Това да не си опропастил живота си напълно

Това да не си опропастил живота си
Това да не си опропастил живота си
Това да не си опропастил живота си напълно изглежда заслужаващо си постижение, дори и само за мен самия

” Август 12, 1986

Здравей, Джон!

Благодаря за доброто писмо. Не мисля, че боли, понякога, да си спомняме откъде сме дошли. Ти знаеш местата, от които съм дошъл. Дори хората, които се опитват да пишат за това или правят филми за това, не го разбират. Викат му “от 9 до 5.” Никога не е от 9 до 5, няма свободна обедна почивка на тези места, всъщност на много от тях, за да запазиш работата си, не обядваш въобще. След това има работа в извънработно време и книгите никога явно не разбират от работа в извънработно време и ако се оплакваш от това, има друг идиот, който да заеме мястото ти.

Знаеш моята стара приказка, “Робството никога не е било премахнато, просто вече включва всички цветове.”
А това, от което боли, е устойчиво намаляващата хуманност в онези, които се борят да запазят работата, която не искат, но се боят от по-лоша алтернатива. Хората просто са изпразнени. Те са тела със страхливи и послушни умове. Цветът е напуснал окото. Гласът става грозен, и тялото. Косата. Ноктите. Всичко.
Като млад не можех да повярвам, че хората са готови да дадат живота си при онези условия. Като възрастен, все още не мога да повярвам. Защо го правят? Секс? Телевизия? Автомобил на изплащане? Или деца? Деца, които просто ще направят същото като тях?

По-рано, когато бях доста млад и се премествах от работа на работа, бях достатъчно глупав да казвам понякога на своите колеги, “Хей, шефът може да влезе всеки момент и да ни изгони всички до един, не разбирате ли?” Те просто ще ме погледнат. Аз им говоря нещо, което те не искат да осъзнаят.
Сега в индустрията има огромни съкращения (мъртъв стоманодобив, технически изменения в другите фактори на работната сила) Съкратени са от стотици хиляди и техните лица са изумени:

“Вложил съм 35 години . . . ”

“Не е правилно . . . ”

“Не знам какво да правя . . . ”

Никога не плащат достатъчно на робите, за да се освободят, просто достатъчно за да останат живи и да се върнат на работа. Можах да видя всичко това. Защо те не можаха?? Реших, че пейката в парка е точно толкова добре или да си муха на бара е точно толкова добре. Защо да не стигна до там първи преди те да ме сложат там? Защо да чакам??

Просто писах отвратен против всичко това, беше облекчение да се разкарам от моята система. И ето ме сега тук, както му викат – професионален писател, след като пропилях първите 50 години, открих, че има и други отвратителни неща извън системата . .

Спомням си някога, когато работех като опаковчик в тази фирма за осветителни тела, един от опаковчиците внезапно каза, “Аз никога няма да бъда свободен!”

Един от шефовете минаваше от там (казваше се Мори) и избухна в звучен кудкудякащ смях, наслаждавайки се на факта, че този приятел е закопан до гроб.

Така че, късметът, който най-накрая ме споходи да се измъкна от тези места, без значение колко ми отне, ми достави някаква радост, веселата радост от чудото. Сега пиша от стар ум и старо тяло, много по-късно отколкото повечето мъже биха посмели изобщо да продължат такова нещо, но тъй като започнах така късно, дължа го на себе си да продължа и когато думите започнат да не стигат и се наложи да ми помагат нагоре по стъпалата и вече не мога да различа синигер от кламер, все още вярвам, че нещо в мен ще запомни (без значение колко далеч съм стигнал) как съм минал през убийството, кашата и безпорядъка, за да стигна до един що-годе благороден начин да умра.

Това да не си опропастил живота си напълно изглежда заслужаващо си постижение, дори и само за мен самия,

твоето момче,
Ханк”

Чарлс Буковски

Rate this post

You may also like...

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *