам, где разпалена битка кипеше:

при Кебриона водача и Полидаманта почитан,
при богоравния мъж Полифета, при Фалка, Ортея,

Палма; Асканий и Морис, потомци на Хипотиона –

двамата бяха дошли от Аскания вчера за смяна:

Зевс олимпийски ги беше подтикнал да тръгнат на поход.

Влязоха в боя, подобни на буря от вихри свирепи,
пращана с гръм от небето в полята от татко ни Зевса.

Тя се размесва със трясък страхотен с морето, където

сред многошумната бездна клокочат вълните несчетни,

бели от пяна, гърбати, които в превара се гонят;

тъй и троянци в редици, едни подир други строени,
цели от мед заблестели вървяха след свойте водачи

с Хектор начело, подобен на мъжегубителя Арес,

здраво придържащ пред себе си щита, всестранно закръглен,

с медна дебела обковка над гъсто поставени кожи.

Над слепоочника горе се вееше шлемът му ярък.
Крачейки гордо, изпитваше вредом редиците вражи

няма ли тук да отстъпят пред него, запазен от щита,

но не смущаваше никак духа във гръдта на ахейци.

Стъпвайки с крачки големи, Аякс му извика високо:

„Клетнико! Близо ела! И защо тъй заплашваш аргийци?
Имаме опит и ние да водим война с враговете,

но сме сломени сега от суровия бич на Кронида.

Ти се надяваш, че нашите кораби зле ще разсипеш.

Имаме също и ние ръце да ги браним от огън.

Много по-рано наистина вашия град многолюден
ний ще превземем и сринем със нашите мощни десници.

Казвам, че време настъпва, когато във бягство ще молиш

татко ни Зевса и други безсмъртни да сторят по-бързи

даже от ястреби хищни конете ти хубавогриви,

за да те в Троя откарат, надигайки прах из полето.“
Щом като рече това, и отдясно прехвръкна високо

птица, орел поднебесен. Войската ахейска извика,

бодра от тази поличба, а светлият Хектор отвърна:

„Жалки Аяксе, бъбрив самохвалко, какво ми надума?

Де да бях толкова сигурен, че съм потомък на Зевса,
че съм призоваван вовеки за син на почтената Хера,

че ще ме тачат наравно с Атина и бог Аполона,

както със сигурност днеска настъпва беда за аргийци!

Заедно с тях ще загинеш, щом само посмееш да срещнеш

моето копие дълго, че то ще ти люто разкъса
нежното тяло. Край кораби паднал, ти сам ще наситиш

псета троянски и птици грабливи с лойта и кръвта си.“

Каза и тръгна напред, а със него и други троянци

с вик потресаващ; възкликна пронизно отзад и войската.

Викаха също аргийци и помнейки своята храброст,
чакаха силния удар на тези най-бойки троянци.

Общият крясък достигна ефира и блясъка Зевсов.

 

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ПЕСЕН

ИЗМАМВАНЕ НА ЗЕВС

Нестор, макар и да пиеше, чу непрестанния крясък.

Той заговори с крилати слова на сина на Асклепий:

„Хайде кажи, Махаоне, как тези дела ще завършат?

Става по-мощен викът на младежите буйни във стана.

Тук поседи, продължавай да пиеш искрящото вино,
докато хубавокъдра, добра Хикамеда приготви

топлата баня и гъстите кърви от тебе отмие.

Аз пък на близкия хълм ще се кача и сам ще узная.“

Каза, взе щита, сияещ със мед, най-изкусно направен,

собствен на конесмирителя смел Тразимеда, сина му –
който го беше оставил, а тръгнал със щита си бащин.

Копие остро със меден завършек в десница взе Нестор,

вън от палатката спря и съгледа дела непристойни:

бягаха срамно ахейци, троянци надменни отдире

вкупом ги гонеха – срината беше стената ахейска.
Както морето безбрежно от леко вълнение тръпне,

щом предусети опасния пристъп на съскащи вихри;

все пак спокойно остава, насам и натам се полюшва,

докато пратен от Зевса решителен вятър пристигне,

тъй колебливо обмисляше Нестор двояка възможност:
право на бой ли да тръгне напред с бързоконни данайци,

или да иде при цар Агамемнон, водач на войските.

Тъй размишлявайки, старецът сметна за редно да иде

при Агамемнон Атреев. Войските тогава взаимно

в бой се избиваха. Твърдата мед по телата ехтеше,
удряна с мечове тежки и с копия яки, двуостри.

Идваха трима от стана и срещнаха стария Нестор:

вожд Диомед, Одисей и всевластният цар Агамемнон,

всички любимци на Зевса, ранени с оръжия медни.

Техните кораби бяха съвсем надалече от боя,
чак до брега на морето сребристо; на сушата първи

те ги изтеглиха, а пък до крайните вдигнаха крепост.

Колкото и необятен да беше брегът на морето,

всичките съдове той не побра, за войската бе тясно.

Ето защо ги измъкнаха стъпаловидно, нагъсто,
тъй че изпълниха целия бряг на широкия залив.

Тримата славни водачи, желаейки боя да видят,

дружно вървяха, подпрени на своите копия дълги.

Горестно свити сърцата на тримата бяха. Тогава

старият Нестор ги срещна, смути им духа във гърдите. Мощният цар Агамемнон така заговори на Нестор:
„Несторе, сине Нелеев, велика прослава ахейска!

Как мъжегубната битка напусна и тука пристигаш?

Страх ме е много, че буйният Хектор е вече изпълнил

свойта заплаха, която изрече в съвета троянски:
няма от нашите кораби той да се върне във Троя,

без да ги с огън запали и без да ни зверски избие.

Тъй се заканваше Хектор и всичко сега се изпълня.

Тежко ми! Сигур и други от медноколенни ахейци

люто ме мразят тъй, както самият Ахил богоравен,
и не желаят да влизат във боя при корабни кърми.“

Нестор, геренският конник, тогава така му отвърна:

„Сине Атреев, изцяло това е извършено вече.

Даже и Зевс силногръмец едва ли би сторил промяна.

Падна ахейската крепост, която очаквахме с вяра, несъкрушима опора да бъде за нас и за стана,
а враговете безспирно при нашите кораби бързи

с бяс се сражават. Едва ли открил би, макар и да гледаш, точно къде ще побягнат подгонени клети ахейци:

вредом без ред ги избиват, викът им достига небето.
Нека обмислим какво да направим. Дали не ще може

тук мъдростта да помогне. Не трябва да влизаме в боя,

тъй като никой ранен не е годен с успех да се бие.“ Мощният цар на мъже Агамемнон така му отвърна:

„Несторе! Щом като битката става при корабни кърми, щом не ни бяха полезни стената висока и ровът,
дето данайци градиха със мъка голяма и вяра

несъкрушима опора да бъдат за нас и за стана,

сигурно всичко това е угодно на Зевса свръхмощен:

тука, далече от Аргос, безславно да паднат ахейци. Знаех, че някога Зевс подпомагаше с радост данайци,
зная, че днеска прославя наред с боговете блажени

гордите духом троянци, а свързва ръцете ни в боя.

Всички ний нека постъпим тъй, както сега ще предложа.

Нашите кораби, дето най-близо стоят до водата,
нека да смъкнем и спуснем веднага в морето свещено,

да ги оставим високо на котви, догдето настъпи

нощ благодатна: дано се откажат от боя троянци.

После и другите съдове нека да спуснем в морето:

бягство от злото и нощем не може да бъде за укор.
По-добре бягство от злото, отколкото в плен да попаднеш.“

А Одисей хитроумен със гняв го погледна и каза:

„Сине Атреев, каква през зъбите ти дума излезе?

Клетнико! Друга войска недостойна защо не предвождаш,

не да владееш над нас, на които Кронид предостави
още от млади години до старост дълбока да водим

яростни битки, догдето най-сетне ний всички загинем.

Тъй ли сега ти желаеш троянския град ширнодрумен

ний да оставим, за който понесохме мъки безмерни?

Ти замлъкни и друг никой ахеец дано да не чуе
тази ти дума, която не би изговорил героят,

винаги трезво умеещ разумни слова да изрича,

цар скиптроносец, владеещ над толкова много народи, колкото имаш аргийци, подвластни на твоята воля.

Аз ти се сърдя за тези съвети, които изказа:
ти ни предлагаш, догдето ужасната битка вилнее, дивнопалубните кораби ние да спуснем в морето,

та да ликуват троянци, които ни вече надвиват,

а пък за нас да настъпи мъчителна гибел. Ахейци,

спуснат ли кораби вече в морето, не могат да водят битки, а все ще се плахо озъртат, от боя ще бягат.
Твоят съвет ще погуби ахейци, водачо народен.“

Мощният цар на мъже Агамемнон така му отвърна:

„Цар Одисее! Засегна ме много със тежкия укор!

Аз не подтиквам чедата ахейски, щом те не желаят своите кораби дивнопалубни да спуснат в морето.
Хайде съвет по-разумен сега да ни каже друг някой –

млад или старец на възраст; ще бъде приятен за мене.“

А Диомед, гръмогласният син на Тидея, им рече:

„Ето мъжът и не трябва далеч да го търсим, щом само
вие ме слушате склонно и никой във гняв не роптае,

тъй като аз съм от тримата тука най-млад по години.

Аз се гордея с рода си от моя баща благороден,

конник Тидея, когото могила покрива във Тива.

Трима почтени, добри синове на Портей се родиха.
Дружно живяха в Плеврон и във град Калидон недостъпен: Агрий и Мелас, а третият беше Ойней конеборец.

Този Ойней бе баща на баща ми и пръв по геройство.

Там си остана Ойней, а баща ми след скитане стигна

в Аргос: това пожелаха Кронид и мнозина безсмъртни.
Взе за жена дъщеря на Адраста, живееше в къща

твърде богата; достатъчно имаше ниви с пшеница,

имаше много просторни градини със плодни дървета,

също и много стада, надминаваше всички ахейци

с копие. Трябва това да сте чули, понеже е вярно.
Щом като знаете вий, че по род не съм плах и безсилен,

вече недейте презира словата, които ще кажа.

В боя да влезем, макар и ранени, защото е нужно,

но да останем далеч от стрелите на лютата схватка,

да не би някой от нас да получи към раната – рана.
Нека да бъдем полезни, подтиквайки други, които
в своя угода далече стоят и съвсем се не бият.“

Тъй каза. Всички го слушаха, бяха със него съгласни.
Тръгнаха с мощния цар на мъже Агамемнон начело.

Бог Посейдон земетръсец на стража напразно не бдеше.
Уподобен на герой стародавен, сега ги последва,
хвана десницата силна на цар Агамемнон Атреев,

па се към него обърна и думи крилати изрече:

„Сине Атреев! Ахил тържествува в сърцето си злобно,

виждайки днеска клането и срамното бягство ахейско,
тъй като няма в гърдите си никакво чувство за милост.
Нека самият погине и бог да му вземе очите!
А боговете блажени не могат на теб да се сърдят.

Скоро мнозина водачи и знатни мъже от троянци

прах ще надигнат в полето обширно и сам ще
съгледаш как ще побягнат от нашите шатри и кораби в Троя.“
Тъй каза, гръмко извика и в миг се понесе в полето.
Колкото викат, когато воюват до девет и десет

хиляди души, започнали битка страхотна на Арес,

викот такъв излетя от гърдите на бог Посейдона;
вдъхна невиждана сила в сърцата на всички ахейци,
най-упорито безспир с враговете си да се сражават.

А златотронната Хера застана на връх олимпийски,

всичко огледа с очи и веднага позна отдалече

брата си роден и девер, забързан в свирепата битка,
дето мъжете прославя; в сърцето си тя се зарадва.
После съгледа и Зевса, приседнал на стръмното било

на многоизворна Ида, и злоба голяма я хвана.

И волооката властница Хера кроежи замъти

как да омае ума на егидодържителя Зевса.
Следният план се показа най-сгоден в сърцето на Хера:

в чудна премяна стъкмена, по-скоро да иде на Ида,

може би Зевс ще поиска да легне до нейното тяло

в ложе любовно – тя сън благодатен и сладък да ръсне

над прозорливия разум и гъстите клепки на Зевса. Тръгна към своята спалня, която направи синът
й Хефест; вратите й плътни към рамката беше затворил

с тайна ключалка, която друг бог да отваря не може.

Вътре богинята влезе, заключи вратите блестящи,

първо с амброзия махна от своята прелестна кожа
всичко нечисто; обилно след туй се намаза с помада –

мас амброзийна, приятна, която й бе най-уханна.

Щом я докоснеше само сред медната къща на Зевса,

мирис се пръсваше чак до земята и чак до небето.

Своята хубава кожа намаза, косите си среса,
ловко ги сплете със пръсти във плитки прекрасни, блестящи,

спусна ги благоуханни от свойта глава на безсмъртна; дивна одежда облече, която за нея Атина

беше умело тъкала и везала с шарки различни.

Хера я стегна със златни токи на гърдите си бели. Пояс красив си опаса, обточен с ресни многобройни,
две обици си постави в ушите, изкусно пробити,

всяка триока със перли: и блесна невиждана прелест. Първата между богините було си метна отгоре,

скоро тъкано, прозирно, подобно на слънце по блясък. А на нозете си бели завърза изящни сандали.
След като целия накит наслага на своето тяло,

Хера излезе от спалнята и Афродита повика

по-надалече от други безсмъртни и тъй й продума:

„Рожбо любима, дали би ми чула молбата гореща? Или сега ще откажеш, във свойто сърце разярена,
дето закрилям данайци, а ти на троянци помагаш?“

А дъщерята на Зевс, Афродита, така й отвърна:

„Херо, богиньо почтена и щерко на славния Кронос!

Хайде кажи ми, какво ти желаеш? Сърцето ме кара
да го изпълня, щом мога и щом е това изпълнимо.“

Гордата властница Хера й рече с коварни кроежи:

„Дай ми любовната сила и чара, с които владееш

винаги всички безсмъртни и хората смъртнородени.

Аз ще отида да видя във земните плодни предели
бог Океана, баща на безсмъртни, и майка ни Тетис.

Те ме отгледаха нявга и храниха в своята къща,

като ме взеха от Рея, щом Зевс далногръмец захвърли Кроноса чак под земята и чак под морето безводно.

Тръгвам да ги навестя, да прекъсна кавгите им дълги, тъй като двамата вече отдавна взаимно отбягват
общо легло и наслади: душите вражда им обсеби.

Щом със любезни слова аз предумам сърцата им мили,

двамата пак да споделят леглото с любовна наслада,

биха ме вечно наричали скъпа и достопочтена.“
Пък Афродита с усмивка пленителна тъй отговори:

„Твойта молба да отхвърля не мога. Това е нередно,

тъй като спиш във прегръдките мощни на Зевса всесилен.“

Каза и в миг си свали от гърдите цветистия пояс,

сръчно извезан и криещ различни чаровни вълшебства.
Имаше в него любов и копнежи, и думи лъстиви,

дето ума заслепяват дори и на хора разумни.

Тя го положи в ръцете на Хера и тъй й продума:

„Хайде веднага сложи сред гърдите си пъстрия пояс,

в който се крият различни чаровни вълшебства. Аз смятам,
че ще се върнеш, постигнала всичко, което желаеш.“

Тъй рече. А волооката Хера се мило усмихна.

Мило усмихната, скри сред гърдите си пъстрия пояс.

А дъщерята на Зевс, Афродита, пое към двореца.

Хера напусна стремглаво високия връх олимпийски,
мина Пиерия близка, Ематия, свидна за нея,

вихром прехвръкна над снежни високи била в планините

на конелюбци тракийци: с нозе не докосна земята.

И от Атон се понесе над бурните морски талази,

стигна най-после във Лемнос, града на Тоанта божествен.
Срещна във него Съня – на Смъртта той бе брат еднокръвен.

Тя за ръката го хвана, по име го викна и каза:

„Съньо, царю повелител на всички безсмъртни и смъртни!

Както ме нявга послуша, така и сега ме послушай:

аз ще ти бъда за всичко това благодарна навеки.
Хайде приспи ти очите блестящи на Зевса Кронида

тутакси щом като легна при него в любовна наслада.

Златен, изящен и вечен престол ще получиш в награда.

Моят син, куцият Хефест, за теб ще го сръчно направи,

той ще прибави към него подставка със мъничко столче,
за да си слагаш нозете красиви, когато пируваш.“

Сладкият Сън незабавно отвърна на властната Хера:

„Херо, богиньо почтена и щерко на славния Кронос!

Всекиго от боговете, които живеят навеки,

лесно приспал бих, и даже водите на бог Океана –
родно начало на всичко, което в света съществува.

Само не смея да ида наблизо до Зевса Кронида,

нито пък бих го приспал, ако той не поиска самичък.

Вече с подобно желание ти ме направи по-мъдър

в оня ден, в който Херакъл, безстрашният син на Кронида,
плуваше от Илион, щом съсипа града на троянци.

Разума аз омагьосах на егидодържеца Зевса,

сладко навред се разливах. Ти зло за сина му замисли,

вятър неспирен със вихри опасни изпрати в морето

и го отмъкна далеч от другари към Кос пренаселен.
Зевс се разсърди жестоко, когато от сън се събуди,

с гняв боговете разгони в двореца; от всички най-много

диреше мен, от ефира той би ме изхвърлил в морето,

но ме запази Нощта, на безсмъртни и смъртни смирител.
Скоро при нея избягах, а Зевс да се сърди престана,

тъй като никак не дръзна той бързата Нощ да обиди.

Днес ти ме караш да правя отново неща невъзможни.“

А волооката Хера властителка пак му продума:

„Съньо! Защо ли такива тревоги в ума си пробуждаш?

Смяташ ли, че Гръмовержецът тъй ще подкрепя троянци,
както със ярост закриляше своето чедо Херакла?

Хайде върви! И една от по-младите мили харити

аз ще омъжа за тебе и твоя съпруга ще стане

дивна по стан Пазитея, която си винаги искал.“

Каза така. А Сънят се зарадва и в отговор рече:
„Ти закълни се във Стикс, във водите му ненарушими!

И със едната ръка се допри до земята обилна,

с другата пък до морето блестящо, свидетели нека

бъдат за нас боговете подземни, съседи на Кронос,

че ще получа една от по-младите мили харити,
дивна по стан Пазитея, която съм винаги искал.“

Тъй каза. А белоръката Хера не бе непослушна.

Както той молеше, клетва му даде, повика по име

тези подземни безсмъртни, които се казват титани.

Щом като тя се закле и завърши опасната клетва,
тръгнаха двамата дружно, във облаци тъмни обвити,

Имброс и Лемнос напуснаха, вихрено бързо летяха;

стигнаха те в многоизворна Ида, на хищници майка,

в Лект изоставиха първо морето, поеха по суша,

а под нозете им в миг затрепера гората висока.
Сладкият Сън там остана, далеч от очите на Зевса.

Той се качи на ела, най-широка от всички дървета,

право нагоре израсла и стигнала чак до ефира.

Кацна, добре се потули във гъстите елови клони,

с образ на птица звънлива, която гнезди в планините – от богове назована халкида, от смъртни – киминда. Устремно Хера пристигна на Гаргар, върха на висока
Ида; а облакосборецът Зевс мигновено я зърна.

Щом я съгледа, и страст замъгли му ума и сърцето,

както отдавна, когато за пръв път се сбраха с наслада
в ложе любовно, прикрити от своите родители мили.

Спря се пред нея Кронид, призова я по име и рече:

„Херо, защо от Олимп ти пристигаш така устремена?

Нямаш коне с колесница, в която се винаги качваш.“

Достопочтената Хера му каза с коварни кроежи:
„Идвам насам, за да видя във земните плодни предели

бог Океана, баща на безсмъртни, и майка ни Тетис.

Те ме отгледаха нявга и храниха в своята къща,

тръгвам да ги навестя, да прекъсна кавгите им дълги,

тъй като двамата вече отдавна избягват взаимно
общо легло и наслади: вражда им душите обсеби.

Спрях си конете в полите на хилядоизворна Ида.

Те ще ме возят охотно сами по море и по суша.

Ала при тебе пристигам сега от Олимп белоснежен,

да не ми бъдеш след време сърдит, ако тайно отида
в къщата на Океана, дълбоко течащ и безкраен.“ Облакосборецът Зевс отговори веднага на Хера:

„Херо! Ще можеш и после да идеш при бог Океана.

Хайде сега да полегнем и вкусим любовна наслада!

Нивга такава любов към жена или дивна богиня
в моите гърди не е пламвала, ни е духа ми владяла.

Нито когато обикнах съпругата на Иксиона,

дето роди Пиритоя, на бог по съветите равен;

нито Даная с прекрасни нозе, дъщеря на Акризий,

дето роди ми Персея, най-славен от смъртните хора; нито Европа, девицата на знаменития Феникс,
дето роди Радаманта божествен и Миноса критски;

нито тъй любих Семела и стройна Алкмена във Тива,

дето роди ми Херакла, сина издръжлив и юначен,

а пък Семела роди Диониса за радост на смъртни;
нито мечтана Деметра, царица със хубави плитки,

нито прочутата Лета, ни даже и тебе самата,

както сега те обичам и сладък копнеж ме обзема.“ Достопочтената Хера му рече с коварни кроежи:

„Зевсе Крониде всесилен, какви ми ти думи издума? Щом ти сега пожелаваш да легнем в любовна наслада
тук на високата Ида, където е всичко открито,

що ли ще стане, ако някой бог вековечен случайно

двама ни види заспали и каже на всички безсмъртни?

Няма да смея да дойда отново в двореца ти меден,
щом от леглото се вдигна: това би заслужило укор.

Ала щом толкова искаш и всичко това ти е драго,

имаш ти спалня, която за тебе направи синът ни

Хефест; във рамките той й постави врати непоклатни.

Там да отидем да легнем, щом брачното ложе те тегли.“
Облакосборецът Зевс отговори на Хера богиня:

„Херо, недей се страхува! Ни бог, ни човек ще ни види! Облак огромен и златен над нас ще разстеля умело,

тъй че не би ни съзряло през него и яркото слънце,

острият лъч на което прониква навред, за да гледа.“
Каза Кронид и обгърна с ръцете си свойта съпруга,

а от земята под тях избуяха цветя разцъфтели:

лотоси росни, шафран и зюмбюли със снежни цветчета,

гъсти и меки, които ги вдигнаха в миг над земята.

Там те лежаха, покрити със дивнозлатистия облак;
светла росица на капчици ситни ръмеше от него.

Зевс гръмовержец тъй спеше спокойно на стръмния Гаргар, свойта съпруга прегърнал, обхванат от сън и блаженство. Сладкият Сън се отправи тогава към стана ахейски,

радостна вест да обади на бог Посейдон земетръсец. Близо до него застана и думи крилати изрече:
„Бог Посейдоне, свободно помагай сега на ахейци!

Дай им ти слава, макар и за малко, че Зевс си почива,

тъй като аз го обвих със съня непробуден и ласкав.

Хера го хитро предума да легнат в любовна наслада.“
Тъй каза и се понесе към други прочути народи,

бог Посейдона подтикнал да брани усърдно данайци.

Тутакси богът притича сред първите, гръмко извика:

„Пак ли, аргийци, сега ще отстъпим победа на Хектор,

нашия стан да превземе и да се покрие със слава?
Сам той разказва това и се хвали, че още остава

гневен Ахил богоравен при нашите кораби гладки.

Повече няма от него да имаме никаква нужда,

щом като ние самите задружно се браним във боя.

Всички ний нека постъпим тъй, както сега ще предложа:
щитове нека си метнем – най-хубави, най-обемисти

в стана, а своите глави да покрием със шлемове светли, копия здрави, най-дълги в ръцете си нека да грабнем!

Тъй да нападнем: аз сам ще ви водя във боя и смятам,

Хектор не ще ни дочака, макар и премного да иска.
Който е храбър във битка, но щит притежава по-малък,

нека на слаб го даде, а самият с голям да се тули.“

Тъй рече. Те го изслушаха, бяха със него съгласни.

Лично царете, макар и ранени, строиха войските –

вожд Диомед, Одисей и могъщият цар Агамемнон:
всички обхождаха, караха да си разменят доспехи –

крепкият взимаше крепки, на слабия даваше слаби.

Щом си телата покриха аргийци със мед заблестяла, тръгнаха в боя, начело със бог Посейдон земетръсец,

който в ръката си твърда държеше меч остър и страшен,
с мълния сходен; не смееше никой до меча да иде

в боя печален: дори храбреците възпираше ужас.

Светлият Хектор отсреща строяваше също троянци.

Палнаха най-безпощаден пожар на войната тогава

бог Посейдон тъмнокъдрав и светлият Хектор Приамов: бранеше Хектор троянци, а богът всесилен – аргийци.
Диво ревеше морето край кораби и край палатки.

Двете враждебни войски се нападаха с викове гръмки.

Нито тъй шумно вълната се удря в скалистата суша,

щом я подгони в морето свирепият северен вятър;
нито е толкова мощен шумът от пожара стихиен

в дебри планински, когато лесът със пращане изгаря;

нито тъй бясно фучи посред дъбове висококоси

вихърът, който най-страшно бучи, щом със вой завилнее,

както ехтежът гръмлив от троянци и сбрани ахейци, викот нечуван надали, един срещу друг връхлетели.
Копие пръв шлемовеецът Хектор запрати в Аякса,

който бе тръгнал направо към него. Улучи го Хектор

точно където кръстосват се двата му ремъка; свързва

щита единият, другият – меча му сребърногвозден.
Те му спасиха красивото тяло. Разсърди се Хектор,

тъй като острото копие метна напразно с десница.

Той се отдръпна сред своите другари, смъртта да избегне. Него, отстъпващ, удари великият син Теламонов

с камък от тези, които подпори за кораби бяха
и се търкаляха често в нозете на влезлите в боя.

Вдигнал един, като пумпал го хвърли с въртеж да се носи, Хектора блъсна в гърдите, над щита, до шията близо.

Както дъб рухва, съборен из корен от удар на Зевса,

мирис противен на сяра от него се пръска далече, всякаква смелост загубва човек, щом отблизо го види, грозен е гневният гръм на всемощния Зевс олимпийски;
също тъй рухна в прахта и голямата сила на Хектор.

Падна му острото копие, щитът и шлемът връз него,

пъстрите медни доспехи на него отекнаха шумно.
С викове гръмки ахейци се спуснаха с устрем към Хектор,

искайки да го отмъкнат, запращаха копия често.

Никой от тях не рани отдалеч и отблизо героя,

вожд на войските; край него се сбраха най-храбрите воини:

Полидамант и Еней, и герой Агенор богоравен,
и Сарпедон, предводител ликийски, и Главк благороден.

Пък и от другите никой не беше нехаен за него;

те го запазваха вече със щитове кръгли. Другари

в миг на ръце го понесоха вън от борбата, догдето

стигнаха чак до конете му бързи, далече от боя спрели с коларя му верен и със колесницата пъстра,
та го подкараха право към Троя; той стенеше тежко.

Щом приближиха до брод на реката красиво струяща

Ксант със дълбоките вирове, рожба на Зевса безсмъртен,

там на земята го сложиха и със вода го обляха. Хектор задиша едвам и очите си с мъка отвори,
на колене се привдигна, обилно повърна кръв черна,

пак на земята се просна безсилен: покри му очите

нощ непрогледна – сломен бе напълно от мощния удар.

Щом като вече аргийци видяха, че Хектор отстъпва,
боя си спомниха пак и нападнаха смело троянци.

Пръв между всички Аякс, бързоногият син на Ойлея,

мушна със острото копие Сатния, син на наяда,

прелестна нимфа, която го беше родила от Енопс,

водил на паша говеда край Сатниоент в равнината. Славният с копие син на Ойлей го нападна отблизо
и го прониза в корема, свали го по гръб на земята;

почнаха битка свирепа за него троянци с данайци. Полидамант Пантоид пък пристигна в защита на Сатний,

махайки копие, в дясното рамо срази Протоенор Ареиликов: през рамото тежкото копие мина.
Рухна в прахта Протоенор, с ръката си сграбчи земята. Полидамант се провикна високо и тъй се похвали:

„Виждам, че крепкото копие не отлетя безполезно,

хвърлено с твърда ръка от юначния син на Пантоя,
а го погълна един от аргийци във своето тяло.

Смятам, че с него подпрян, ще отиде в подземното царство.“

Тъй каза. Мъка аргийци обзе от това самохвалство,

ала най-много разтърси духа на Аякс Теламонов:

падна убит Протоенор наблизо до него. Веднага
светлото копие метна Аякс във боеца отстъпващ,

Полидамант се отдръпна встрани и спаси се от черна

смърт: Архелох Антеноров получи жестокия удар,

че боговете всевечни го бяха обрекли на гибел.

В горния прешлен Аякс го умери, където главата
с шията здраво се свързват: преряза и двете му жили.

Нос, и уста, и глава Архелох долепи до земята

много по-рано от своите колени и стройни пищяли.

Силно Аякс се провикна към Полидамант благороден:

„Полидаманте, добре помисли и кажи ми открито,
този дали е достоен да падне за вожд Протоенор?

Прост не изглежда, навярно той знатни родители има:

брат или син е на вожд Антенора конеукротител –

той ми прилича най-вече на него по свойта осанка.“

Рече, макар и да знаеше. Горест обхвана троянци.
С копие остро срази Акамант беотиеца Промах,

бранейки брат си, когото врагът за нозе бе повлякъл.

Горд Акамант се провикна високо и тъй се похвали:

„Вий, самохвалци аргийци, в заплахи така ненаситни!

Няма единствени ний да понасяме мъки и грижи,
твърде наскоро и вие ще бъдете вече избити.

Вижте как спи тук съборен от моето копие Промах,

за да не бъде за дълго отлагана тая разплата

кръвна за брат ми; че всеки желае да има във къщи

роден брат, който да стане мъстител при случай на гибел.“
Тъй каза. Мъка аргийци обзе от това самохвалство,

ала най-много разтърси духа на герой Пенелея.

Той Акаманта нападна, но удара оня отбягна.

Лошо прониза обаче със копие Илионея,

син на Форбанта, богат със стада и най-много от Хермес
между троянци обичан, дарен със имоти от него.

Илионей бе единствена рожба на своята майка.

С копие беше прободен под веждата в очното дъно:

то му гледеца извади, медта през окото премина

и през тила му излезе; той седна, простря си ръцете. А Пенелей бързешком своя меч острорезен изтегли,
с него съсече врата му, главата свали на земята,

както си беше със шлема; а дългото копие още

беше в окото. Подобно на маково стръкче с главичка,

сам Пенелей пред троянци я вдигна и гордо им викна:
„Хайде, троянци, кажете на милите татко и майка Илионееви, нека оплачат сина си в двореца.

Също жената на клетия Промах, син Алегеноров,

няма да срещне съпруга си нежен, когато обратно

с кораби ние, младежи ахейци, се върнем от Троя.“
Тъй рече. Тръпки побиха телата на всички троянци;

те се озъртаха как да отбягнат свирепата гибел.

Хайде кажете ми, музи, дарени с дворци олимпийски,

кой от ахейците първо плячкоса доспехи във кърви,

щом Земедържецът славен обърна победата в боя!
Първи Аякс Теламонов погуби известния Хиртий,

Гиртиев син и водач на безстрашните духом мизийци;

вожд Антилох пък лиши от доспехите Мермер и Фалка:

Морис и Хипотион бяха свергнати от Мериона;

Тевкър срази Протоона и бойкия мъж Перифета:
цар Менелай гръмогласен тогава промуши в корема Хиперенора, водач на войските; медта го разкъса,

вънка червата извади; през страшната зинала рана

мигом душата изхвръкна и мрак му забули очите.

Бързият син на Ойлея погуби най-много троянци, нямаше равен на него в преследване вихром с нозете,
щом се разпръсват войските, обърнати в бягство от Зевса.

ПЕТНАДЕСЕТА ПЕСЕН

ОТБЛЪСКВАНЕ ОТ КОРАБИТЕ

В бягство троянци преминаха рова дълбок с колореди

остри; мнозина пострадаха там от ръцете данайски.

Морни покрай колесниците пъстри те спряха да чакат,

бледи от ужас, избягали с мъка. А Зевс се събуди

до златотронната Хера на стръмното било на Ида.
Бързо се вдигна, съгледа троянци и много ахейци –

първите бягаха срамно, ахейци ги гонеха стръвно:

заедно с вторите беше и бог Посейдон земетръсец.

Зърна как Хектор лежеше в полето, а около него

тъжно другари стояха: безчувствен, той дишаше тежко, бълвайки кръв – твърде силен ахеец го беше ударил.
Жалост обхвана бащата на хората и боговете,

страшно към Хера погледна, сърдито така й продума:

„Херо злотворна, лукава! И тази измама е твоя:

Хектор божествен от боя извади, разпръсна войските!
Ала не зная дали от престъпните твои коварства

няма ти първа да вкусиш, когато те с мълния шибна.

Помниш ли как ти вися от небето и две наковални

аз окачих на нозете ти, а на ръцете ти сложих

златни и здрави окови? В ефира сред облаци висна.
А боговете роптаеха само в Олимп необятен:

никак не можеха близо да дойдат и теб да развържат. Хванех ли някого, мигом го хвърлях от прага небесен,

чак до земята да стигне замаян; но моята ярост

с туй не смири ми безмерната скръб по Херакъл божествен.
Ти с помощта на Борея надигна нестихващи бури,

па злоумишлено с яд го подгони в морето безродно;

тъй го отвлече насила към острова Кос пренаселен.

Аз го измъкнах тогава, макар да бе много изстрадал,

сам го отведох отново назад в коневъдния Аргос. Всичко това ти припомням, та с твоите лукавства да свършиш,
за да узнаеш дали ти помогна любовното ложе,

гдето далеч от безсмъртните легна коварно със мене.“

Тъй каза. А волооката Хера изтръпна от ужас;

тя се обърна към него и думи крилати изрече:
„Нека да знае земята, небето обширно над нея,

също водата подземна на Стикс, а пък клетва такава

даже за нас боговете блажени е мощна и страшна;

твойта свещена глава и леглото ни брачно да знаят –

в него лъжовно не бих се заклела аз нивга за нищо: бог Посейдон земетръсец без моя подбуда наврежда
все на троянци и Хектор, а в боя подкрепя ахейци,

сам го подтиква духът му, че милост и жал го обхвана,

щом като в стана съгледа измъчвани клети ахейци.

Бих му самата аз мигом предала полезни съвети,
за да поеме по пътя, във който, Крониде, ни водиш.“

Каза. Засмя се бащата на хората и боговете,

па й отвърна тогава и думи крилати издума:

„Ти, волоока властителко Херо! За в бъдеще вече

щом ще си с мене съгласна в съвета на всички безсмъртни,
бог Посейдон земетръсец, макар и да иска той друго,

скоро ще почне да мисли еднакво със мене и с тебе.

Ако сега ти говориш съвсем откровено и честно,

при боговете събрани иди и веднага повикай

тука да дойдат прочутият с лък Аполон и Ирида.
Тя да отиде във боя сред меднохитонни ахейци

и незабавно да каже на бог Посейдон земедържец:

битката той да прекъсне и в своя дворец да се върне,

Феб Аполон да подбуди ранения Хектор за боя,

силата нека му върне и болките в миг уталожи,
дето сега му терзаят сърцето, а всички ахейци

нека прогони обратно и бягство позорно им вдъхне;

хукнали към многовеслите кораби, в стана да стигнат

те при Ахила и той да изпрати Патрокла, когото

светлият Хектор със копие сам ще убие при Троя,
след като лично Патрокъл погуби мнозина герои,

заедно с тях Сарпедона, сина ми любим и божествен.

В гняв за Патрокла Ахил всеблестящ ще убие пък Хектор.

Чак след това ще отблъсвам от витите кораби в стана

всички троянци безспирно, догдето ахейците вземат Троя висока по даден съвет от Атина Палада.
Няма гнева си да сдържам и няма това да допущам

някой безсмъртен във боя сега да подкрепя данайци,

без да изпълня на дело молбата на внука Еаков.

Както се врекох тогава, когато с главата си кимнах,
в оня ден, в който Тетида в Олимп коленете ми хвана, молейки чест за Ахила, великия градорушител.“

Тъй каза, а белоръката Хера не бе непослушна.

Тръгна от урвеста Ида далеч към Олимп необятен.

Както лети мисълта на човек със фантазия силна,
който е много земи пропътувал и често си мисли:

„Тука да бъда и там“, и бленува, с мечти се опива,

тъй се понесе стремглаво забързана властната Хера,

стигна високо в Олимп недостъпен, намери събрани

там боговете безсмъртни в двореца на Зевса Кронида. Станаха, щом я видяха, поднасяйки чаши за поздрав.
Всички отмина, взе чаша от хубаволика Темида,

тъй като първа на прага притича и срещна тя Хера,

па се към нея обърна и думи крилати изрече:

„Херо, защо ти пристигна? Изплашена много изглеждаш. Сигурно твоят съпруг олимпиецът Зевс те е стреснал.“
А белоръката Хера богиня така й отвърна:

„Ти ме не питай, богиньо Темидо, че знаеш самата

колко е гордо и твърдо сърцето на Зевса Кронида.

Хайде започвай ти общия пир с боговете в двореца! Заедно с всички безсмъртни ще чуеш, богиньо Темидо,
с колко големи беди ни заплашва Кронид велемощен.

Зная, че никой безсмъртен и смъртен не ще се зарадва, даже сега да пирува все още безгрижен и весел.“

Тъй каза достопочтената Хера богиня и седна.
А боговете в двореца на Зевса се много смутиха.

С устните тя се усмихна, но челото с тъмните вежди

тъжно остана. Промълви богинята с укор към всички:

„Клети сме ние, които се сърдим на Зевс безразсъдно!

Искаме близо да идем и с тихи молби или сила
да усмирим яростта му, а той си остава нехаен,

никак не страда, понеже се смята безспорно най-горен

сред боговете безсмъртни по своята мощ и всевластност. Ето защо го търпете, каквото и зло да ви стори.

Мисля, че днеска постигна нещастие тежко бог Арес: родният син Аскалаф му погина в сражение люто –
бурният Арес го смяташе син най-любим сред мъжете.“

Тъй рече Хера. Бог Арес заудря бедрата си крепки

с длани могъщи, застена и тъй проговори през сълзи:

„Вий, богове със дворци олимпийски, не ми се сърдете,
че ще вървя сред ахейци, за да отмъстя за сина си,

даже орисан да бъда, от Зевсова мълния гръмнат,

редом със трупове сам да се валям във прах и във кърви.“

Тъй каза. Заповед даде на Страх и на Ужас да впрегнат

бързо конете, а сам си облече блестящи доспехи.
Щеше тогава със още по-страшна и с много по-силна

злоба и гняв да избухне Кронид срещу всички безсмъртни, ала добре, че Атина, изтръпнала за боговете,

мигом от трона си стана и право към входа се спусна,

сне от главата на Ареса шлема, а от раменете –
щита и медното копие взе от ръката му яка,

па се обърна със думи такива към буйния Арес:

„Бесен безумец, лишен от разсъдък! Напразно ти имаш

здрави уши, за да чуваш! И разум, и срам си загубил!

Мигар не слушаш какво белолакътна Хера разказва, тъкмо пристигнала тука направо от Зевс олимпийски?
Или желаеш самият, понесъл нещастия много,

ти на Олимп да се върнеш, заставен насила и скръбен,

пък и за всички безсмъртни големи злини да докараш?

Тутакси Зевс ще остави ахейци и дръзки троянци,
горе в Олимп ще се качи вилнеещ и нас ще разгони,

редом ще почне да бие невинни наравно с виновни.

Аз те съветвам: гнева си възпирай за своето чедо.

Много герои по-храбри и даже по-мощни от него

вече или са избити, или пък ще бъдат избити:
трудно е всички бащи и деца да останат спасени.“

Тъй рече, после принуди свирепия Арес да седне.

Хера извика навън от дома Аполон и Ирида –

беше Ирида вестителка на боговете безсмъртни.

Хера към тях се обърна и думи крилати им каза:
„Зевс заповяда веднага да идете двама на Ида.

Щом като стигнете там и съзрете лицето на Зевса,

вие сторете, каквото поръчва и сам ви нарежда.“

След като рече това, достолепната Хера се върна,

седна на трона, а бог Аполон и Ирида поеха.
Стигнаха те в многоизворна Ида, на хищници майка,

Зевс далногръмец откриха приседнал на стръмния Гаргар; облак уханен подобно венец покрай него кръжеше.

Двамата близо се спряха до облакосбореца Зевса.

Щом ги пред себе си зърна, в душата си той се
възрадва,

дето изпълниха скоро словата на милата Хера.

Първом Ирида погледна и думи крилати й каза:

„Бърза Иридо, иди незабавно при бог Посейдона!

Всичко предай му, недей да ми бъдеш неверен вестител!

Ти му внуши да възпре безпощадната битка веднага, при боговете да иде или във морето свещено.
Ако ли моите думи презре и не иска да слуша,

нека премисли добре във душата си и във сърцето:

може ли сам, па макар и могъщ, срещу мен да излезе?

Казвам, че аз съм по-стар на години и много
по-силен. Никакъв страх във сърцето си той не изпитва,

а дръзва да се сравнява със мен, от когото и други треперят.“

Тъй каза. Вихрено бърза Ирида не бе непослушна.

Спусна се право от Ида висока към Троя свещена.

Както снежинки и хладна градушка се сипят от облак,
щом ги подгони Борей със дъха си, роден във ефира,

тъй се понесе стремглаво и вихрено бърза Ирида.

Близо застана до славния бог земетръсец и рече:

„Аз съм пристигнала тук, тъмнокъдрави бог Посейдоне,

носейки вести за тебе от егидодържеца Зевса.
Той повелява веднага да спреш безпощадната битка,

при боговете да идеш или във морето свещено.

Ако словата му ти пренебрегнеш, не искаш да слушаш,

той те заплашва, че тука ще дойде и с теб ще се бие.

Зевс те съветва сега да отбегнеш ръцете му тежки; казва, че той е по-стар на години и много по-силен. Никакъв страх във сърцето си ти не изпитваш, а дръзваш
да се сравняваш със Зевс, от когото и други треперят.“

А Земетръсецът славен така й отвърна сърдито:

„Горко ни! Ако и мощен, Кронид е говорил надменно, щом ме заплашва със сила, макар че сме равни по почит. Трима сме братя от Кронос, които е Рея родила:
Зевс, Посейдон и бог Хадес, владеещ подземното царство. Всичко на три е делено и всеки частта си получи:

с жребий на мене се падна вовеки морето пенливо, Хадес получи дълбокия мрак на подземното царство,
Зевс пък – небето широко сред облаци и сред ефира:

обща за всички остана земята с Олимп необятен.

Ето защо не живея по воля на Зевса! Спокоен,

както и силен, той нека над своята трета владее.
Мен да не плаши с ръцете си, сякаш съм жалък страхливец! По-добре той ще направи да мъмри със думи обидни

щерките и синовете, които самичък създаде.

Те по неволя ще слушат, каквото им той заповядва.“

Вихрено бърза Ирида тогава така му отвърна:
„Трябва ли още сега, тъмнокъдрави бог Посейдоне,

този твой отговор грозен, опасен да кажа на Зевса?

Няма ли ти да отстъпиш? Отстъпват сърца благородни. Знаеш, че служат Еринии вечно на първородени.“

Бог Посейдон земетръсец продума така на Ирида:
„Редно и право, богиньо Иридо, е твоето слово:

много добре е, когато вестител разумно съветва.

Болка несносна без жал ми обхваща духа и сърцето,

тъй като иска да хули и мене Зевс с думи обидни,

аз пък на Зевса съм равен по своята сила и жребий. Все пак сега ще отстъпя пред него, макар да се сърдя.
Но ще ти кажа и друго; ще помня и тази заплаха –

ако без мене, без мъдра Атина, даряваща плячка,

също без Хера почтена, без Хермес, без властника Хефест 215. Зевс ще закриля високата Троя и няма да иска

нея да срине, а сам да дари на аргиици прослава,

нека да знае: враждата ни с него ще трае вовеки.“

Тъй Земедържецът рече, напусна войската ахейска,

скри се в морето и всички ахейски герои скърбяха.

Облакосборецът Зевс заговори на бог Аполона:
„Мили ми Фебе, сега доближи меднобронния Хектор,

тъй като бог Посейдон земетръсец, могъщ земедържец,

скри се в морето свещено, изплашен от моята ярост.

Иначе щяха да чуят за нашата битка и други:

в мрака дори боговете подземни, съседи на Кронос. Много добре е за мене, а също за него самия,
дето отстъпи пред моите пестници, макар да се сърди,

тъй като нямаше никак без пот да се свърши борбата.

Хайде вземи във ръцете си мойта егида ресниста,

па я размахай и в боя прогонвай мъжете ахейски! Далекострелецо, имай ти грижа за светлия Хектор,
вдъхвай му сила голяма, догдето ахейците вкупом

стигнат със бягство до своите кораби и Хелеспонта.

После самичък ще дойда с дела и със думи на помощ,

да си отдъхнат отново ахейци от бойната мъка.“
Тъй каза. Бог Аполон далномерец баща си послуша,

тръгна от стръмната Ида веднага, подобен на ястреб, гълъби диви убиващ, най-бръз от грабливите птици.

Лесно откри разсъдливия Хектор, сина на Приама.

Хектор бе седнал, сега не лежеше, събираше сили; своите другари позна, а потта му и задухът спряха,
че го подкрепяше волята мощна на Зевса всевластен.

Бог Аполон далномерец застана до него и рече:

„Хекторе, сине Приамов! Защо надалече от всички

толкова слаб си приседнал? В голяма беда ли изпадна?“
А шлемовеецът Хектор с огромни усилия каза:

„Кой си ти толкова мил от безсмъртните, който ме питаш? Или не знаеш, че днеска при корабни кърми ахейски,

докато трепех войските, Аякс гръмогласен със камък

тежко ме блъсна в гърдите, отне ми кипящата сила? Сметнах, че в същия ден ще отида при мъртвите долу,
право в двореца на Хадес, понеже издишвах духа си.“.

Бог Аполон далномерец отново така му продума:

„Хекторе! Имай ти смелост сега, че Кронид ти изпрати

горе от Ида помощник до теб да застава във боя –
Феб Аполон златомечест – аз, който отдавна със грижа

бдях и те бранех, а заедно с теб и високата Троя.

Хайде подтиквай ти всичките колесничари да карат

своите коне бързоноги към вражите кораби гладки!

Аз ще минавам напред, за конете ви ще изравнявам
пътя и в бягство позорно ще хвърлям бойците ахейски.“

Сила голяма той вдъхна на Хектор, водач на войските. Както жребец, във яхъра запиран на ясли, внезапно

скъсва въжето и тичайки, тропа с копита в полето,

гордо препуска и често се къпе в реката пенлива,
все нависоко си вдига главата и грива развява

върху плещите си мощни, уверен във своята хубост,

живо краката го носят в желани лъки за конете;

също тъй Хектор раздвижи нозете си и коленете,

в боя подтикваше своите, понеже чу божие слово.
Както и псета ловджийски и дръзки мъже от селата

дива коза или пъргав елен виторожец подгонват –

само скала недостъпна и гъста гора ги запазват,

щом е решила съдбата до тях да не стигнат ловците, –

пътем при ловния викот и лъв гъстогрив се показва,
в бягство обръща той всички, макар и в лова устремени; тъй непрестанно данайци преследваха вкупом троянци, удряйки с мечове звънки и с копия медни, двуостри.

Ала когато видяха, че Хектор в редиците влиза,

в ужас изпаднаха всички, душата им слезе в петите.
В миг пред ахейци така произнесе Тоант Андремонов,

пръв етолиец по храброст и опитен с копие яко,

сръчен и в бой ръкопашен; малцина ахейци в съвета

бяха от него по-горе при спор с речовити младежи.

Благонамерен към тях, заговори със думи такива:
„Горко ни! Чудо голямо аз виждам с очите си тука:

Хектор отбягна смъртта и отново пристигна във боя.

Всеки от нас се надяваше много, че той е загинал,

смъртно сразен от ръцете на вожда Аякс Теламонов.

Някой безсмъртен измъкна и после спаси от погибел Хектора, в бой подкосил коленете на много ахейци.
Смятам, че тъй ще се случи и днеска. Без помощ на Зевса високогръмец напред не излиза той, с мощ преизпълнен. Всички ний нека постъпим тъй, както сега ще предложа.

Да наредим на войската към кърмите тя да отстъпи.
Ние, които се смятаме с гордост най-храбри ахейци,

тук да останем, дано да отблъснем при среща героя

с нашите копия. Вярвам, макар да е много разпален,

няма да смее да влезе сред гъстия строй на данайци.“

Тъй каза. Те го послушаха, бяха със него съгласни. Всички водачи, начело с Аякса и с Идоменея,
с Тевкра, със Мегеса, равен на Арес, и с вожд Мериона, почнаха да се приготвят за боя, най-храбрите сбрали,

за да пресрещнат троянци и Хектор. Назад се оттегли

цялата друга войска към ахейските кораби черни.
Първи троянци нападнаха дружно със Хектор начело,

крачещ широко, а Феб Аполон пък вървеше пред него,

с облак покрил раменете си, носещ опасна егида,

бурна, искряща и цяла космата, която ковачът

Хефест предаде на Зевса да всява сред смъртните
бягство.

С тази егида в ръцете Феб тръгна да води войските.

Вкупом аргийци ги чакаха; вик се понесе пронизен

мигом от двете страни, смъртоносни стрели полетяха;

копия гъсто запратени все от ръце дръзновени,

много попадаха право в телата на смели младежи,
много летяха встрани и не стигаха бялата кожа,

щръкваха вбити в земята, ламтящи за плът ненаситно. Докато Феб Аполон с неподвижна егида стоеше,

люто громяха стрелите и гинеше вече войската.

Щом във лицето направо съзря бързоконни данайци,
Феб я раздвижи, провикна се грозно, духа им в гърдите силно смути и забравиха своята храброст кипяща.

Както стада от говеда или от овце гъсторунни биват подгонени в мрака на черната нощ от два звяра

тъкмо когато ги никой не чака и липсва пазачът,
също тъй бягаха в ужас безсилните духом ахейци:

страх Аполон им изпрати, а чест – на троянци и Хектор.

Битката вредом кипеше и вожд покосяваше вожда.

Хектор погуби юначния Стихий и Аркезилая;

Аркезилай бе повел меднобронни мъже беотийци,
Стихий бе верен приятел на гордия вожд Менестея.

Паднаха Медон и Иас, свалени във бой от Енея.

Медон бе син незаконен на царя божествен Ойлея,

брат на Аякса, живеещ далеч от дома във Филака,

след като беше погубил той брата на своята млада мащеха Ериопида, съпруга на царя Ойлея.
Иас пък беше водач на атинските бойни редици,

син се зовеше на Сфела, потомък на дръзкия Букол. Полидамант умъртви Мекистея, а в първата схватка

Ехий погина от Полит, а Клоний от вожд Агенора. Парис във рамото горе удари отзад Деиоха,
хукнал сред първите в бяг, и прокара медта си през него.

Докато още троянци събличаха вражи доспехи,

в рова дълбок с колореди проникнаха вече ахейци,

тичайки тука и там, зад зида по неволя се скриха. Хектор извика високо, подбуди троянците в боя:
„Право към вражия стан! Оставете доспехите в кърви!

Ако ли някого видя далече от кораби кухи,

тутакси ще го убия и нито сестри, нито братя

нявга ще сложат на тъжната клада убития клетник.
а ще го влачат безмилостно псета пред нашата крепост.“

Тъй каза, рязко замахна с камшика, подкара конете,

гръмко подкани троянци, строени в редици, и с него викнаха всички към своите коне, колесници повлекли

с грохот страхотен; а Феб Аполон предводител им беше,
сриваше лесно с нозе на дълбокия ров бреговете,

плътно засипа средата и равна пътека проправи,

толкова дълга, широка, доколкото с копие хвърлят,

щом се мъже състезават, изпитвайки своята сила.

Там се стълпиха троянци, начело със бог Аполона; вдигнал егида безценна, той къртеше лесно стената.
Както дете край морето, натрупвайки купчина пясък

да си направи от него играчка за детска забава,

после отново я пръска с ръцете си и със нозете –

тъй, далнострелецо бог Аполоне, ти срути без мъка тежката пот на аргийци, а тях ги обърна във бягство.
Щом като спряха най-после при своите кораби гладки, смелост взаимно си вдъхваха и със ръце към небето,

всеки ахеец се молеше гласно на всички безсмъртни.

Нестор, геренският конник, защитник ахейски,
най-много

молеше, вдигнал ръце към небето безкрайно и звездно:

„Татко наш Зевс! Ако някога в Аргос, богат със пшеница, някой за теб е изгарял най-тлъсти говежди и овчи

бутове, молещ дома да се върне, и ти си му кимнал,

днес си спомни, Олимпиецо, сетния ден отклонявай!
Не позволявай да гинат ахейци така от троянци!“

Тъй се помоли и силен гръм прати Кронид промислител

в знак, че приема молбите на стария Нестор Нелеев.

Чули тътнежа на Зевса егидодържител, троянци

боя си спомниха пак и нападнаха стръвно ахейци.
Както огромна вълна сред моретата широкопътни

корабен корпус надхвърля, подета от бурния вятър,

който надига бучащи вълни със разпенени гриви,

тъй и троянци връхлитаха с вик страховит към стената,

гонеха своите коне и до кърмите почнаха боя
с копия яки, двуостри: нападаха те с колесници,

а пък ахейци, високо от своите кораби черни –

мятаха копия дълги, наставени крепко с връх меден,

пазени в техните съдове само за морските битки.

Конникът виден Патрокъл, догдето ахейци с троянци водеха бой до стената, далече от кораби бързи,
в шатрата още седеше при вожда сърцат Еврипила:

с нежни го думи тешеше, поръсваше лютата рана

с билки целебни и тъй облекчаваше черните болки.

Щом забеляза, че бясно нападат троянци стената,
а сред ахеици настава гълчава и бягство позорно,

тежко въздъхна тогава и двете бедра си заудря

с длани могъщи, заохка горчиво и тъй заговори:

„Вече не мога при теб да остана ни миг, Еврипиле,

нищо, че ти се нуждаеш. Решителна битка започна! Нека другарят ти предан сега да се грижи за тебе,
аз при Ахил ще побързам, дано го склоня да се бие.

Може би с божия помощ сърцето му с думи ще трогна?

Винаги полза принася съвет от сърдечен приятел.“

Още говореше тъй, а нозете го носеха вече.
С мъка ахеици задържаха върлия напор троянски,

все пак не можеха по-малобройния враг да отблъснат,

нито троянци успяха да скъсат данайски редици,

за да проникнат навътре сред кораби и сред палатки.

Както отвес изравнява греда-кил за кораб огромен,
ако попадне в ръцете на опитен майстор-строител,

свойто изкуство изучил направо от мъдра Атина,

тъй беше равна борбата на двата враждебни народа.

Много бойци се сражаваха близо до кораби равни.

Хектор Приамов нападна открито Аякса прославен. Двамата хвърляха сили при кораб един, но напразно.
Хектор Аякс не сломи, нито кораба с огън подпали,

нито Аякс го отблъсна, че бог Аполон бе до Хектор.

С копие остро в гърдите удари Аякс Теламонов

вожда Калетор, когато към кораба тичаше с огън.
Грохна Калетор в прахта, от ръцете му факелът падна.

Щом като Хектор видя със очи братовчеда си свиден, проснат безжизнен на прашната почва до черния кораб, громко извика на всички троянци и всички ликийци:

„Вие, троянци, ликийци, бойци ръкопашни дарданци! Днес не напускайте боя, развихрен на тясно пространство, ала спасете Калетор, потомък на знатния Клитий,
да не му снемат доспехите, паднал при кораби в стана!“

Тъй каза, своето копие светло запрати в Аякса,

но не улучи; срази Ликофрона, потомък на Мастор,
мъж китериец, другар на Аякса, живеещ със него,

след като беше погубил човек във свещена Китера.

С копие медно го Хектор рани над ухото, в главата,

както стоеше наред със Аякса; от кърмата рухна

наземи възнак в прахта Ликофрон и мощта го напусна.
В ужас смразяващ изтръпна Аякс и продума на брат си: „Мили ми Тевкре! Умря Масторид, наш доверен приятел. Него, макар и пристигнал при нас от далечна Китера,

ние почитахме в къщи наравно с родители мили.

Смелият Хектор сега го уби. А къде се намират
твоите стрели бързосмъртни и лъкът, подарък от Феба?“

Тъй рече. Тевкър разбра и завтечен, до него застана, носейки лък еластичен и много стрели във колчана.

Тутакси почна да сипе поройни стрели към троянци.

Първом умери той Клита, блестящия син Пизеноров, близък на Полидаманта, сина благороден Пантоев.
Клит бе с юзди във ръце, направлявайки в боя конете.

Той ги подкара натам, где фалангите бяха най-гъсти,

да угоди на троянци и Хектор, но злото го стигна,

без да го някой отблъсне, макар че желаеха всички. Носеща вопли стрела във врата изотзад го прониза:
наземи грохна мъжът, а конете се върнаха мигом,

влачейки с шум колесницата празна. Видя ги веднага Полидамант властелинът и пръв пред конете дотича,

даде ги на Астиноя, потомък на Протиаона;
и му поръча най-строго да бъде наблизо с конете,

сам пък се смеси отново със първите бойни редици.

Тевкър изпрати стрела и срещу меднобронния Хектор.

Щеше той боя да спре при ахейските кораби вити,

само да беше лишил от душа най-юначния воин.
Скрито това не остана от мъдрия разум на Зевса,

който закриляше Хектор, а слава отказа на Тевкър.

Зевс тетивата, усукана здраво на лъка му точен,

скъса, щом Тевкър в целта заопъва; встрани се насочи

тежката медна стрела, от ръката му лъкът изпадна.
Тевкър от ужас замръзна и рече на брат си Аякса:

„Горко ни! Зевс ни отряза военните хитри кроежи!

Същият бог ми изтръгна и лъка сега от ръката,

скъса ми и тетивата, пресукана скоро, която

вързах в зори да издържа стрелите, нагъсто летящи.“
А пък великият син Теламонов, Аякс, му отвърна:

„Ти остави да лежат и стрелите безбройни, и лъка,

мили, щом бог ги разпръсва от злоба сега към данайци.

Ала със копие дълго в ръце и със щит върху рамо

сам се сражавай с троянци и други войници подтиквай.
Нека без мъка не вземат те нашите кораби крепки,

ако ни нявга надвият; но нека си спомним за боя!“

Тъй каза. Тевкър остави си лъка във свойта палатка,

на раменете си метна веднага щит четирипластен,

върху главата си мощна наложи шлем, вещо направен,
с гребен от конска опашка, която се вееше страшно.

Взе си и копие яко със меднозаострен завършек,

мигом навън се завтурна и спря до Аякса наблизо.

Щом като Хектор видя, че стрелите на Тевкър са спрени, 485. гръмко извика на всички троянци и всички ликийци:

„Вие, троянци, ликийци, бойци ръкопашни дарданци!

Хайде бъдете мъже и спомнете си бурната сила

тук при ахейските кораби гладки! С очите си зърнах

Зевс как направи безсилни стрелите на воин юначен.

Лесно мъжете познават голямата сила на Зевса:
както ония, които дарява със слава по-висша,

също и тия, които подтиска и никак не брани.

Днес той смалява аргийската мощ, а на нас ни помага. Бийте се вкупом при техните кораби. Ако ли някой

тук си намери смъртта от стрела или копие точно,
нека умре! То е чест да загинеш във бой за родина.

Живи остават след него съпруга и мили дечица;

къща и ценни имоти ще бъдат запазени цели,

ако ахейците с кораби тръгнат за свойта родина!“

Тъй рече, сила и смелост разпали у всеки троянец.
А пък отсреща Аякс поощряваше своите другари:

„Срам е, аргийци! Сега ни остава или да загинем,

или спасени да бъдем и злото сами да отблъснем.

Щом шлемовеецът Хектор ни бързите кораби вземе,

смятате всеки пешком ли да тръгне за свойта родина? Мигар не чувате как насърчава войските си Хектор,
как се стреми да запали днес нашите кораби в стана?

Той призовава троянците не на хоро, а на битка.

Нямаме ние ни план, ни съвет по-разумен от този:

в бой ръкопашен да смесим с врага си ръце и геройство.
По-добре в миг да загинем достойно или да живеем,

вместо да страдаме дълго при нашите кораби вити,

мъчени в страшния бой от мъже, несъмнено по-слаби.“

Тъй каза. Сила и смелост разпали у всеки ахеец.

Хектор тогава погуби отблизо водача фокейски, Схедий, сина Перимедов; Аякс уби Лаодаманта,
син знаменит Антеноров и вожд на отбрана пехота. Полидамант от доспехи лиши килениеца Ота,

верен приятел на Мегес Филеев и вожд на епейци.

Мегес го зърна и с копие Полидаманта нападна. Полидамант се отдръпна встрани и не беше улучен:
бог Аполон не допусна да падне сред първите в боя.

Право в гърдите на Кройсма уцели със копие Мегес,

Кройсъм със шум се събори, доспехите Мегес му смъкна.

Мигом към него се втурна изкусният с копие Долопс, опитен в бурната храброст, внук виден на Лаомедонта,
син първороден на Лампа, най-мощния между мъжете.

С копие Долопс удари всред щита на Мегес, притичал

близо, но беше за Мегес защита солидната броня,

плътно споена със плочки метални; Филей я донесе
чак от далечна Ефира покрай Селеент бистроструен. Гостоприемният цар на герои, Евфит, му я даде,

за да я носи във битки – закрила от удари вражи.

Тя и тогава избави от гибел сина му обичан.

Тутакси Мегес прониза със острото копие Долопс;
Той го улучи високо във медния шлем гъстогривест,

гребена с конска опашка преряза; цял гребенът хвръкна право в прахта на земята, блестящ от боята червена. Докато с него се биеше Долопс, очакващ победа,

цар Менелай гръмогласен пристигна във помощ на Мегес.
Скритом до Долопс се спря и отзад във гърба го умери

с копие. Острото жило, напред устремено, промуши

Долопса пряко гърдите и той по лицето си грохна.

Двамата хукнаха в миг да му смъкнат доспехите медни.

Хектор извика към всички бойци, братовчеди на Долопс:
първо похули герой Меланипа, син Хикетаонов,

който през мирното време, преди да нахлуят данайци,

волно пасеше в Перкота говеда, пристъпващи бавно.

След като вече дойдоха данайските кораби вити,

той се завърна във Троя, изпъкна сред всички троянци,
тачен в дома на Приама наравно със царските рожби.

Хектор го викна по име, похули го ядно и рече:

„Тъй ли сега, Меланипе, това ще оставим? И никак

твойто сърце се не трогва, че тук братовчед ти погина?

Виждаш ли тази борба за доспехите светли на Долопс? Следвай ме! Бой отдалече не бива да водим с аргийци: време е тях да изтребим или те високата Троя
чак до основи да сринат и всички в града да избият.“

Каза и тръгна; след него пое Меланип богоравен.

А Пък Аякс Теламонов подбуждаше вече аргийци:
„Мили! Бъдете мъже във сърцата със срам благороден!

В тежките битки един се пред други срамувайте вие!

Който войник се срамува, по-често във бой се спасява; който от битката бяга, изгубва защита и слава.“

Тъй каза. Те и сами се стремяха врага да отблъснат; лесно приеха съвета и с медна стена оградиха
своите кораби здрави, но Зевс подпомогна троянци.

Цар Менелай гръмогласен подтикваше тъй Антилоха:

„Няма от тебе по-млад, Антилохе, сред всички ахейци,

няма по-пъргав с нозете, по-самоотвержен във боя. Хайде нападай! Дано да убиеш герой от троянци!“
Тъй рече и се отдръпна назад, поощрил Антилоха,

който излезе пред строя и след като вред се озърна, светлото копие хвърли; троянци отстъпиха мигом,

щом се прицели към тях. И замахът не беше нахалост;
право попадна във вожд Меланипа, син Хикетаонов

втурващ се в боя: до нянката точно в гръдта го улучи

Наземи с грохот той рухна и мрак му забули очите.

Тъй Антилох налетя, както пес на ранена кошута,

тъкмо изскокнала живо от свойто леговище скрито,
гдето ловец я пронизал, сломил коленете й бързи.

Тъй, Меланипе, безстрашният в бой Антилох те нападна,

за да ти вземе доспехите, ала го Хектор съгледа

и срещу него се впусна в разгара на лютата битка.

Колкото храбър герой и да бе, Антилох не изтрая,
мигом побягна във ужас, подобен на хищник виновен,

който, щом куче разкъса или говедар при говеда,

хуква стремглаво, преди да пристигнат мъжете стълпени,

тъй Несторид се оттегли, а много троянци и Хектор

сипеха с вик нечовешки по него стрели смъртоносни;
спря се и с гръд към врага се обърна, щом стигна при свойте.

А пък троянци, подобни на лъвове суровоядци,

кораб след кораб нападаха върло по воля на Зевса,

който им вдъхна безпримерна мощ, а ума на данайци

вече замая, лиши ги от слава, подтикна троянци.
Зевс във душата си искаше слава да прати на Хектор,

който да хвърли връз кухите кораби огън развихрен, неизтощим; и така на Тетида молбата съдбовна

той да изпълни. Кронид промислител внимателно бдеше

блясък от кораб подпален да зърне с очите си само, мигом тогава той щеше троянци от кораби вражи
с бягство да върне и пак на данайци да спусне прослава.

С мисли такива насочи към гладките кораби право

Хектор Приамов, а той и самият натам се стремеше.

Бясно връхлиташе Хектор, подобен на буйния Арес
или на гибелен огън, бушуващ във гъста дъбрава:

бяха устата му в пяна, очите му гневни пламтяха

страшно под мрачните вежди, а над слепоочника шлемът грозно се вееше горе, когато нападаше Хектор.

Верен бранител му беше самият Кронид от ефира,
който със слава и чест го зачете сред много герои,

тъй като той бе орисан за кратък живот на земята.

Мъдра Атина Палада подготвяше вече за Хектор

смъртния ден – за да падне убит от сина на Пелея.

Силом опита героят да скъса редиците бойни,
там, гдето зърне по-много войска и отлични доспехи; въпреки свойто желание той не можа да пробие.

В гъсти редици събрани, ахейците твърдо стояха,

както скала недостъпна на бряг до морето пенливо,

дето издържа на силната буря от съскащи вихри
ви на вълните стълпени, които се блъскат във нея;

тъй устояха данайци, не бягаха те от троянци.

Хектор, блестящ като пламък, нападаше вредом тълпата,

както налита на бързия кораб вълна, устремена

бурно, подхранена с вятър във облаци черни; и цял е корабът в пяна и вихърът съска с дъха си в платната,
а пък моряците бледи треперят от ужас в сърцето,

след като само на косъм избягват смъртта нежелана,

тъй се вълнуваше силно духът на ахейци в гърдите.

Както зъл лъв ненаситен напада безчислени крави
в стадо, което пасе сред голяма и тучна ливада;

а пък пастирът не знае добре да се бори със звяра,

нито умее да брани от смърт виторогите крави,

винаги бърза със първите или с последните в бягство.

Хищникът скоком се втурва в средата, една си разкъсва,
другите в уплах далеч се разпръсват. Така и ахейци

бягаха всички във трепет от Хектор и татко ни Зевса. Хектор тогава уби Перифета, роден във Микена,

син най-любим на Копрей, който нявга отиваше често

с вест при Херакъл юначен от името на Евристея.
Беше синът по-достоен от своя баща неизвестен:

имаше качества много – да тича добре, да се бие,

с разум блестеше наравно със първите между микенци.

Слава по-висша на Хектор така Перифет предостави.

Както се беше извърнал, препъна се в края на щита, чак до петите му дълъг, защита от копия остри.
В него се спъна и възнак се просна, а шлемът му меден гръмна страхотно и в двете му слепи очи се отекна.

Хектор във миг го съзря и завтурнат, до него застана,

с копие мушна гръдта му, уби го пред свидни другари.
Те не помогнаха с нищо, макар да скърбяха за него:

всички се плашеха много от богоподобния Хектор.

В бяг приближиха до крайните кораби, първом запрени

чак до морето: след тях и врагът се изсипа. Ахейци

волю-неволю отстъпиха първите кораби вече.
Вкупом сгъстени, останаха още при своите шатри,

без да се пръскат из стана: уплаха и срам ги държаха, непрестанно ахейци взаимно си вдъхваха храброст.

Нестор, геренският конник, защитник ахейски, най-много

молеше всеки ахеец, със клетва в баща и във майка: „Мили другари, бъдете мъже и пред другите хора
срам си вложете в сърцата! И всички сега си спомнете

свойте съпруги и рожби, имот и родители свидни –

както и живите, тъй и умрелите вече отдавна!

Аз ви заклевам във тези, които сега са далече:
храбро се дръжте, недейте се впуща във бягство позорно!“

Тъй каза. Сила и смелост разпали у всеки ахеец.

Тъмният облак надвиснал Атина им сне от очите,

пак светлината проблесна от двете страни на ахейци:

както при витите кораби, тъй и в полето на боя.
Те гръмогласния Хектор и много троянци видяха:

някои бяха назад и не влизаха в общата битка,

други се биеха вече край бързите кораби в стана.

Но не допадна на гордия воин Аякс Теламонов

там да остане, където стояха и други ахейци.
Той нашироко закрачи по корабни палуби равни,

махащ огромното копие, годно за морските битки,

стегнато здраво със гривни и дълго до двайсет два лакта.

Както ездачът изкусен в надбягване лудо с конете

четири коня сред много избира и крепко ги свързва,
вихром се спуща по пътя утъпкан към градската крепост, много мъже и жени занемели с възхита го гледат

как непрестанно и сигурно той през полето препуска,

скача от кон върху кон и летят неудръжно конете,

тъй и Аякс се прехвърляше ловко от кораб на кораб
с крачки големи: гласът му се носеше чак до ефира.

Без да замлъква, той викаше страшно на всички данайци своите шатри и кораби най-упорито да бранят.

Миг не остана и Хектор сред куп здравобронни троянци,

ала подобен на черен орел, който с устрем напада
ято от птици крилати, които пасат край реките –

жерави, гъсти или дългошиести лебеди бели,

също тъй Хектор се спусна срещу черноносия кораб:

Зевс го подтикваше днес изотзад със ръката си едра,

заедно с него надигаше в боя войската троянска.
Битка свирепа отново избухна край кораби вити.

Би си помислил човек, че войски неуморни и бодри

влизат във боя: със ярост такава се биеха всички.

Те се сражаваха с мисли различни: ахейците клети

смятаха, че ще загинат и няма от зло да избягат,
а пък троянците вярваха, че ще подпалят със огън

вражите кораби днес, ще избият мъжете ахейски.

С мисли такива войските една срещу друга напряха.

Хектор се хвана за кърмата стръмна на кораб презморски,

нов, бързоходен, докаран при Троя от Протезилая, който го никога вече не върна във свойта родина.
Около кораба много ахейци и много троянци

почнаха да се избиват взаимно във бой ръкопашен.

Копия, люти стрели не очакваха те отдалече,

близо заставаха двете войски и със жаркост еднаква
битката водеха с остри топори и бойни секири,

с мечове прави, големи и с копия медни, двуостри.

Хубави мечове, имащи дръжки със ивици черни,

падаха с трясък навред от плещи и ръце на герои,

вчепкани в боя: и черна земята потече във кърви.
След като Хектор се хвана за кърмата, той я не пусна;

сграбил емблемата с длани, така на троянци извика:

„Огън носете и дружно надавайте викове бойни!

Днеска Кронид ни изпрати деня на разплата за всичко:

кораби ние да вземем, дошли против божия воля,
сторили много беди по вина на страхливите наши

старци. Аз исках да вляза във битка при корабни кърми,

нашите старци ме спряха, не пускаха също войската.

Но ако Зевс далногръмец тогава ума ни замая,

днес той самият напред ни подтиква и в боя ни води.“ Тъй каза. Още по-смело налитаха те на аргийци.
А пък Аякс не изтрая: стрели го обсипваха често.

Мислейки, че ще загине, назад се отдръпна за малко

към седмостъпната пейка и борда нападан напусна.

Дебнейки, тука стоеше, отбиваше с копие мигом
всеки троянец, понесъл към кърмите огън нестихващ.

Без да замлъква, той викаше страшно на всички данайци: „Мили другари, данайски герои, слуги на бог Арес!

Хайде бъдете мъже и спомнете си бурната сила!

Мигар си мислим, че някой помощник зад нас се намира
или пък някаква крепост, която от смърт да ни пази?

Нямаме никакъв град, защищаван със крепостни кули,

в който сега да се браним с народа към нас дружелюбен.

Ние сме тук сред полето на стегнатобронни троянци,

чак до морето сме сврени, далеч от земята ни родна;
само ръцете ни носят избава, не бойната леност!“

Рече и силно замахна със своето копие остро.

Всеки троянец, връхлитащ на кухите кораби в стана

с огън разпален в десница, подбуден от Хектор Приамов,

беше убиван във миг от Аякса със копие дълго.
Воини дванайсет погуби пред кораба в бой ръкопашен.

ШЕСТНАДЕСЕТА ПЕСЕН

ПАТРОКЛИЯ

Тъй се сражаваха те за красивопалубния кораб.

А пък Патрокъл дойде при Ахила, водач на войските,

леейки сълзи горещи подобно на извор, клокочещ

с буйни, възтъмни води от скала, за кози недостъпна.

Жалост обхвана Ахила божествен, когато го зърна.
Той се обърна към него и думи крилати му каза:

„Що си разплакан, Патрокле, приличаш на малко момиче, дето край майка си тича и молейки тя да го вземе,

хваща й дългата дреха и пречи й бързо да ходи,

гледа я милно през сълзи, дано на ръце да го вдигне; дребни ми сълзи проливаш и ти като него, Патрокле!
На мирмидонците нещо ще кажеш или пък на мене?

Мигар си чул ти единствен известие ново. от Фтия?

Казват, че жив е все още Менойтий, потомък на Актор,

жив е и татко Пелей Еакид сред мъже мирмидонци.
Ако са двамата мъртви, то бихме тъгували много.

Или ти жалиш аргийци, които безславно загиват

около гладките кораби поради свойта неправда?

Хайде кажи ми, не скривай, да знаем и двамата с тебе!“

Коннико дивен Патрокле, дълбоко въздъхнал, ти рече:
„Сине Пелеев, Ахиле, най-мощен от всички ахейци!

Спри да се сърдиш, днес мъка голяма постигна ахейци! Всички, които по-рано във битките бяха най-храбри,

с копие или стрела наранени, остават във стана.

В рани лежат Диомед, всепобедният син на Тидея, славният с копие цар Одисей и Атрид Агамемнон,
а Еврипил е пронизан със люта стрела във бедрото.

Лекари, знаещи цярове много, край тях се стараят,

техните рани лекуват, а ти непреклонен оставаш.

Ярост такава, каквато изпитваш, дано ме не хване! Храброст ти имаш, но кой ще получи от нея изгода,
щом не отблъснеш сега от аргийците грозната гибел?

Нямаш ти милост! Пелей конеборец не ти е родител,

майка не ти е Тетида! Море и скали недостъпни

теб са родили навярно, та имаш сърце като камък!
Ако пророчество още душа и сърце ти тревожи,

ако си нещо узнал от Кронида чрез твоята майка,

мене поне изпрати и със мене войска мирмидонска,

може самият да стана сега светлина за данайци.

Ти позволи да покрия снагата си с твоите доспехи.
Ако ли вземат троянците мене за тебе, от боя

ще се откажат. Тогава ахейците ще си отдъхнат,

тъй изтощени: и кратка почивка във бой е почивка.

Ние пък бодрите бихме отблъснали морните лесно

чак до стените, далече от кораби и от палатки.“
Клетият и неразумен Патрокъл така го помоли.

Сам със това си изпроси той смърт злополучна и гибел. Силно въздъхна Ахил бързоног и така му отвърна: „Богородени Патрокле, каква ми ти дума продума?

Нито пророчество страшно, което уж зная, ме плаши, нито ми нещо предаде от Зевс мойта майка почтена.
Болка несносна без жал ми терзае духа и сърцето,

щом като някой от равен на себе си иска да граби,

дар да му вземе обратно, понеже със власт е по-горен!

Мъка голяма си имам, понесох страдания тежки.
Тази девица, която във дар от ахейци получих,

с копие аз я спечелих, събаряйки град крепкостенен, властният цар Агамемнон от моите ръце я изтръгна,

сякаш съм някакъв жалък изгнаник без чест и достойнство.

Ала сега да оставим това – то е минало вече.
Никак не бива да храня в сърцето си злост непрестанна.

Аз заявих, че гнева си не ще обуздая, преди да

стигне до моите кораби бойният шум и борбата.

Но облечи си плещите със моите прочути доспехи

и поведи мирмидонци, които обичат войната,
щом като черния облак троянски обгражда със сила

нашите кораби вити, а с натиск аргийци са спрени

чак до приморския пясък на малко пространство от суша: целият град на троянци безстрашно излезе на пристъп.

Вече не виждат отблизо челото на шлема ми лъскав. Скоро те щяха да бягат и с трупове ями да пълнят,
само Атрид Агамемнон да бе благосклонен към мене!

Днеска троянците водят войната край нашия лагер.

Ето в ръцете на цар Диомеда сега не беснее

здравото копие, за да опази от гибел данайци;
звук от устата омразна на цар Агамемнон не чувам,

ала навред се разнася гласът на убиеца Хектор,

смело подтикващ троянци, които със викове гръмки

пълнят изцяло полето и в боя надвиват ахейци.

Хайде, Патрокле, закриляйки стана от гибел, нападай
мощно троянци, не давай да палят със огън развихрен нашите кораби, нас да лишат от завръщане свидно.

Ти ме послушай какво ти поръчвам сега да направиш,

да ми спечелиш и почит, и слава пред всички данайци,

та да ми върнат обратно девицата хубавобуза,
заедно с нея да пратят и дарове скъпи за мене.

Щом враговете отблъснеш от стана, назад се завръщай!

Даже и Зевс силногръмец да би те отрупал с успехи,

сам ти недей да се биеш без мен с войнолюбци троянци,

90 тъй като ще ми отнемеш голямата чест и прослава.

Нито в борба възгордян и изтребил мнозина троянци,

ти не повеждай надменно войската наблизо до Троя,

та от Олимп да не влезе във битката някой всевечен:

Феб Аполон далномерец премного обича троянци.

Бързите кораби щом защитиш, завърни се при мене, двете войски остави да се бият отново в полето.
Татко наш Зевсе, богиньо Атино и ти, Аполоне!

Нито един от троянци дано не избегне смъртта си,

също и никой аргиец, а двамата ний да останем,

за да съборим сами крепостта на свещената Троя.“
Тъй си говореха дружно Ахил бързоног и Патрокъл.

А пък Аякс не изтрая, от чести стрели притесняван:

планът на Зевс и троянците славни сега го сломиха

с удари. Край слепоочника светлият шлем му ехтеше

с гръм страховит, а безспирно той беше замерван
в самия

обръч на шлема: умора почувствува в лявото рамо –

с него той винаги носеше щита си бляскав. Троянци, хвърляйки много стрели, не можаха дори да го мръднат. Дишаше често и тежко Аякс, а потта му течеше

струйно по цялото тяло: не можеше дъх да поеме.
Вече отвред се натрупваха нови беди към бедите.

Хайде кажете ми, музи, дарени с дворци олимпийски,

как на ахейските кораби огънят първо попадна!

Хектор наблизо дотича и рязко удари Аякса

с меча си тежък във дългото копие, с дръжка от ясен, горе до плътния връх и отсече му острото жило.
Копие, вече безвърхо, размаха Аякс Теламонов:

медният връх надалече със звек отлетя на земята.

Трепна Аякс безупречен, познал в това божа намеса:

всичките планове в боя преряза му Зевс далногръмец, силно желаещ победа сега на троянци. Отстъпи
мигом Аякс, а троянци захвърляха огън нестихващ.

Пламъкът неугасим се разпръсна по бързия кораб.

Кърмата лумна в пожар. И тогава Ахил богоравен

двете бедра си заудря и тъй на Патрокла продума:
„Бързай, Патрокле божествен, прославен във бой с колесници!

Виждам с очите си буйния огън сред кораби в стана.

Само дано ги не вземат и пътя за бягство отрежат! Въоръжавай се скоро, аз сам ще ти свикам войската.“

Каза така, а Патрокъл облече се в мед заблестяла. Първо на своите пищяли той два наколенника сложи,
хубави, стегнати крепко с токи от сребро изковани.

Върху гърдите си после надяна и ризница здрава,

бронята пъстра и звездна на бързия внук на Еака.

Меча му сребърногвозден със ремък преметна през рамо, сетне пое във ръката си щита огромен и плътен. Върху главата си мощна положи шлем, вещо направен,
с гребен от конска опашка, която се вееше страшно.

Взе си две копия яки, които му точно прилягат.

Само не взе той огромното копие на Еакида –
тежко и твърдо, което не можеше никой ахеец

в боя да мята – Ахил благороден го хвърляше само,

копие, дето бе Хирон предал на баща му Пелея

от върхове пелионски за сигурна смърт на герои.

Автомедонт бе накаран да впрегне веднага конете, най-много него Патрокъл почиташе, но след Ахила мъжеубиец, че бе му най-предан при вражия напор. Автомедонт му запрегна в ярема конете крилати –
Ксанта и Балия, дето летяха подобно на вятър.

В тучна ливада пасейки стадата си край океана, харпия страшна, Подарга, конете роди от Зефира.
Трети към впряга бе включен отличният в бягане Педас. Нявга Ахил го доведе, взел Еетионова Тива.

Педас бе смъртен, но тичаше както конете безсмъртни.

А пък Ахил обикаляше вред мирмидонци и всички пращаше да си надянат в палатките своите доспехи.
Както неистови вълци със сила безмерна в гърдите,

хванали вдън планината огромен елен-виторожец,

стръвно го ръфат – муцуните техни от кръв са червени,

в глутница тръгват тогава към извора синкавоструен,
с тънки езици отгоре те лочат водата обилна,

после започват да бълват съсирена кръв от елена.

Те са безстрашни по дух и с подути от плячка кореми;

тъй първенци и водачи от сбраните там мирмидонци

идваха шумно при смелия спътник на внука Еаков.
А пък Ахил всепобеден сред тях се изправи припряно, карайки в боя да влязат коне и мъже щитоносци.

Бързите кораби бяха на брой петдесет, със които

беше пристигнал при Троя висока Ахил боголюбен,

верни гребци петдесет при веслата на всеки седяха.
Тури петима водачи, войската навред да командват,

сам пък стоеше начело на всички със власт най-голяма. Водеше първия отред Менестий, герой пъстробронен,

син на реката Сперхей, със води от небето направо.

Него роди Полидора, Пелеева щерка прекрасна,
спала със бога Сперхей – със безсмъртен, макар да е смъртна,

според мълвата обаче – със Бора, сина Периеров.

Бор се ожени за нея, заплащайки откуп безчетен.

Водеше втория отред във боя юначният Евдор:

бе го родила мома Полимела, отлична във танци,
щерка Филантова. Бързият Хермес я много обикнал,

щом я видял да играе хоро, сладкогласно да пее

в чест на прочутата със златни стрели Артемида ловджийка. Хермес-закрилник се вмъкнал веднага във нейната стая,

тайно при нея полегнал и тя го дарила с потомък –
Евдор красавец, в надбягване пръв и в сражения бляскав. Щом пък Илития, даваща помощ при болки родилни,

него изведе на белия свят и той слънцето зърна,

силният мъж Ехеклей мирмидонски, потомък на Актор,

майка му взе за съпруга, заплащайки откуп несметен. Старият вече Филант го отхрани, грижовно отгледа:
и го обичаше, както се собствено чедо обича.

Водеше третия отред героят Пизандър Мемалов,

който изпъкна сред всички мъже мирмидонци във боя

с копие, но след Патрокла, другаря любим на Ахила. Вожд на четвъртия отред бе конникът, старият Феникс. Алкимедонт, син Леарков, предвождаше петия отред.
След като всички отряди строи със такива водачи,

гръмко Ахил заговори и слово сурово им каза:

„Вий, мирмидонци, недейте забравя ония заплахи грозни, които от стана отправяхте все към троянци
в дните, когато от гняв бях обхванат и мен ме винехте: „Горди Ахиле! Със жлъч си откърмен от твоята майка! Клети! Насила от ярост задържаш ти своите другари.

Ний с мореходните кораби нека дома да си тръгнем, щом като злоба опасна духа ти така е обзела!“
Думи такива неспирно ми сипехте, сбрани при мене.

Днеска настъпва великото дело, което мечтахте.

Всеки със храбро сърце да се бие сега със троянци!“

Рече така и разпали у всекиго сила и смелост.
Щом като царя си чуха, фалангите в миг се сгъстиха.

Както зидарят издига от камъни, плътно слепени,

зидове яки на къща висока в защита от вихри,

тъй се допираха шлемове светли до щитове медни.

Шлем бе до шлема там, щит бе до щита, човек до човека.
Гривести шлемове тясно досягаха гребени медни:

толкова бяха нагъсто строени войските ахейски.

Първи пред всички стояха двамина герои в доспехи – Автомедонт и Патрокъл, от порив еднакъв обзети:

винаги пред мирмидонци да влизат във яростни битки. А пък Ахил си отиде във свойта разкошна палатка,
вдигна капак на ковчег велелепен. Във бързия кораб сребърнонога Тетида му сложи сандъка нашарен,

пълен с хитони, с килими и дрехи, закрила от вятър.

Там се намираше също и чаша, направена вещо.
Никой от смъртните с нея не пиеше огнено вино,

а възлияния правеха само на татко ни Зевса.

Чашата взе от ковчега, изчисти я първо със сяра,

после я сръчно обля със вода бистроструйна, обилна,

сам си ръцете изми и напълни я с вино искрящо.
Спря се в средата на двора, с очи към небето започна

вино да лее и скрит не остана за Зевс гръмолюбец:

„Зевсе додонски, царю пеласгийски, живеещ далеко, властно царуващ в студена Додона! Жреците ти дружно

с тебе живеят и спят на земята с нозе неумити.
Както преди ме послуша, когато аз тъжен те молих,

та ме почете и тежко наказа войската ахейска,

също и днеска те моля, ти пак изпълни ми молбата:

сам ще остана при моите кораби в стана, обаче

в боя изпращам Патрокла с мнозина мъже мирмидонци. Ти, силногръмецо Зевсе, дари му успехи и слава!
Дръзко стори му сърцето, та Хектор Приамов да види

може ли моят приятел самичък да води войната,

или ръцете му мощни свирепствуват необоримо

само когато аз влизам със него в разгара на боя.
След като вече отблъсне той шумната битка от стана,

здрав да се върне отново при нашите кораби бързи

заедно с всички доспехи и също с юначни другари.“

С тия слова се помоли. Послуша го Зевс промислител,

част от молбата изпълни, а другата част му отвергна:
пусна Патрокла далеч да оттласне войната от стана,

ала отказа му жив да се върне обратно от боя.

След като вино възля и на татко ни Зевс се помоли,

в шатрата влезе Ахил и там чашата тури в ковчега,

после излезе и спря пред палатката, искайки още
сам да погледа ужасния бой на троянци с ахейци.

В своите доспехи войските начело с Патрокла поеха,

за да нападнат надменно и смело войската троянска.

Бързо се втурнаха, като оси от гнезда покрай пътя,

гдето деца неразумни по навик ги дразнят най-често,
сърдейки върло осите свирепи в гнездата крайпътни,

обща беда безразсъдно навличат така на мнозина;

ако ли някога пътник, наблизо минаващ, неволно

само докосне осите, те с дръзки сърца незабавно

вкупом връхлитат на него в защита на своите рожби; тъй мирмидонците дружно със дух и сърцатост осийна
в миг полетяха от стана и вой неугасващ ехтеше.

Гръмко извика Патрокъл, подбуждайки своите другари:

„Вий, мирмидонци, другари на славния син на Пелея!

Хайде, бъдете мъже и спомнете си бурната сила,
чест да дадем на Ахила, най-храбрия между аргийци,

сбрани край кораби кухи, че вий сте бойци ръкопашни! Своята грешка да види и властният цар Агамемнон,

който съвсем не зачете най-храбрия между ахейци.“

Каза така и разпали у всекиго сила и смелост.
В гъсти редици войските нападнаха дръзко троянци:

станът отекна страхотно от бойния вик на ахейци.

Щом пък троянци видяха юначния син на Менойтий,

блеснал във медни доспехи, и с него коларят му славен, 280. всички се сепнаха духом; войската във смут

се раздвижи. Сметнаха, че е пристигнал от стана Ахил богоравен,

вече гнева си смирил, помирен със ахейци напълно.

Вред се озърташе всеки къде от смъртта да избяга.

Пръв се прицели Патрокъл със своето копие светло

точно в средата, където нападаха много троянци стръмната корабна кърма на Протезилая мъжествен.
Тежко удари Пирехма, довел конеборци пеонци,

волно живеещи в град Амидон до широкия Аксий.

Той го прониза във дясното рамо, Пирехъм изохка,

възнак в прахта се събори, пеонците хукнаха в ужас: всички обърна във бягство Патрокъл, синът на Менойтий, щом им погуби водача, най-доблестен в лютите битки.
Той ги отблъсна назад, угаси избуялия огън.

Кораба, вече почти изгорял, изостави. Троянци

бягаха с вик вледеняващ, данайци се сипнаха бързо около гладките кораби, шум непрестанен ехтеше.
Както Зевс мълниесборец от връх недостъпен когато

сред планината огромна разпръсне гъст облак надвиснал, виждат се всички скали, долини, върхове острозъби,

а от небето навред се разстила ефирът безкраен,
тъй и данайци, отбили от кораби огъня пламнал,

дъх си поеха за малко, но боят не спираше никак.

Още троянци не бягаха от войнолюбци ахейци,

нито напускаха в ужас извитите кораби черни;

здраво стояха във строя, отстъпваха само насила.
Битката вредом кипеше и вожд покосяваше вожда.

Първо Патрокъл, юначният син на героя Менойтий,

с копие остро улучи бедрото на Ареилика,

който бе тъкмо побягнал, медта го просвредли изцяло,

счупи му яката кост, повали го с лице към земята. Цар Менелай гръмогласен умери Тоанта в гърдите,
там, гдето бяха открити от щита, отне му живота.

Щом Филеид пък видя, че Амфикъл налита прикрито,

той изпревари и пръв го удари високо в бедрото,

гдето стои най-дебелият мускул в човешкото тяло; жилите с мед му преряза и мрак му забули очите.
Вожд Антилох Несторид нарани пък Антимния с остро

копие, в миг му промуши корема със медното жило.

Падна героят наблизо, но Марис веднага се спусна

с копие към Антилоха, че беше разсърден за брат си: спря пред трупа и преди да стовари медта в Антилоха, богоподобният вожд Тразимед изпревари и точно
Мариса в рамото шибна, а острото копие смъкна

мускула цял от ръката, на дребно костта му начупи.

Марис се шумно събори и мрак му забули очите.
Тъй че със двамата сина на Нестор Нелеев убити,

слязоха в Ереб двамина другари на цар Сарпедона, копиеборци отлични, потомци на Амизодара,

който отхрани свирепа Химера за зло на мнозина.

А пък Ойлеев Аякс се затича срещу Клеобула,
сграбчи го жив и объркан съвсем в суматохата бойна,

в шията с меча го перна и силата в миг му премахна, целият меч се затопли от струйната кръв на героя:

алена смърт със всесилна съдба му затвори очите.

Влязоха в бой Пенелей беотиец и Ликон от Троя;
хвърлиха копия медни и двамата, ала напразно.

После се втурнаха с мечове. Ликон срази Пенелея

в конската грива на шлема; до дръжката меча си счупи,

а Пенелей го улучи във шията чак под ухото,

целия меч надълбоко потъна, главата увисна,
само на кожа държана: отлитна животът на Ликон.

Вожд Мерион пък настигна с чевръсти нозе Акаманта;

в рамото той го уцели, едва в колесницата скочил.

С шум Акамант се катурна и мрак му забули очите.

Идоменей Ериманта умери със мед безпощадна
право в устата, и жилото мина под мозъка ниско,

белите кости му счупи, зъбите от корен изкърти,

двете му светли очи се напълниха с кърви червени,

кръв му течеше от ноздрите и от устата разбита:

черният облак на смърт безпощадна отвред го обгърна.
Всеки от тези данайски водачи уби по троянец.

Както зли вълци налитат на агнета или козлета,

грабват ги с бяс от стадата, разпръснати сред планините, щом е пастирът небрежен. Когато ги вълците зърнат,

стръвно разкъсват веднага безсилните плахи животни, тъй и данайци нападаха диво троянци, които,
спомнили шумното бягство, забравиха бурната сила.

А пък Аякс исполински напираше все да улучи

Хектора меднохитонен, но вещият в битките Хектор,

скрил раменете си снажни зад щита от бикова кожа, вслушан в свистеж на стрели и в звънтене на копия остри, вече разбираше ясно, че губи победата в боя,
ала оставаше още и бранеше свидни другари.

Както по чисто небе от Олимп изведнъж се понася

облак, когато Кронид гръмовержецът буря изпраща,
тъй от ахейските кораби бягство и глъч се надигна.

В строй не можаха троянци да минат обратно. Конете вихреноноги със мъка изведоха Хектор от боя,

вече напуснал войските, които възпираше ровът.

Много коне бързолетни изчупиха процепи в рова,
а колесниците царски оставиха в него строшени.

Буйно Патрокъл се спусна, подтиквайки своите данайци,

зло за троянци замислил: те бягаха с викове в ужас, пълнеха всички пътеки, понеже се пръснаха; кълбом

прах се изви до небето, конете им еднокопитни
право към Троя поеха от кораби и от палатки.

Гдето Патрокъл съглеждаше струпани много троянци,

там се насочваше с вик, изпопадваха ничком герои

под колела колеснични и рухваха с шум колесници.

Устремно минаха рова конете безсмъртни и бързи, дадени от боговете в подарък блестящ на Пелея.
Те непрестанно летяха, Патрокъл преследваше Хектор

да го удари; но пак го спасиха конете му леки.

Както наесен пръстта почерняла трепери от буря,

щом като Зевс промйслител изпраща поройни валежи, люто разсърден със дух негодуващ на смъртните хора,
дето в съветите силом прокарват решения криви,

нямайки страх от мъстта на безсмъртните, правдата газят; всички реки по земята с води изобилни прииждат,

склонове свличат и в мътни и буйни порои отмъкват,
с грохот се вливат най-после в морето, кипящо от пурпур, рукнали от планините, съсипват делата човешки –

тъй и конете троянски задъхани тичаха с трясък.

В боя Патрокъл разкъса троянските първи редици

и ги притисна отново към кухите кораби в стана,
без да допусне със бягство стремглаво в града да се скрият,

втурнат ги погна сред стана между крепостта и реката, бурно убиваше той и мъстеше за много другари.

Първом прободе със копие светло Проноя в гърдите,

там, гдето бяха открити под щита, скоси му нозете.
С шум се събори Проной, а Патрокъл се хвърли към Тестор, син на Енопа, присвит в колесницата, лъсната гладко. Тестор, обхванат от ужас, изпусна веднага юздите.

Близо Патрокъл дотича и с копие в миг го промуши

в дясната буза: то рязко премина през белите зъби. Тестора от колесницата с вбитото копие дръпна,
както рибар, на отвесна скала до морето приседнал,

риба голяма изтегля със шнура на въдица медна;

тъй Енопида позинал повлече той с копие светло.

Тестор се ничком простря и душата го мигом напусна. После Патрокъл срази Ерилая, нападащ упорно,
с камък го шибна в главата, която на две се разцепи

в шлема му тежък – той ничком се смъкна в прахта на земята.

Тутакси смърт душегубна обгърна отвред Ерилая.

Сетне Патрокъл уби Ериманта, Епалта, Ифея,
Пирия и Тлеполема, а също така Полимела,

син на Аргея, Евипа и Ехия, и Амфотера.

Всички един подир друг повали на пръстта плодородна.

Цар Сарпедон щом съгледа безпоясни свои другари,

паднали мъртви сега от Патрокла, сина на Менойтий, думи обидни отправи към богоподобни ликийци:
„Срамно, ликийци! Къде вие бягате? Колко сте бързи!

Аз ще отида наблизо самичък да видя героя,

който надвива и много злини на троянците стори,

че на мнозина прочути водачи сломи коленете.“
Каза така и с доспехите от колесницата скочи.

Щом го съгледа Патрокъл, и той в миг от своята рипна. Както два ястреба, с нокти извити и клюнове криви,

грозно крещят и се бият над зъбер висок, недостъпен,

тъй се нападнаха с ярост и двамата, викайки страшно. Жалост обхвана Кронида, когато ги зърна в двубоя.
Той заговори на Хера, рождена сестра и съпруга:

„Тежко ми! За Сарпедон, най-обичния мъж, е решено

в боя да бъде сразен от Патрокла, сина на Менойтий.

Вече две мисли различни сърцето ми силно вълнуват: жив ли да грабна сега от плачевния бой Сарпедона
и да го скрия далече в земята на Ликия плодна,

или пък да го погубя с ръцете на вожда Патрокъл.“

А волооката властница Хера така му отвърна:

„Зевсе Крониде всесилен! Какви ми ти думи продума?
Искаш ли смъртен човек, от съдбата отдавна обречен,

ти да избавиш отново от тъжната смърт на войната? Действувай! Никой от нас боговете това не желае.

Но ще ти кажа и друго, което добре да запомниш:

ако ти жив Сарпедона изпратиш във родната къща, смятай, че може и друг от безсмъртните да пожелае
своето чедо любимо да грабне от лютата битка,

тъй като много деца на безсмъртни се бият наблизо край крепостта на Приама. Ти гняв ще събудиш у всички. 450. Ако ли ти Сарпедона обичаш и страдаш за него,

то остави го най-сетне в полето на бурната битка

мъртъв да падне, сломен от Патрокла, сина на Менойтий, ала веднага, когато душа и живот го напуснат,

заповед дай на Смъртта и на сладкия Сън да го вземат

и отнесат надалече в обширната Ликия плодна.
Там ще го сложат във гробница братя и други роднини, стълб ще издигнат над нея: това е за мъртвите почит.“

Тъй каза. Чу я бащата на хората и боговете.

Кървави капки започна да ръси Кронид на земята

в чест на сина си обичен, когото героят Патрокъл
бе отреден да убие при Троя, далеч от родина.

Щом наближиха до сблъсък, един срещу друг устремени, копие остро изпрати Патрокъл срещу Тразимеда,

който бе смел и прославен служител на цар Сарпедона.

Той го умери в корема под пъпа, скоси му нозете.
Цар Сарпедон се прицели в Патрокла със копие светло,

но не улучи, а в дясната плешка удари той Педас,

коня му, който изцвили и в миг си загуби душата,

рухна с ужасно пръхтене в прахта и духът му изхвръкна. 470. Двата пък коня встрани се отдръпнаха, скръцна яремът,

сплетени бяха юздите, щом наземи падна логоят.

Славният Автомедонт за бедата лекарство намери:

меча си дълъг извади, висящ край бедрото му здраво, сръчно отряза веднага логойския ремък на Педас.

Двата останали коня във ред под юздите запряха.
Почнаха пак душегубен двубой Сарпедон и Патрокъл.

Пак Сарпедон не улучи със своето копие светло.

Острият връх прелетя на Патрокъл край лявото рамо,

без да засегне героя. Патрокъл след туй се прицели,

своето копие медно с ръка не запрати напразно:
то в диафрагмата стигна, която допира сърцето.

Грохна с ехтеж Сарпедон като дъб или бяла топола,

или пък бор, който сръчно в леса дърводелци отсичат

с брадви, наточени скоро, греда да приготвят за кораб. 485. Тъй Сарпедон пред конете и пред колесницата легна;

проснат, той стенеше, сграбил земята, потънала в кърви. Както нападнат внезапно от лъв сред стада и разкъсан

бик тъмнориж, угоен сред говеда, пристъпващи бавно,

с грозно мучене веднага погива от лъвската челюст,

тъи разлютен предводителят на щитоносни ликийци, вече сразен от Патрокла, завика другаря си свиден:
„Мили ми Главке, герой сред мъжете! Сега ти си длъжен копиеносец да бъдеш и воин с душа дръзновена.

Ако си пъргав, отдай се всецяло на тежката битка.

Първом иди да обходиш ликийските смели водачи,
вред ги подтиквай без страх да се бият за цар Сарпедона. После и сам се сражавай за мене със мед смъртоносна.

Инак през всичките дни занапред аз ще бъда за тебе

срам и позор неизказан, щом днеска доспехите мои

смъкнат ахейци от мене, загинал край кораби в стана. Дръж се геройски, а също и всички бойци насърчавай!“
Тъй каза. Мигом смъртта му забули носа и очите.

Стъпи Патрокъл с нозе връз гърдите му едри и дръпна своето копие, чак диафрагмата с него измъкна;

заедно с острото копие той му изтръгна душата.
А мирмидонци едвам задържаха конете пръхтящи,

вече готови да бягат, че бе колесницата празна.

Горестно Главк затъгува, чул сетния зов на героя.

Ярост обзе му сърцето, че сам не можа да помогне;

с длан си притискаше рамото, мъчен от рана,
която нему, нападащ, нанесе със лък от стената висока Тевкър, отблъсквайки ловко бедата от своите другари. Главк се помоли горещо на бог Аполон далнострелец:

„Чуй ме ти, боже, където да бъдеш: сред Ликия плодна

или във Троя! Отвсякъде можеш да чуеш човека,
смазан от скърби, каквито и мене постигнаха днеска.

Имам аз рана опасна, ръката ми тръпне от болки,

още не може кръвта да засъхне, която изтича

струйно, а моето рамо остава съвсем вцепенено.

Копие вече не мога да взема, не мога да вляза
повече в бой с враговете. А падна най-личният воин –

цар Сарпедон: не помогна Кронид и на своето чедо.

Моля те, боже, сега изцери ми опасната рана,

острите болки смекчи и дари ме със сила юнашка,

за да подтикна към битка ликийските мои другари, също и сам да се бия за мъртвото тяло на вожда.“
Тъй се помоли тогава и Феб Аполон го послуша.

Тутакси болките спря, пресуши от дълбоката рана

черната кръв и в сърцето му вдъхна голямо геройство.

Главк го усети в гърдите си мощни, зарадва се много,
тъй като богът велик му изпълни веднага молбата.

Първом обходи той вредом ликийските смели водачи

й ги подбуди във бой да се впуснат за цар Сарпедона.

После със крачки широки отиде при знатни троянци:

Полидаманта Пантоев и при Агенора божествен,
още при вожда Енея и меднохитонния Хектор.

Близо застана до тях и крилати слова им продума: „Хекторе! Своите съюзници вече съвсем си забравил!

Те пък за тебе, далеч от другари и мила родина,

гинат безспирно; а ти не желаеш сега да ги браниш.
Мъртъв е цар Сарпедон, щитоносни ликийци предвождащ,

който закриляше Ликия с правда и собствена сила.

Медният Арес без жал го уби чрез мощта на Патрокъл.

Хайде, другари, със гняв във сърцата елате на помощ,

да му не вземат доспехите, с тялото да не се гаврят
тук мирмидонците, много сърдити за тия данайци,

с копия дето избихме при техните кораби бързи.“

Каза. И мъка без мяра обхвана всецяло троянци,

тъй като цар Сарпедон бе защита на тяхната крепост,

нищо че бе чуждоземец; във помощ дойде на троянци
с много войски и сред тях той изпъкна във битки различни.

С ярост голяма се втурнаха всички напред към данайци,

Хектор вървеше пред тях, разлютен за смъртта на героя.

Дръзкото мъжко сърце на Патрокъл разпали ахейци.

Първом подбуди Аякси, за бой и сами зажъднели:
„Вие, Аякси, напред във сражение влезте охотно,

както по-рано се бийте сега, а дори и по-храбро!

Падна мъжът, покатерил се пръв на стената ахейска.

Нека да грабнем трупа Сарпедонов, за срам да го сторим. 560. От раменете му нека да смъкнем доспехите, нека

с мед безпощадна убием ония, които го бранят!“

Тъй рече. Те и сами се стремяха врага да отблъснат.

След като двете войски се строиха във бойни редици:

тука троянци с ликийци, а там мирмидонци с ахейци,

565 викайки страшно, се сблъскаха в битка за мъртвото тяло:

грозно ехтяха доспехите медни на всички герои.

Нощ смъртоносна изпрати Кронид над свирепата битка,

за да направи борбата за свойто дете по-жестока.

Първо троянци оттласнаха с бой бързооки ахейци.“

Сред мирмидонците падна герой не най-лош между всички
сам Епигей богоравен, син на Агаклея мъжествен,

който по-рано царуваше в своя Будей многолюден.

След като в къщи неволно уби братовчед си достоен,

той се укри при Пелея и сребърнонога Тетида.

Те го изпратиха тук с мъжегубеца страшен, Ахила,
да се сражава с троянци при хубавоконната Троя.

Тъкмо трупа Епигей бе докоснал и Хектор го перна

с камък направо в главата, която на две се разцепи

в шлема му тежък: и ничком той рухна над мъртвото тяло:

смърт душегубна навред се разсипа покрай Епигея. Мъка Патрокла обзе за убития вече приятел.
Хукна през първите в боя, подобен на ястреб връхлитащ, който изплашва и гони скорците и черните гарги;

тъй ти, Патрокле, прославен във бой с колесници, се стрелна

срещу ликийци, троянци, сърдит за другаря си верен. Ти Стенелая, обичния син Итеменов, удари
в шията с камък огромен, преряза му вратните жили. Светлият Хектор отстъпи, а с него и първите в боя. Колкото копие дълго в полето далече отлита,

щом като мъж го захвърля, изпитвайки своята сила
при състезание с друг или в бой с врагове душегубци, толкова само троянци отстъпиха там пред ахейци.

Главк, щитоносни ликийци предвождащ, се първи извърна, мигом със устрем се впусна, уби Батиклея юначен,

чедо любимо на Халкон, живеещ щастливо в Елада,
сред мирмидонци изпъкващ с успех и с голямо богатство. Главк се обърна внезапно, срази Батиклея в гърдите

с копие, тъкмо последният с бяг го настигаше вече.

Грохна с тътнеж Батиклей и покруса обхвана ахейци.

Падна герой благороден, ликуваха гръмко троянци.
Спряха и скупчени в кръг се събраха край Главка. Ахейци,

помнейки все храбростта, към врага устремиха мощта си. Там Мерион порази Лаогона, боец шлемоносец,

дързостен син на Онетор, известен сред своите троянци, 605. жрец на Кронида идейски, наред с боговете почитан. Под челюстта до ухото си го хласна; изхвръкна

бързо духът му от тялото – страшният мрак го обгърна. Своето копие медно изпрати Еней в Мериона,

за да умери героя, прикриван от щита огромен.

Но Мерион го съгледа, отбягна опасния удар,
ловко наведен; и дългото копие мина зад него,

право в земята заседна и краят му дълго трепера,

докато буйният Арес му скърши свирепата сила.

Тъй острието на царя Енея, забито в земята,

трепкаше; метнато беше нахалост от яка десница. Ярост обхвана Енея и той се провикна високо:
„Щеше сега, Мерионе, макар да си опитен в танци,

моето копие теб да смири, ако бях те улучил.“

Славният с копие вожд Мерион на Енея отвърна:

„Много е трудно за тебе, Енее, макар да си силен,
сам да гасиш мъжеството на всички ония, които

в бой срещу теб се опълчват открито: родил си се смъртен, Ако ли острата мед те уцели сега във гърдите,

нищо, че ти си юначен, уверен във свойта десница,

слава на мен ще дадеш, а духа си – на конника Хадес.“
Тъй каза. Мощният син на Менойтий със гняв го упрекна: „Ти, Мерионе, макар и достоен, защо тъй говориш?

Няма с обиди троянците ти от трупа да прогониш,

драги; преди това още мнозина земята ще глътне.

В боя победа с ръце се печели, в съвета – със речи.
Никаква нужда днес няма от думи, а само от битки.“

Каза и тръгна, след него забърза героят божествен.

Както ехтеж се надига от брадви и яки дървари

между планински клисури и много далече се чува,

тъй се понесе тогава сред земната твърд ширнодрумна трясък от мед и от кожи, от щитове, здраво сглобени, удряни с мечове тежки и с копия медни двуостри.
Даже и най-прозорлив мъж не би разпознал Сарпедона,

тъй като беше покрит от глава до пети с многобройни

остри стрели, изпоцапан със прах и засъхнали кърви.
Двете войски непрестанно се струпваха в бой край трупа му.

Както мухи забръмчават в кошара край съд за доене пролетно време, когато ведрата се пълнят със мляко,

тъй непрестанно войските се скупчваха в бой край трупа му.

Зевс не отвърна от битката своите очи лъчезарни, всички следеше безспир и в духа си прехвърляше много мисли за близката смърт на Патрокъл, все още решаващ
днес ли в разгара на боя блестящият Хектор и него

с копие тъй да убие до цар Сарпедон богоравен

и да му смъкне доспехите от раменете, или пък
бойния труд за мнозина сега да засили Патрокъл.

Дълго премисляше той и накрая прие за полезно:

смелият верен другар на Ахила, сина на Пелея,

пак да прогони троянците и меднобронния Хектор

близо до градската крепост, духа на мнозина да вземе.
Първо направи безсилно сърцето на Хектор Приамов:

той в колесницата скочи, побягна и викна да бягат

други троянци – разгатна везните свещени на Зевса.

Там не останаха даже и смели ликийци, а всички

бягаха, зърнали цар Сарпедона, пронизан в сърцето,
проснат сред купища мъртви: погинаха много край него, след като Зевс бе развихрил такава борба непосилна,

А мирмидонците снеха доспехите на Сарпедона,

медни, блестящи, които юначният син на Менойтий

даде на своите другари назад да откарат във стана.
Облакосборецът Зевс заговори на бог Аполона:

„Мили ми Фебе! Сега изнеси надалеч от стрелите

цар Сарпедона, изтрий му от тялото черните кърви,

а след това го вземи и умий със вода от реката,

па го с елей амброзиен натрий, облечи го с нетленни дрехи, а после го дай на двамината бързи водачи –
сладкия Сън и Смъртта безпощадна, известни близнаци.

Те ще го в миг отнесат във земята на Ликия ширна,

там ще го сложат във гробница братя и други роднини,

стълб ще издигнат над нея: това е за мъртвите почит.“
Тъй каза. Бог Аполон далномерец послуша баща си,

с устрем се спусна от Ида висока във лютата битка,

в миг Сарпедона божествен измъкна встрани от стрелите, сам недалеч го изтегли, изми го с вода от реката,

па го намаза с елей амброзиен, облече с нетленни дрехи, а после го даде на двамата бързи водачи –
сладкия Сън и Смъртта безпощадна, известни близнаци.

Те го отнесоха скоро в земята на Ликия ширна.

А пък Патрокъл подтикна конете и Автомедонта,

погна троянци, ликийци и грешка направи.
Клетият! Само да беше послушал съвета Ахилов,

той би отбягнал злокобния жребий на черната гибел.

Ала умът на Кронида стои над ума на мъжете:

той и героя изплашва, дори му отнема победа

лесно, макар че и сам го подбужда да влиза във битка.
Зевс и тогава разпали духа във гръдта на Патрокъл.

Първи кого ли погуби, кого ли последен от всички,

щом боговете, Патрокле, на смърт те повикаха вече?

Първом уби Автоноя, Адраста и още Ехекла,

също Перима, Мегада, Епистора и Меланипа,
малко по-късно и Еласа, Мулия, вожда Пиларта.

Тези погуби, а другите мислеха само за бягство.

Щяха ахейци да вземат и високопортната Троя

днес чрез мощта на Патрокла, беснеещ със копие медно,

Феб Аполон да не беше застанал на стройната кула, мислейки зло за Патрокъл и бранейки явно троянци.
Три пъти вече Патрокъл напря до стената висока,

три пъти бог Аполон го отблъсна далече от нея,

удряйки грозно във щита му бляскав с ръцете си вечни.

Щом за четвърти път дръзко се впусна, подобен на демон,
богът страхотно извика и думи крилати му каза:

„Богородени Патрокле, върни се! Съдбата не дава

с копие ти да превземеш града на троянците горди,

нито Ахил ще го срине, а той е по-храбър от тебе.“

Рече така и Патрокъл назад се отдръпна веднага.
за да избяга от гневния бог Аполон далномерец.

Хектор държеше конете си буйни при Скейските порти, недоумяващ дали да ги върне в разгара на боя,

или да викне войските да дойдат накуп до стената.

Докато мислеше тъй, Аполон се показа пред него, преобразил се в цветущата младост на силния Азий,
който бе вуйчо мъжествен на конесмирителя Хектор,

брат еднокръвен на майка Хекуба и син на Диманта,

мирно живеещ във Фригия чак до реката Сангарий.

Уподобил се на него, сега Аполон заговори:
„Хекторе, спираш ли боя? Не трябва това ти да правиш! Колкото аз съм по-слаб, да бях толкова по-як от тебе, скоро ти би се разкаял, че боя позорно напусна.

Тръгвай сега към Патрокла с конете си здравокопитни!

Може би ще го убиеш и слава от Феб ще получиш.“
Тъй каза богът и тръгна отново в борбата с мъжете.

Хектор блестящ нареди на коларя си смел, Кебриона, тутакси с бич да подгони конете към лютата битка.

Феб Аполон се укри сред тълпата и паника грозна

вся сред аргийци, а слава дари на троянци и Хектор. Хектор отбягваше други данайци, от смърт ги щадеше,
но към Патрокла подкара конете си крепкокопитни.

От колесницата скочи във миг на земята Патрокъл

с копие в лява ръка, а дограби със дясната камък,

мраморен, твърд, остроръбест, ръката му цяла изпълнил.
Той го запрати напрегнат, но без да умери героя.

Все пак не хвърли нахалост, удари сега Кебриона,

Хекторов колесничар, незаконен потомък Приамов:

както държеше юздите, във челото беше улучен.

Камъкът двете му вежди разкъса и черепа сцепи,
в кърви очите му паднаха долу в прахта на земята

точно в краката. Същински гмурец, Кебрион се преметна

от колесницата: мигом духът му от костите литна.

Коннико славен Патрокле, ти с присмех така го похули:

„Колко е пъргав наистина, колко се леко прехвърля! Ако попаднеше той във морето, богато със риба,
търсейки миди, мъжът би наситил гърла многобройни,

скочил умело от кораб, макар и в море развилняло,

както тук от колесницата ловко се метна в полето.

Вярно, дори сред троянци добри акробати се срещат!“

Рече така и се впусна към тялото на Кебриона
с дивата ярост на лъв, във кошара добитък разкъсващ,

ала в гърдите сразен и погиващ от своята дързост;

тъй ти, Патрокле, нападна свирепо трупа Кебрионов.

От колесницата рипна във миг на земята и Хектор.
За Кебриона се биха подобно на лъвове стръвни,

дето в планински усои се сдавят за мъртва кошута,

мъчени двата от глад, но надменни във своята ярост,

тъй край трупа Кебрионов изкусните в битки герои,

мощният син на Менойтий, Патрокъл, и светлият Хектор,
искаха да си намушкат телата със мед смъртоносна.

Хектор бе хванал главата на мъртвия, без да я пуска,

а пък Патрокъл държеше единия крак Кебрионов;

други троянци започнаха схватка жестока с данайци.

Както и Евър и Нот се нахвърлят един срещу други,
в стръмни планински усои раздвижват горите високи – букове, ясени стройни и дрянове хубавокори,

силно си блъскат взаимно големите, кичести клони,

трясък еклив се разнася, когато под напор се чупят,

тъй и троянци и много ахейци се вкопчиха с устрем: никой не мислеше вече за гибелно бягство от боя.
Край Кебрион се забиха изострени копия много,

също стрели бързолетни, изпратени от тетивата,

множество камъни едри строшаваха щитове медни

в битка край него. Коларят лежеше сред прашния облак – едър, обтегнат, забравил за своето конно изкуство. Докато слънцето беше в средата на свода небесен,
гъсто стрелите летяха и гинеха още войските.

Ала щом слънцето стигна часа за разпрежка на вола,
мимо съдбата тогава ахейци надмощие взеха.
Дръпнаха те под стрелите и бойния вик на троянци

в миг Кебрион и му снеха доспехите от раменете.

Зло за троянци замислил, нападна ги върло Патрокъл.

Три пъти той ги връхлита, подобен на бързия Арес,

три пъти с викове грозни погуби по девет героя.
Щом за четвърти път дръзко се впусна, подобен на демон, краят на твоя живот изведнъж се показа, Патрокле! Страшният Феб Аполон те пресрещна във лютата схватка!

Ти не можа да узнаеш, че богът в гмежта се нахвърля,

тъй като той те издебна, закрит от мъгла непрогледна.
Спря зад героя; в гърба и в плещите широки го шибна

с мощна ръка; притъмня пред очите на вожда Патрокъл.

Феб Аполон му събори високия шлем от главата,

който с ехтеж се търкулна в краката на двата му коня;

гребенът с кичеста грива във кърви и прах се изцапа. Никак не бе обичайно и редно във дните предишни
шлемът със конската грива така във прахта да се валя; пазеше шлемът главата и дивното чело на вожда

богоподобен, Ахила; но Зевс го предаде на Хектор,

за да го носи на свойта глава, че смъртта му бе близка.
А дългосенното копие – тежко, голямо и здраво,

с меден завършък – в ръцете Патроклови цяло се счупи.

От раменете му падна със ремъка щитът огромен,

бог Аполон далномерец развърза му светлата броня.

Смут му обхвана душата и младото тяло отслабна;
спря се Патрокъл замаян. В гърба му посред раменете

с копие остро без жал го удари отблизо дарданец,

Евфорб Пантоев, най-много изпъкващ сред своите връстници с копиеборство, с езда на коне и с нозе вихрогонни.

От колесници той смъкна до двадесет души, когато пръв път дойде да се учи на трудния бой с колесница. Коннико славен Патрокле, той с копие пръв те замери,
без да те смъртно срази, но побягна, с тълпата се смеси, своето копие с дръжка от ясен обратно издърпал:

в бой не дочака Патрокла, макар и лишен от доспехи. С копие тежко от удар на бог обезсилен Патрокъл
в миг се оттегли при своите другари смъртта да избегне. Щом като Хектор съгледа безстрашния духом Патрокъл

вече назад да отстъпва, засегнат от копие остро,

близо до него притича през бойните гъсти редици,
с копие ниско го мушна в корема, с медта го прониза: падна Патрокъл и скръб непосилна обхвана ахейци.

Както лъв често надвива в борбата глиган неуморен,

с който в усои свирепо се бият за изворче малко,

тъй като те, изжаднели, напират да пият от него; силният лъв укротява най-после глигана задъхан;
също тъй Хектор Приамов отблизо лиши от живота

с копие мощния син на Менойтий, погубил мнозина.

Горд от победата, Хектор крилати слова му продума:

„Сигурно смяташе вече, Патрокле, града ни да сринеш, искаше сам да отнемеш свободния ден на троянки,
с кораби да ги откараш във твоята мила родина!

Глупчо! За тях се понесоха в боя конете ми бързи.

Аз надминавам със копие войнолюбиви троянци,

сам ще отблъсна сега злополучния ден от града ни: твоето тяло ще ръфат край Троя орли лешояди.
Клетнико! Теб не запази Ахил, па макар да е храбър!

Той си остана, а теб посъветва, когато ти тръгна:

„Славни във бой с колесници Патрокле! Недей да се връщаш

в стана, преди да си още разкъсал обляната броня
в кръв над гърдите могъщи на мъжеубиеца Хектор.“

Тъй те е сигур съветвал и ти неразумно послуша.“

Коннико славен Патрокле, със сили последни му каза: „Хекторе, сине Приамов! Ти можеш сега да се хвалиш!

Ала победа получи от Зевса и бог Аполона.
Те ме сразиха, доспехите от раменете ми снеха.

Да ме нападнеха двадесет души, подобни на тебе,

всичките щяха да легнат под моето копие мъртви.

Мен ме погуби нерада съдба и потомъкът Летин,

а пък от смъртните Евфорб: ти трети ме лесно довършваш.
Но ще ти кажа и друго, което добре да запомниш:

време броено остава в света и на теб да живееш,

близо до тебе са спрели смъртта и съдбата всесилна:

ти от ръцете на внука Еаков, Ахила, ще паднеш.“

Щом той изрече това и смъртта му забули очите.
Мигом душата му литна из тялото, слезе при Хадес,

своята участ оплакваща, губейки сила и младост.

Светлият Хектор продума на мъртвия вече Патрокъл:

„Клети Патрокле! Защо ми предсказваш жестока погибел?

Знае ли някой дали и Ахил, син прочут на Тетида, няма преди мен да падне от моето копие остро?“
Тъй каза, с крак го настъпи, измъкна от прясната рана своето копие медно и с него по гръб го обърна.

После със копие тръгна направо към Автомедонта, колесничар богоравен на бързия внук на Еака.

Автомедонт пък избяга с конете безсмъртни и вихри, дадени от боговете в подарък блестящ на Пелея.

 

СЕДЕМНАДЕСЕТА ПЕСЕН

ПОДВИГЪТ НА МЕНЕЛАЙ

Скрит не остана за цар Менелая, любимец на Арес, смъртният час на Патрокъл, сразен от троянци във боя.

С мед заблестяла облечен, излезе пред първите воини,

па край трупа му закрачи, подобно на крава, която

първи път ражда и дебне с мучене край свойто
теленце;

тъй обикаляше русият цар Менелай край Патрокла,

своето копие вдигнал и щита всестранно закръглен,

вече готов да убива, щом някой насреща му тръгне. Копиеборецът Евфорб тъй също не беше нехаен,

след като падна в сечта благородният, предан Патрокъл;
спря се до него и тъй заговори на цар Менелая:

„Богородени Атрид Менелае, водач на войските!

Бягай, трупа остави и не пипай доспехите в кърви!

Никой троянец и никой прославен троянски съюзник

с копие в бой не удари Патрокла по-рано от мене.
Дай да получа велика прослава сега сред троянци,

за да не взема със удар живота ти медено сладък.“

Русият цар Менелай му продума със тежка въздишка:

„Татко наш Зевсе! Не трябва човек да се хвали надменно!
Толкова горди не биват лъвът и пантерата хищна,

нито глиганът коварен, изпълнен със дива свирепост,

който най-много се пъчи със своята сила в гърдите, колкото тук се надуват чедата на жреца Пантоя: конесмирителят Хиперенор наслади се за кратко

от младостта си, понеже ме с хули за бой предизвика, казвайки, че съм най-долен сред всички данайски герои. Смятам, че той не можа да се върне с нозете си в къщи,
за да зарадва обична съпруга, родители мили.

Тъй ще премахна и твоята мощ, ако ти предизвикаш.

Но те съветвам сега да отстъпиш назад при тълпата:
схватка със мен не завързвай, та зло да не патиш без нужда:

чак като нещо се случи, глупецът тогава го вижда.“

Каза, но Евфорб съвета не чу и така му отвърна:

„Днес, Менелае божествен, на мен ще платиш многократно

заради брат ми, погубен от тебе. Ти много се хвалиш,
че си направил жена му вдовица във новата спалня,

че си донесъл на моите родители вопли и мъки.

Аз утешител бих станал в плача на злочестите старци,

ако ти взема главата и светлите бойни доспехи

и ги положа в ръцете на татко Пантой и Фронтида. Дълго не бива да бъде протакана нашата битка,
спора сега да решим със победа или пък със бягство.“

Каза и копие хвърли във щита, всестранно закръглен,

ала медта не проби и върхът се огъна във щита

твърд. Втори с копие медно Атрид Менелай се прицели, след като беше се вече помолил на татко ни Зевса.
Ниско улучи във гърлото Евфорб, отстъпващ от боя;

тежкото копие втъкна, натиснал го с мощна десница,

в миг острието излезе през нежната шия на Евфорб.

Воинът падна и звъннаха с екот доспехите с него.
Кръв му накваси косите, същински Харитини плитки

дивни, пристегнати вещо със златни и сребърни щипки. Както човек си отглежда фиданка от плодна маслина

в местност самотна, където извира вода бистроструйна,

бързо дръвцето пораства, от полъх на вятър люляно,
и се покрива богато с безброй цветове белоснежни,

но неочаквано вихър със буря могъща връхлита,

в миг го изтръгва от корен, събаря го върху земята;

тъй и Атрид Менелай повали със ръцете си Евфорб

копиеборец и сам му засваля доспехите светли.
Както и лъв в планините, облегнат на своята сила,

грабва най-гойната крава от стадо, излязло на паша; първом я сгризва със здравите зъби, врата й пречупва, после кръвта й изпива и цялата вътрешност гълта,

псета и яки пастири край него надават безспирно